Български  |  English

Сатирикът емблема

90 години от рождението на Радой Ралин

 
Повече от 60 години в литературата ни звучеше един глас: „Не съм съгласен!“... Той не се съобразяваше с управляващите, нито с колегите писатели, той апострофираше съидейниците си в СДС, най-остро критикуваше и стария си приятел Желю Желев, дори със себе си беше несъгласен...
 
За Радой Ралин се носеха легенди, народът го обичаше, без да знае реално за ударите, нанесени му от властта през 60-те и 70-те години. Добре би било да припомним някои от тях.
Дори най-близки приятели внезапно излизат съдници над авторския му избор, „другарската им критика“ хапе, заповядва, заплашва с отлъчване от „правата вяра“. По повод на няколко Ралинови епиграми в „Стършел“ (1958) Ангел Тодоров решава да даде урок на „развилнелия“ се млад колега. В следващия брой излиза тази негова  „творба“: Не, не е критика това, а каша / от чужди слухове, от глупав намек – / и мисълта ти в тях – тя не е наша, / а в нашата градина хвърляш камък. / За нашите писатели говориш, /че с достове и постове живеят – / не виждаш ти огромните простори, / които в новите им песни греят.
През 1961 г. Ралин е уволнен от в. „Стършел“ след 9-годишна работа. Някому не се харесва книгата с епиграми „Безопасни игли“ (1960). Този Някой следи под лупа действията на сатирика и дългата му ръка неведнъж ще го стиска за гърлото. Баща на две деца, изоставен от съпругата си сам да се справя с отглеждането им, писателят с ентусиазъм започва работа във в. „Литературни новини“. Но и тук пак го потискат. Изпълнен с възхищение към класика на критиката ни Владимир Василев, Ралин дава ход на неговата статия „Сливенски Парнас“. Тодор Павлов веднага протестира. И сатирикът е освободен от работа.
В началото на 1963 г. Радой Ралин постъпва в Студията за игрални филми „Бояна“. Междувременно в сп. „Киноизкуство“, кн. 12/1963 г., излиза статията му „Нашата кинокомедия“, в която той е предусетил комичния край на социалистическия диктат и бавната, но сигурна подмолна роля на сатирата: „Поначало сатирата и култът към едноличността са се мразели кръвно и непримиримо. След като един култ стигне до нивото на личния или масовия подбив, той бива нащърбен култ и престава да плаши и предизвиква респект. Ако бог Апис, казва Херцен, стане за посмешище, той вече се превръща от бог в обикновен бик.“
Няколко месеца по-късно ще видим проявите на бика. 1963 г. е пикова в това отношение и последиците за битието на поета са твърде неприятни, но не и за сатиричната му муза, която забива все по-остро красивите си нокти в деформираната плът на обществото. В началото на годината са премиерните представления на „Импровизация“ (автори Радой Ралин и Валери Петров). Независимо от възторжените отзиви на публиката, спектакълът е цензуриран, осакатен и скоро спрян. Немалка заслуга има самият Тодор Живков, чиято реч пред дейците на културата от 15 април 1963 г. йезуитски го очерня: „Ние сме длъжни обаче да поговорим с авторите на „Импровизация“ и изобщо с нашите сатирици. Не може да се бие така по нашите кадри, да се представят в отрицателна светлина нашите дейци, да се обобщава по този начин. Ние не можем да се съгласим с такава „сатирична“ линия“.
След това височайше покушение ще последва друго. Филмът „Невероятна история“ по Ралинов сценарий се появява през 1963 г. и цар Тодор веднага откликва в типичния за него стил на зловеща ирония. Посреща авторите с думите: „Кенеди ли ви плаща, за да правите такива филми!“ Прожекциите са спрени, а след смъртта на Хрушчов – възобновени. Така се дава шанс на отрицателите да започнат да го хвалят без угризения на съвестта.
Още в 1963 г. обаче тези удари изтласкват Радой в Студията за документални филми. Оттук той наблюдава разгарящите се битки около неговото име. В бр. 5/1963 г. на сп. „Ново време“ излиза уводна статия, в която се казва: „Нихилистично и черногледо по същество отношение към действителността се забелязва през последните години в редица произведения на поезията, драмата, киноизкуството и пр. Най-характерен пример е постановката на Сатиричния театър „Импровизация“. В тази постановка нашето общество е показано в криво огледало...“ Същата статия веднага е препечатана в сп. „Коммунист“, бр. 9/1963 г., Москва.
Независимо от предначертаната „генерална линия“, намират се и автори, криволичещи извън нея. Сергей Муратов написва похвална рецензия в съветското списание „Театр“ (кн.6/1963), изтъквайки новаторските елементи на „Импровизация“. Този факт раздразва още повече догматиците. Наредено е да се спират творбите на Ралин в периодиката. Ако той занесе 10 епиграми, пускат му една-две. Дългите ръце на цензурата обаче не могат да спрат мълниеносното разпространение на епиграмите, които народът повтаря на ухо.
Между житейските неволи и догматичния надзор, поетът се радва като дете на всяка публикация в чужбина. В Прага излизат преведени епиграми и жънат голям успех. Поетът Лифшиц пише с възторг за фейлетоните на Ралин в сп. „Октябрь“ (кн.1/1964). Лирични и сатирични стихове се превеждат на немски, френски, английски и сръбски език. Преводите растат и така до днес творчеството му е преведено общо на 37 езика.
През 1964 г. Радой започва да прави документалната поредица „Фокус“. Около него се сформира талантлив колектив: Борис Димовски, Рангел Вълчанов, Милчо Левиев, Джони Пенков, Яна Пипкова, Стефан Цанев, Климент Денчев... С бюджет за 8 „Фокуса“ те правят 40. Новата поредица е адмирирана. Но като всяка остра сатира, е прекъсната след двегодишно съществуване. Причина става „Селска хроника“ – новела (сц. Стефан Цанев, реж. Ив. Ничев), разобличаваща партийната номенклатура в Сливен. Митко Григоров спира излъчването на филма, Павел Матев, председател на Комитета за култура, нарежда хрониките да се сведат до миниатюри. В знак на протест Ралин си подава оставката. По това време фигурата му на писател-дисидент е позната вече на Запад. В редица обзорни статии се споменава името му с изключителни суперлативи. В западногерманския вестник „Франкфурктер Алгемайне Цайтунг“ (1966) е публикувана статията „Между традиция и бъдеще“ с подзаглавие „Закъсняло, но продължително размразяване на литературния живот в България“. Волфганг Краус разглежда творчеството на Валери Петров, Йордан Радичков, Блага Димитрова и др., но най-много място отделя на феномена Ралин: „Когото и да запитате в България кой е най-известният и най-интересен писател, веднага ще чуете едно име: Радой Ралин. Той е подобно явление, каквото е в Полша Станислав Йежи Лец.“
И у нас започват да осъзнават, че сатиричните творби на Ралин не са мимолетен вестникарски факт. Отчита се огромното му влияние в литературните среди, съществуващият негласно Ралинов салон на свободомислещи млади интелектуалци, които той събира на чаша чай, предизвиква възхищение у едни и завист у други. Мастити критици, които малко или много са го отричали, търсят някакво „извънидейно“ оправдание, за да признаят качествата на неговата лирика и сатира.
Самият Ралин през целия си живот не си е позволявал да отмъщава лично на хулителите си. Превърнал собствената си житейска драма в извор на оптимизъм, той заявява: „Колекционирам човешки драми и дано възрастта не ме спре.“
През 1967 г. постъпва на работа в издателство „Български писател“. Тази година е знаменателна и с един жест на „благоволение“: Живков започва да праща поздравителни картички на автора на „Личен контакт“, „За реда на нещата“, „Сказание за Атила“, на книгите с епиграми „Безопасни игли“ и „Моля, заповядайте!“, предрекъл още в 1964 г., че „зад всяка идилия / се крият насилия“.
Истинското лице на Харун ал Рашид ще се покаже зад маската твърде скоро, на следващата година, когато излиза книгата с епиграми „Люти чушки“ (1968). Атаката е масирана. Комунизмът в Източна Европа е уплашен от чешките събития. Книга като „Люти чушки“ няма как да не бъде изгорена на клада и тя бързо ще се превърне в най-търсения апокрифен текст в нашата литература.
Първото наказание е уволнението. От 1968 до 1976 г. Ралин е без работа. Всеки, който си изкарва хляба с перото, знае какво означава това. Пусната е в ход и машината за слухове и лъжи. Верни служители на Държавна сигурност „информират“, че Радой имал шестстаен апартамент, че Людмила Живкова лично го покровителствала, че фондът на СБП всеки месец му плащал 160 лева издръжка... Ето, и Живков продължава добронамерено да му праща честитки! Какви по-ясни доказателства, че популярният епиграмист се радва на обичта на диктаторите!
Управляващите обаче бяха забравили, че народът ни е послушен, но не и лековерен. Народът знае, че „Люти чушки“ е иззета, че на Ралин и Димовски са забранени всякакви обществени изяви.
Ето и факти: Петко Тотев написва статия за „Люти чушки“ още преди книгата да е излязла. Тя е публикувана в сб. „Фолклор и литература“ (1968) едновременно със скандала около нея. Веднага сборникът е иззет от библиотеки и книжарници, цялата кòла със статията е откъсната. По същото време излиза книгата на Васил Акьов „Светове“, която съдържа един превъзходен експресивно-есеистичен портрет. „Поета не можеш да го свалиш, ако е истински поет. В тежки минути той се обляга единствено на оръжието си. Всяка негова дума придобива особена цена. Двата реда на епиграмата действат като снаряд. Една четиристишие е вече батареен огън. Идват моменти, когато словото става меч. В сатирата то няма друга участ.“
Тези думи действително се оказват батареен огън срещу пазителите на идеологическите скрижали. Богомил Райнов излиза с грамадна статия в „Литературен фронт“, озаглавена „Сатирата – партийно оръжие“. След като се спира на „борческия“ патос в творбите на Алеко Константинов, Ботев, Кирков, Смирненски, след като цитира Добролюбов, Маяковски, Живков (няколко пъти!), Гогол, Ленин и др., Богомил Райнов се заема с главната си задача: да разгроми грешните български сатирици в лицето на Радой Ралин, Георги Тихолов и Кунчо Грозев. Цитирайки три Ралинови епиграми, Райнов ги оприличава на „току-що снесени яйца, макар и не толкова пресни“.
Хубаво е да имаш самочувствието да преценяваш качеството на чуждите яйца, но май е редно първо да прецениш ти какво яйце си снесъл... А в случая неговото яйце е кухо. Нима има цивилизован човек, който не би се изсмял на заключителния акорд в тази статия: „Ние можем да признаем за наша сатира само такова изкуство, което се твори със съзнателната цел да служи за партийно оръжие в историческата битка, която водим за светлото бъдеще на човечеството.“
Не е необходимо днес да опровергаваме Райнов. Направил го е още Васил Акьов в спомената книга: „Силата на Радой Ралин е в това, че не изпълнява ролята на шут. Силата му е, че поставя пръста върху раната и казва: Боли ли? Нека боли. Така е по-добре. Това може да го направи човек, на когото е скъпо не само миналото, но още повече бъдещето... Защо се страхуваме от сатирата?“
Да, защо се страхувахме от сатиричния си образ? Защо задушавахме всеки нов глас, който се отличаваше от казионната сатира, допускана в партийния официоз „Стършел“? Разбира се, лъжите по страниците на нашия печат не можеха да заблудят интелектуалната общественост на Запад. Още през 1968 г. в „Le Monde“ се появява информация за инкриминирането на „Люти чушки“. От 1971 г. започва препечатването на книгата от чужди издателства, които я разпространяват на български език сред българите в чужбина. Първата препечатка е в Швеция, после в Испания, Австрия, Франция... Общо в 11 страни. Френското издание е с впечатляващ предговор от Румяна Узунова. Тези екземпляри постепенно си пробиват път към родината на оригинала, за да заместят претопените.
След скандала Ралин е в изолация няколко години. Никоя редакция не смее да го назначи на работа. Четири-пет години критиците не обелват и дума за него. Едва в 1973 г. Здравко Петров се осмелява да напише малка статия за 50-годишнината му.
---
За моралните, естетически и властови покушения върху личността на Ралин може да се пише много – уволнения, спиране на филмови проекти, изземване или премълчаване на книги, съсипващи рецензии, устни заплахи към редактори и издатели на негови творби, подслушване и следене от органите на ДС... Широко известен е случаят от 1977 г.: в. „Народна младеж“ публикува разговор между Ралин и Димовски. Цензурата моментално реагира: иззети са всички броеве, уволнени са шест души!
Радой Ралин – авторът-емблема на българската сатира. Неговата афористичност, обогатена от фолклорно-разговорната стилистика, е израз на едно освободено съществуване, което не понася мозъчни решетки.
Неслучайно неговото поведение остава такова и след граничната 1989 г. Няма правителство (до кончината му – 2004 г.), което да не е попадало под справедливата му критика.
още от автора


1 - 22.03.2013 13:36

Радой Ралин актуален е до болка и днес
От: Kpuc Chris
„Ако народът не може да бъде целокупен, лесно ще стане изцяло купен! “
„Безсънието на гладния е най-честната телевизия. “

http://bg.wikiquote.org/wiki/%D0%A0%D0%B0%D0%B4%D0%BE%D0%B9_%D0%A0%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%BD
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”