Български  |  English

Трилогия на целостта

 
Брох е най-големият феноменолог на романа и най-големият поет на феноменологията.
Милан Кундера[1]
 
В тази кратка характеристика Кундера посочва и обвързва два аспекта в творчеството на Херман Брох: мащабните му литературни проекти, от една страна, а от друга – интензивните му занимания с философия, история на философията и философия на историята, теория на познанието, културология, литературна критика, масова психология… За разбирането на сложния мисловен комплекс, който представлява наследство на Херман Брох, e уместно да си припомним, че старателно подготвяната „тоталност”[2] на литературните текстове на Брох е продукт на предхождащ, строго аргументиран анализ. Основната мисловна конструкция, изработена в есетата от второто десетилетие на ХХ век, остава до голяма степен непроменена, през 30-те и 40-те години към нея се добавят нови аспекти, продиктувани от собствения житейски и исторически опит.
Познанството на българския читател с този автор върви някак отзад напред: През 1981 г. Любомир Илиев превежда по-късния роман на Брох „Смъртта на Вергилий” (1945), през 1984 г. отново в „Народна култура” излизат и няколко основни по-късни есета (сред тях е и „Разпадането на ценностите”), преведени сдържано и умно от Красимира Михайлова. Заедно със „Смъртта на Вергилий”, те дават представа за строгата мисъл, философската дълбочина и естетическия критерий на автора. Все пак обаче, преведеният роман вече е белязан от съмненията на Брох, че именно литературата е призвана да замести класическата философия в нейната връзка с религията в търсенето на нов етос и нова космогония за света. Произведението, което ни позволява да навлезем във философско-естетическата концепция на Брох в нейната ненакърнена цялост, е трилогията „Сомнамбулите”. Благодарение на завръщането на преводача Любомир Илиев към Брох и на издателство „Алтера”, е налице томът, събрал на 807 страници трите части на емблематичното произведение: романите „1888. Пазенов, или Романтиката”, „1903. Еш, или Анархията” и „1918. Хюгуно, или Деловитостта”. Към тях уместно са добавени няколко полезни за читателя авторски коментари. В този внушителен обем Любомир Илиев отново разгръща умение за съсредоточено тълкуване на текста, безотказен усет за променящите се естетически средства и нюансите в езика и тренирана издръжливост. Премислен до най-малки детайли, преводът е внушителен като самото произведение.
Брох работи над трилогията от 1928 г., публикува я в периода 1930-32 г. Тя е началото на писателското му поприще и същевременно обобщение на личното му и резюме на историческото развитие с оглед на настоящия момент. Тази едновременност на литературен дебют и изчистени, обобщителни философски и естетически заключения удивява. Роденият през 1886 г. Брох е на почти 45 години, когато пише „Сомнамбулите”. Причините за късния старт на романовото му творчество се крият в житейските обстоятелства, но и в постепенното, рационално аргументирано обръщане към литературата. С възхитителна и почти непонятна за съвременния човек строга бавност, последователност и постъпателност Брох работи върху концепцията си за света и на тази основа насочва всичките си очаквания и надежди към литературата.
Като мнозина от своите съвременници, Брох не може да избира живота си. За сина на индустриалеца Йозеф Брох, пък бил той и потомък на украински равини и тълкуватели на талмуда, желанията не съвпадат с решенията: вместо хуманитарна гимназия, посещава реално училище, вместо древни езици, изучава полезни за бизнеса съвременни езици и следва практически нужното текстилно инженерство. През 1904 г. Брох посещава против волята на баща си лекции по философия във Виенския университет и това е първата му конфронтация с идеите на позитивизма и привлекателната яснота на новото научно мислене. [3] В крайна сметка обаче се озовава в бащината си фабрика, където доказва находчив инженерен дух и дори получава патент за изобретение.
Две десетилетия Брох води двойствен живот. Многобройните му бележки от периода 1901-1909 г. разкриват, че въпреки натоварването си във фабриката, систематично и последователно се занимава с въпросите на литературата и изкуството, развива доста отчетлив културен песимизъм и убеждението, че живее в епоха на упадък, която се опитва да разгадае и опише. Основната фигури, различима зад тези разсъждения, е Кант. През периода 1909-1925 г. се оформя теорията му за разпада на ценностите.[4] С посредничеството на Франц Блай, ключова фигура в литературния живот на Виена, Брох намира достъп до писателските среди и публикува първите си статии. Излиза значимото есе „Филистерство, реализъм и идеализъм на изкуството” (1913), а също и политически есета, философски трактати, литературна критика, пише също така стихове, новели.
Твърде много възли – философски и житейски – трябва да бъдат развързани, преди Херман Брох да се обърне окончателно към собствения си истински живот. През 1927 г. продава концерна (в пълен разрез с волята на семейството) и разпределя наследството. Собствените му средства са ограничени и след няколко години изпада в почти перманентна финансова криза. От 1925 г. Брох е започнал да осъществява старото си желание за солидно и широко образование и следва философия и математика във Виенския университет, а новия си житейски път вижда като философ или математик, насочва се дори към дисертационна тема и изучава задължителния за начинанието латински. Основното преживяване през годините на следването е разочарованието от неопозитивизма на академичните среди.[5] От една страна, налице e безспорният напредък на емпиричните науки и тяхното пълно отдалечаване от метафизичното. От друга страна, деградацията на философията до теория на науката е напълно неприемлива за Брох поради възникващата заплаха за етичните устои на обществото. Според него, в дадената ситуация именно литературата е призвана да заеме освободеното от религията и философията място, тъй като нито модерната философия, нито модерната наука могат да изпълнят задачата си и да отговорят на етичните и метафизичните въпроси. Тези наблюдения и възгледи подготвят оформеното окончателно през 1928 г. решение на Брох да стане писател. Литературата е път към създаването на нова етична космогония. Логичното й място е някъде между ирационалните полюси на съзнанието за целостта на мирозданието и съзнанието за божественото. Предвестници на новото („религиозно”) творчество са Гьотевите „Фауст” и „Вилхелм Майстер”. Увереността, че тази програма може да бъде осъществена в жанра на романа, се подхранва от решителното му и успешно обновяване в творчеството на Джеймс Джойс, Дос Пасос, Андре Жид, Томас и Хайнрих Ман, Франц Кафка и Роберт Музил. Брох става писател не заради смътна инспирация или мотивиран от написаните вече стихове, сонети, новели, а защото е рационално убеден, че на мислещия индивид не са останали други инструменти за въздействие върху света, за анализ на съществуващите и още по-малко за синтез на нови реалности. Чрез ирационалния момент на изкуството логосът трябва да победи ирационалните тенденции в съвременния свят. „Писател против волята си”, така Хана Аренд нарича Брох в увода си към издадените от нея през 1955 г. есета.
Публикуваният и в българското издание на трилогията „Методологически проспект”, един от ранните опити на Брох за самоинтерпретация, недвусмислено съдържа указанието за преминаването му от философия към литература:
„Предпоставка за написването на този роман е тезата, че литературата е призвана да се занимава, от една страна, с проблемите, на които науката не обръща внимание, понеже изобщо не подлежат на рационално изложение и водят своя псевдоживот единствено в отмиращия философски фейлетонизъм, както и, от друга страна, с проблемите, с които науката, в своето по-бавно, стремящо се към по-голяма точност движение напред още не е успяла да обхване.” (789)
Трилогията е произведение на анализа и с оглед на литературната концепция на Брох, тя е подготвителната фаза към онзи нов голям роман, който ще осъществи основната етическа цел и ще синтезира новото единство. От друга страна обаче, това първо произведение обхваща всичко, което Брох е разработил и анализирал в ранните си есета.[6] И в концептуален план трилогията е едновременно и край, и начало. В „Сомнамбулите” Брох систематизира и анализира процесите на разпад на обществото преди Първата световна война, старае се да разкрие закономерностите, определили историята на европейската цивилизация и довели до кризата на ценностната система като основен белег на епохата. „Сомнамбулите” е най-завършеното литературно произведение на Брох, защото убедеността му в собствената му архитектура на света и отреденото в нея място на литературата и романа още по никакъв начин не е накърнена. Зад това произведение наистина стои цялостната, нераздвоена личност на автора, докато в по-късните творби вече прозират съмненията по отношение на попрището, което е избрал.
За да опише своите намерения, Брох използва понятията „полиисторически роман” или „познавателно-теоретичен роман”. Тук, формално погледнато, наистина става дума за „историческа” трилогия. Описаните събития се разиграват в отминали времена. Заглавията на трите романа съдържат името на своя протагонист, основната характеристика на епохата и граничната година, която маркира нейния край – 1888, 1903 и 1918. Посочените години съвпадат с началото, средата и края на властта на император Вилхелм ІІ. Историите от историческото минало на Германия описват последиците от разпада на етичната космогония, обхванали вече цялата западна цивилизация. Героите в тези истории се намират в странно състояние на замъглено съзнание, възприятията им са объркани, те се движат и действат, но системата, в която мисленото и стореното от тях би имало логика, вече или още не съществува. Всеки един от тях се стреми към рационално съществуване, но ирационалното взема превес. Романтизмът на Пазенов се състои в илюзията, че може да съхрани стария етичен ред, който гарантира целостта на света, проекцията на тази илюзията върху частично запазени системи като армията или семейството отваря пространство на ирационалното. Анархизмът на Еш пък е етап по пътя на позитивистичния разпад. Еш се чувства изоставен от всички ценностни връзки и страда от анархистичната си свобода. Той е фигура на прехода, първообраз на Хюгуно от третия роман. Целта на героя на деловитостта е пълното освобождаване от всякакви морално-етични връзки. По пътя към обезпеченото си филистерско съществуване, Хюгуно не познава никакви пречки и никакви скрупули, живее отвъд доброто и злото. „Деловитостта” на Хюгуно не означава неутрално поведение, абстрахирано от личния интерес, тъкмо обратното, тя съществува само в услуга на личния интерес. Средствата, впрегнати в обслужването на една толкова малка цел, са ирационално несъразмерни.
В третия роман срещаме отново стария Пазенов и Еш. И при двамата нищо не се е променило: В статия за местния вестник Пазенов призовава за връщане към идеите на Реформацията. Тази пълна откъснатост на героя от реалностите на времето маркира всъщност тезата на Брох, че именно Реформацията е отприщила процеса, довел до господството на новата деловитост и емпиричната автономия на индивида, който вече не е включен в никаква надпоставена система. А Еш продължава да търси ясното и еднозначното и попада под чара на стария романтизъм на Пазенов. Нито статията на майора, нито часовете по религия, които Еш организира, могат да се противопоставят на „духа” на новото време. И двамата са герои от миналото и не могат да допринесат за решаването на дилемите на настоящето.
Един от най-спорните моменти в романа е обстоятелството, че свободата на Хюгуно е свобода от ценностите, тя служи за измами, изнудване и убийство. „Абсолютната свобода” на Хюгуно е плашеща, автономният, самотен индивид е продукт на цялото историческо развитие, в неговото съществуване като част от революционната промяна на битието се онагледява преходът от свръхрационалност към нов вид ирационалност.
Защитниците на тезата, че Хюгуно е носителят на надеждата в трилогията, обръщат внимание на неговата независимост от авторитетите и вероятността именно този освободен от ценности герой да е неподвластен на тоталитарни идеологии и посегателство. Тази теза е оспорима, защото дори дезертьорството на Хюгуно не е протест срещу авторитарната машина, а ирационален акт на оцеляване. Свободата от ценности означава едновременно отхвърлянето на авторитетите, но и пълно възцаряване на ирационален индивидуализъм.
Въпросът дали от Хюгуно, съвременния герой, може да покълне нов, обединяващ етос, има ли надежда за света след разпада на ценностите, остава без отговор. Самоинтерпретациите на Брох тласкат мисълта в тази посока. Както и Томас Ман, писателят се вижда принуден да тълкува романа си в смисъла на надеждата и етическия дълг и обратно на показаното от анализа. Хюгуно е реалният герой на обществото без ценности, а надеждата от него да произлезе доброто е по-скоро елемент от новата ирационалност на времето.
Надеждата, от която Брох не иска да се откаже, е прехвърлена в епилога на последния роман, всъщност, последна десета част от вграденото есе „Разпад на ценностите”:
„ (…) и от най-тежката тъма на света, от нашата най-горчива и тежка тъма до безпомощния стига призив, разнася се глас, който свързва онова, което е било, с всичко, което предстои, а самотността – с всички самотности, и това не е гласът на ужаса и на съда, не, той прозвучава съвсем предпазливо в мълчанието на логоса, ала все пак е носен от него, за да бъде издигнат над шума на несъществуващото, това е гласът на човека и народите, гласът на утехата, на надеждата и на непосредствената доброта: „Да не си сторил нещо лошо, защото всички сме тук!”
Към подчертаната историчност на сюжета се прибавя и историчността на разказването. Докато формата в първия роман е ориентирана към традицията на ХІХ век и по подбор и констелация на героите напомня романите на Теодор Фонтане, то в третата част стилът и структурата показват близостта до Джойс, Музил и Дос Пасос. Философските разсъждения са обособени, обяснението на историята и легитимацията на литературата са разгърнати в есеистичните части на третия том. Те са част от тъканта на романа, вътрешен коментар на разказаното в романа и случващото се в света. В противовес на твърденията, че нарушават целостта на литературния текст, нека отбележим, че едва чрез тях той постига тоталността, която Брох цели. Градацията и развитието от първия към третия том са видни на всички нива, като в третия се разгръща и идеята на автора за литературата и подчиняването на естетическото на етическата легитимация на писането.
„Сомнамбулите” е успешен проект на анализа, в който Брох обосновава нуждата от нов етос, но неговият синтез, основната задача, остава отворено въжделение. Можем да четем този роман като документ на културно-критичния дебат на 20-те години, като исторически документ към теорията на романа, като експеримент относно способността на културата за самообновление и т.н. Най-впечатляващата му характеристика обаче е отговорното и всеотдайно желание да бъде разбрано времето, да бъде анализиран разпадът на ценностната система и сред пълния „ценностен вакуум” да се търсят алтернативи на новата ирационалност. Поради тази причина вече ми се струва, че моментът за излизането на този роман не можеше да бъде по-подходящ.
 


[1] Есето на Кундера „Наследството на „Сомнамбулите” от Херман Брох” е публикувано на френски език през 1982 г., а на немски през 1983. Тук цитатът е по P. M. Lützeler (Hg.)(1986): Hermann Broch. Fr./M.: Suhrkamp 1986, 33-39, тук с. 38. Превод от немски: М. Р.-Ф.
[2] За тази характеристика на литературното произведение Брох говори на много места, напр. в есето „Джеймс Джойс и съвременността” (Херман Брох: Песента на Нерон, С. 1984).
[3] Според Лютцелер, този университетски опит впоследствие е стилизиран от самия Брох в „легендата за ранното метафизично разочарование”. (P. M. Lützeler: Hermann Broch. Eine Biographie. Fr./M. 1985, с. 37)
[4] Есето от 1922 г. остава непубликувано, накрая е вградено в трилогията „Сомнамбулите”.
[5] Кризата на новото начало Брох преодолява с помощта на психоаналитични сеанси при ученичката на Фройд Хедвиг Шаксел.
[6] Тезата за единството на ранните есета и трилогията защитава Фридрих Фолхарт, според когото основните философски тези на Брох, формулирани в ранните есета и групирани около неокантианската философия на ценностите, остават константни (Hermann Brochs geschichtliche Stellung, Tübingen 1986, 9).
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”