Български  |  English

Къдрица без излишни къдри

 
Написах този текст по повод представянето на превода на Евгения Панчева на „Похищението на къдрицата” от Алекзандър Поуп (изд. „Изток-Запад”, 2012).
Премиерата беше на 12.03. 2013, понеделник, а аз седнах да се готвя за нея в петък следобед. Прочетох за втори път българския текст и някои от стиховете се отложиха във все по-неуслужливата ми памет. „Добре върви”, рекох си.
Успокоен, вечерта отидох на юбилейния концерт на руския виолист Юри Башмет. Във втората част на концерта той изпълни парче за виола, хор и оркестър на грузинския композитор Гия Канчели.
Това изпълнение предлагаше среща с възвишеното. Неколкократните, някак неподготвени резки изригвания на оркестъра, хора и виолата в земетръсно крешендо почти буквално ме отместваха, след което ме пускаха в празното на тишината. Тези паузи, които траеха не повече от няколко секунди, спокойно можеха да минат за вечност. После – едва доловимо подрънкване на виолата и кратка окръглена гласна откъм хора. Смазваща работа.
 
По Едмънд Бърк главата ми би трябвало да е изпразнена и съзнанието ми да е изцяло погълнато от чудото. Само че не беше. В главата ми се редяха мисли за „Къдрицата” на Поуп. „Явно не ставам за срещи с възвишеното”, реших аз.
После обаче се сетих, че това преживяване всъщност е много готино, защото пред мен и в мен (макар и да не вярвам много в лесната преводимост между кодовете на различните изкуства) са се блъскали две едновременно противоположни и сходни естетически вселени.
Противоположни, защото при Поуп подобни изригвания и пропадания са немислими. При Поуп празно няма. Езикът те придърпва в ласкавата си щедра прегръдка от самото начало и продължава да те приласкава до края. За това допринася, разбира се, самата форма на тази неокласицистична поезия. Безкомпромисният петостъпен ямб те поема в своята повторителна люлка, неотклонно точните рими осигуряват допълнителен комфорт, а това, че при героическия куплет много често мисълта завършва в края на втория стих, дава спокойствието, което изпитваме при срещата с крайното и окончателното.
Ето един пример от четвъртото канто. Тук Белинда, героинята на поемата, вече е загубила къдрицата си и е попаднала в пещерата на плача, където действията й контролират войнствено настроените Талестрис (придворна дама с името на кралица на амазонките) и гном:
А тя спи на Талестрината гръд,/ с коси безредни, дето скръб вестят./ Той пълната торба дере на две/ над тях и пуска всички бесове./ Белинда с нечовешки гняв гори,/ Талестрис духа и хвърчат искри./„О, бедна дево”, кърши пръсти тя/ (и в Хамптън „бедна дево” проехтя.)
И тъй до края на света. Куплет след куплет, куплет след куплет. Романтикът Колридж би нарекъл това „поезия за интелектуални астматици”, които не могат да поемат и задържат големи късове смисъл, поради което той трябва да им се поднася на час по лъжичка. Преди години щях да се съглася с него. Днес (дали съм помъдрял?) виждам в героическите куплети отказ от витиеватост в името на завършения блясък.
Всъщност, Поуповата „Къдрица” и музиката на Канчели, която мимоходом описах по-горе, се събират в едно привидно оксиморонно определение – пищен минимализъм.
Както стана ясно, минималистична в своята повторителност е формата на „Къдрицата”. Минималистична е и реторическата хватка, около която е организиран целият този пародийно епически свят: в центъра му е Белинда – млада лондонска аристократка от ХVІІІ в. – която с инструментариума на хиперболата е извисена до митичния статут на богиня, а симетрично разположените на тила й къдрици, едната от които бива злощастно загубена (клъцва я привлеченият от Белинда Барон), се превръщат в символ на божествената й красота:
На смъртните мъже за участ зла,/ Белинда си окичваше тила/ с две дивни къдри, снежната й плът/ двете блестящи букли да красят –/ два лабиринта, де Амур засмян/ сърца най-славни хванал бе в капан.
Тук следва да спомена, че поемата, която излиза за пръв път през 1712 г., е вдъхновена от действителна случка: младият лорд Питър отрязва кичур от косите на Арабела Фърмор и това води до вражда между двата знатни католически рода Питър и Фърмор. Поуп, самият той католик, пристъпва към „Похищението на къдрицата”, след като приятелят му Джон Карил отправя към него молба да напише произведение, с което да успокои разпалилите се страсти. Поетът избира формата на пародия на класическия епос. Именно въздигането на тривиалното до митичните висини на епоса е канавата, върху която се гради цялата поема. Друго сякаш няма.
Оттук нататък започва пиршеството. При това, пир има за различни типове читатели.
Ерудитът открива изобилие от остроумно вмъкнати препратки към Омировата „Илиада”, към Овидиевите „Метаморфози”, към Шекспировата поема „Похищението на Лукреция”, към митологията на розенкройцерите, към Библията и към какво ли още не.
Пир има и за окото на естета, което ще намери в поемата богатство от изящни образи. Ще си позволя да цитирам два мои любими момента. Първият е описанието на онзи „мистичен ред” от предмети в будоара на Белинда в края на първото канто (тук прислужницата Бети маже лицето на красавицата с помади, като по този начин я подготвя за предстоящата епическа битка):
В това ковчеже Индии искрят,/ в това е скрит арабски аромат,/ а в четките, за зорките очи,/ до слона костенурката личи./ Зад тях блестят в един изискан строй/ карфици, пудри, пухчета безброй...
Дискретният чар на тривиалния разкош опиянява.
Другият ми любим образ е от третото канто. Тук сме малко преди момента, в който „ножиците зли” на Барона ще отрежат кичура. Ариел, силфът-хранител на Белинда (силфите са въздушни създания, които в света на „Къдрицата” са натоварени с мисията да пазят целомъдрието на девицата) – та този силф е кацнал на Белиндината ослепително бяла гръд и се взира в нейния ум, където вижда лика на любовник, и по силата на гротескно ограничените си пълномощия (силфът пази девицата само ако е девствена и в помислите си) трябва да се оттегли:
Тогава, разтревожен, Ариел/ прозира в съкровения предел/ на моминия ум, и на гръдта/ й кацнал, й прочита мисълта,/ че цялата й ловкост не прикри,/ как земна страст в сърцето й гори,/ и, той, съгледал края си смутен,/ въздъхва и отстъпва примирен.
Прехваленото романтическо въображение ряпа да яде. Винаги съм си мислил, че от тази сцена може да излезе страхотно кино. Жалко, че любимият ми Бунюел някак се е разминал с нея.
Пир в „Къдрицата” има и за любителя на остроумно изградената фарсова ситуация. Особено паметен в това отношение е моментът от петото канто, в който Белинда, вече загубила къдрицата си, влиза в епическо единоборство със своя враг – Барона:
Белинда мята, за отнета чест,/ с взор мълнии, невиждани до днес,/ но пък баронът само търси как/ да свърши от дланта на своя враг,/ и този лорд, със мъжка мощ дарен,/ от палец и от пръстче бе сразен./ Когато той през ноздри дъх пое,/ тя по носа го цели с енфие/ и всеки атом гномите следят,/ проправят на праха-дразнител път/ и от сълзи преливат тез очи,/ и сводът чак от този нос ечи.
Повод за радост ще намери и почитателят на сатиричното слово. Сатирата на Поуп, както и тази на приятеля му Суифт, се отличава с въображение и пестеливост. Във второто канто, например, само с няколко пародийни мазки поетът изобразява празния свят на Барона. На това място Белиндиният враг извършва жертвоприношение, за да благоразположи небесата, преди да пристъпи към похищението на къдрицата:
Той още преди изгрев бе/ помолил пестеливото небе./ Олтар на Ерос беше построил./ Френски романи беше там вградил,/ дванайсет тома, и принесъл в дар/ на фино позлатения олтар/ три жартиера, ръкавици две,/ все плячка от предишни боеве./ Подир запали с писъмце искри,/ въздъхна, кладата да разгори/ и, проснат ничком, със слова-елей/ помоли се за скъпия трофей.
Живите жертви от древния ритуал тук са заменени с жартиери и в празното между двете лъсва цялата дребнава суета на лондонската аристокрация.
Накратко казано, да се чете „Къдрицата” е празник за интелекта и за сетивата. Панчева е съхранила атмосферата на този празник и това е най-голямото достойнство на нейния превод. Надявам се това вече да си е проличало от цитатите. Ако трябва все пак да съм по-конкретен, мисля, че силата на българския текст следва да се търси в три основни посоки.
Първо, преводът на Панчева е прецизен. Веднага се набива на очи осъщественото максималистично намерение да се запазят навсякъде мъжките рими от оригинала. Всеки, който е превеждал поезия от английски на български, знае, че с такава задача могат да се справят само най-добрите.
Още по-впечатляваща обаче е степента на смислова еквивалентност. Едва ли се налага да обяснявам, че когато богатото на внушения Поупово слово трябва да се намъкне в плътната форма на героическия куплет, няма как да не се жертват парчета от смисъла. В тази ситуация преводачът може да действа само през компенсации. Тук губи, там печели - обикновено през синтез, като в крайна сметка се стреми да съхрани цялостната атмосфера на оригинала. Панчева владее този механизъм перфектно.
Ето два примера. Първият е от второто канто. Стиховете описват ефирните тела на силфите:
На слънцето разтворили крила/ по вятъра в златистата мъгла,/ незрими за човешките очи,/ телцата им се стапят във лъчи./ Зефирът вее тяхната коса/ и плащове, тъкани от роса/ и багрени в небето със бои,/ де светлината палаво струи,/ и всеки лъч цвета пречупва в тях/ и той мени се с всеки нов замах./ Над мачтата от злато пък заел/ в кръга централно място, Ариел/ пера от пурпур пери и в ръка/ с лазурен жезъл, почва реч така...
От една страна, броят на почти точните съответствия в този сегмент е впечатляващ (to the sun their insect wings unfold - на слънцето разтворили крила; too fine for mortal sight - незрими за човешките очи). От друга страна, оригиналът повторително настоява на онзи предел, който заемат безтелесните, тъй да се каже, тела на силфите: Their fluid Bodies half dissolv'd in Light. Кратката междинна дума half (наполовина) винаги ми се е струвала незаменима, тъй като нежно припомня именно неопределимостта на пространството между зримото и незримото. На пръв поглед, в превода отчасти е загубена тази настойчивост, но усещането за предел е съхранено през силни синтезирани образи: през телцата им се стапят във лъчи и особено през компактното и прецизно предаващо сетивността на оригинала плащове, тъкани от роса. А в края на този откъс се появява такава шеметна алитерация, че Поуповата собствена алитерация бледнее: пера от пурпур пери.
Другият пример е от третото канто. Тук героите (сред тях са Белинда и Барона) играят на карти, а играта се нарича омбре. Белинда печели, но в радостта й има ирония, защото скоро тя ще загуби къдрицата си. На това място Поуп прибягва до една от любимите си фигури – олицетворението – и представя картите за игра като участващи в епическа битка герои. Ще цитирам само стиховете, описващи попа пика:
А после, вижте, с меч въоръжен,/ Поп Пика, техен царствен доайен,/ оголил крак, пристъпва страховит./ Под пъстра роба другият е скрит.
Точността при превода на тези стихове е забележителна: the hoary Majesty (беловласото величество) се е превърнало в царствен доайен, като този еквивалент ми изглежда едновременно находчив и адекватен. По-интересно обаче ми се струва как прокрустовото ложе на формата кара преводача да изгражда образи с изказ, по-пестелив от изказа в оригинала: това оголил крак на Панчева не го давам за Поуповото one manly Leg, to sight reveal'd. В превода има повече визуална мощ и повече телесност.
При Панчева прецизността е съчетана с изобретателност. И този път ще си послужа с пример от играта на карти в третото канто. Двубоят е между попа и асото купа:
Ас Купа иде; Попът, натъжен,/ както оплаква свойта Дама в плен,/ изскача от ръчицата тогаз/ и трясва върху оня ми ти Ас.
Оня ми ти ас! Неподозирано раздвижен и омощностен може да бъде българският език, когато попадне в добри ръце.
Преводът е находчив и при предаването на поредицата от зевгми във второто канто. Например, в речта си пред силфите преди загубата на къдрицата, Ариел ги предупреждава, че нещо ужасно предстои да се случи, но какво точно, съдбата не е разкрила:
Диана[1] ли ще падне, цяла в прах,/ или китайска ваза, не разбрах./ Ще опетни честта си? Нов брокат?/ Молитва ще пропусне? Маскарад?/ Сърце ли, колие ли иска Бог/ да й се скъса? Да се спъне Шок[2]?
Като оставим настрана засилената спрямо оригинала елиптичност на синтаксиса, което прави зевгмите още по-въздействащи, окото със сигурност спира върху сърце ли, колие ли иска Бог/да й се скъса. На това място анжамбманът може и да нарушава текстурата на героическия куплет, но пък привнася афористична мощ.
Общо взето, преводачът Панчева и поетът Поуп се съревновават по отношение игривостта на изказа. Понякога Панчева печели. 
Третото достойнство на този превод е ерудицията и компетентността. Тук няма да навлизам в детайли. Ще спомена само, че в изданието на „Изток-Запад” поемата е предшествана от добре балансиран предговор (дело на Панчева), написан на забележително достъпен литературоведски език. Бележките, които компетентно обясняват широк набор от препратки, също имат пропедевтична стойност.
 


[1]Римска богиня на целомъдрието.

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”