Български  |  English

Пулсации на времето

Една среща с Юлия Кръстева и новата й книга

 

 

На 28 април т.г. в парижкото кино „Сен-Жермен-Де-Пре” се проведе среща с Юлия Кръстева по повод последната й книга Pulsions du temps[1]. Дискусията с нея беше организирана от френското литературно списание La règle du jeu (“Правилата на играта”) с главен редактор Бернар-Анри Леви, а неин водещ беше журналистът и есеист Алексис Лакроа.

Новата книга на Юлия Кръстева обхваща публикувани текстове и лекции от последните пет години, чийто главен герой е „времето”. Тя се състои от седем части: „Своеобразни свободи”, „Психоанализа”, „Жени”, „Религии”, „Хуманизъм”, „Франция/Европа/Китай” и „Отношения”.
Началото на дискусията закъснява с няколко минути, през които си спомням пасаж от книгата на Филип Солерс «Един истински роман: Спомени»:
Юлия Кръстева
Годините преди избухването на майските събития са удивителни. По това време все още водя хаотичен живот, но при една среща с жена, значима среща, последва внезапно влюбване. Това е Юлия (Кръстева), пристигнала от България през 1966 със студентска стипендия за изучаване на литература. На 25 години е, изключително красива, идва да ме интервюир - и никога повече не се напускаме. Няма френски паспорт, подозрителна е, женим се през август 1967. Тя все още е тук, какво по-хубаво? Внимание: съществува Юлия Жоайо[2] и Юлия Кръстева, Филип Жоайо и Филип Солерс. Не двама, а четирима. И после петима с Давид Жоайо през 1975.
Юлия Кръстева заема мястото си на сцената, а групата, която я придружава, предвождана от Филип Солерс, сяда в удобните кресла на салона. Припомням си и за “теоретичната група“ Tel Quel[3] и едноименното им авангардно списание - първата територия за публикациите на Кръстева, обхващащи лингвистични анализи, леви увлечения, маоизъм и представяне на съветски семиотици под нейна редакция.
Кръстева ни запознава с темите на книгата, акцентира на съдържанието на нейните части и говори по начина, по който пише. Тази безукорна полираност на фразата отлага поставянето на въпроси от публиката и ние се наслаждаваме на полифоничната мелодия, изтъкана от гласовете на философа, писателя и психоаналитика в лицето на тази прочута интелектуалка. Разказът й започва с обръщението на списание La Nouvelle Revue française към няколко френски интелектуалци, за които френският не е роден език, с идеята да изберат дума на своя матерен език или на френски и да разсъждават върху нея.
 
Азбука
Изборът на Кръстева е „Аlphabet” - „Азбука”. Произнася думата на български с лек акцент. Най-ярката й асоциация с тази дума е споменът от детството за романтичния празник на азбуката в България. Припомня, че България е единствената страна, която има официален празник на писмеността и културата. Макар и страна от Европейския съюз, френските европейци са често в неведение за процесите в България. Тук Алексис Лакроа подчертава, че трябва да се знае мястото на България и не бива да се повтаря репликата на Жари: «Полша, това означава никъде!».
В детството, заедно с другите деца от училището, от седмата до седемнадесетата си година, на всеки 24 май Кръстева се е превръщала в буква! Как се превръщах в буква? Освобождавате се от ограниченията на имената Мари, Жан, Юлия - и ставате буква. И тази буква се променя всяка година; вие сте на тези едновременно религиозни и светски места, в уханието на рози и божури, вие сте никой и в същото време можете да напишете дума или стихотворение, заставайки до другите, което всъщност създава един текст. Вие сте загубени със и в написаното, но също така сте излекувани от това загубване, защото намирате смисъл, свързвайки буквата си с дума или фраза. И както казва Колет, която щях да открия много по-късно: „Писането лекува всичко”, включително и комунизма (смях в залата - бел. авт.), защото всичко това се случва в една комунистическа държава. Към този малък разказ прибавя и историята за баща си, който е изучавал богословие и чете „Азбучна молитва” от един от монасите, придружавали Кирил и Методий :„Аз съм буквата, която познава словото, следователно доброто съществува.”Анализът на този празник продължава: Когато сте възпитани от баща, който се моли за азбуката, и когато буквата се запечатва у вас, вие представлявате политическо измерение, което се разтваря в две орбити. Първата е как да преведем тези букви, тази писменост – т.е. да развием интерпретацията. Изкуството на интерпретацията щеше да ме доведе до философията, семиологията и психоанализата, моята втора професия. И второто измерение: едно мистично тяло, което присъства със своите чувства и инстинкти. Надявам се да съм ви описала добре този празник, където млади тела въплъщават културата и музиката, а не само абстрактни понятия. Абстрактните думи засягат чувствителността и импулсивността - и това трябва да се интерпретира. Необходимостта от интерпретация произвежда едно тяло, което ще нарека „мистично тяло”. Щях да го открия по-късно в моята история, в анализите, които направих на творчеството на Тереза Авилска.
 
Corpus mysticum,
или светско тълкуване на идеята за съдържанието на божественото тяло, което в религията символизира църквата на Христос... Преподавателят на Кръстева по лингвистика Емил Бенвенист[4], малко преди смъртта си, вече пострадал от инсулт, изписва на гърдите й «THEO» под формата на автограф. След разрива, предизвикан от Просвещението, се появяват и други мистични тела, които за светската култура играят същата роля като тази на Христос за църквата. Това биха могли да бъдат Паскал и Луи Берже, но също така и Марсел Пруст или Филип Солерс. Пруст, който я въвлича не само в изкуството на превода, но й подсказва, че има мистика в духа на Просвещението. Пруст, който казва: Големият автор не измисля истинската книга, тъй като по някакъв начин книгите вече живеят в нас, той само ги превежда. Задължението и задачата на писателя са същите като тези на преводача.
Дискусията започва да придобива диалогичен характер - на въпроса "Има ли бъдеще демократична Европа?", Кръстева отговаря: Аз съм фанатик за Европа. И съм за европейския федерализъм, но той би могъл да се реализира само при условие, че се вземе под внимание основното предимство на Европа, което е именно културата. И съжалявам, че европейските интелектуалци не се включват достатъчно в защитата на европейската култура и в многото й лица. Може би тази предпазливост продължава отчасти заради престъпленията, които са били извършени в името на Европа и заради факта, че въпросът за европейското единство и за европейската културна идентичност не е бил записан в учредителните актове на договора от Рим. Но от съвсем скоро Барозу настоява за разпалването на този пламък. Кръстева предлага да се отправи покана и към новите сили – Китай или Арабския свят – тези страни сами да поставят въпроса за собствената си идентичност. Вътрешният опит, вътрешната сила е задължителен елемент за европейската култура. Още повече, че тя е конструирана от гръцки, еврейски и християнски калейдоскопи. Като че ли фразата на Свети Августин: „Une seule patrie, le voyage” („Една единствена родина - пътуването”) обуславя „различноста, многообразието” на културата в съвременна Европа. От тази сентенция произхожда и девизът на Кръстева - Аз пътувам. Това не е само лично пътуване, то създава и предпоставки за пътувания на европейския гражданин, многолик и многоезичен. Тя дава за пример полски студент, който идва да изучава на френски Фройд и Лакан, после заминава по програма „Еразъм” на специализация в Испания, в същото време говори свободно немски и руски... Европейската идентичност се променя и еволюира. Реализира се и декартовата философска теза Сogito ergo sum. Кръстева завършва с многозначителната си надежда за бъдещето на демократична Европа: Аз съм енергичен песимист.
И още по така актуалната тема за узаконяването на браковете на хомосексуалните двойки във Франция. Този закон, освен юридически смисъл, има и морален: според Кръстева, по този начин ние не само ги приемаме като равноправни, но по-важно от всичко е, че всеки от нас е приел и признал пред себе си частта от своята хомосексуалност.
 
Идентичност
Определям се като европейски гражданин: французойка по националност, българка по произход и осиновена американка. Тези определения на идентичността ще открием в «Пулсации на времето». В своето единство безкраят е затворен и ние не можем да запазим идентичността си, ако не държим в себе си именно този безкрай. Кръстева продължава: И мисля, че това е основна част от нашата европейска култура: този вътрешен опит, тази вътрешна сила, която, разбира се, литературата ще се опита да постави на сцената, в езика, в думите. Този безкрай е подарък, който правим на света. Не го намираме под тази форма в никоя друга култура, въпреки че всяко човешко същество е способно на това. Европейската култура е тази, която явява и разглежда в детайли тази комплексност. Всичко това е част от нашето наследство и би трябвало да го преоценим по принципи, които надхвърлят нормите, както го правеше и Ницше. И завършва с думите на Тереза Авилска: Ние не сме ангели, ние имаме тела.
 
Безсъние, родило книга
Текстовете в книгата, посветени на съня и на Тереза Авилска, са написани в период на обзело я безсъние. Тя се съгласява да напише текст за изложба на куратора Мари Шек, посветена на безсънието и наречена „Безсънни разходки. Сънища и мечти на съвременното изкуство”, състояла се в галерията на Passage de Retz. Приема да напише този текст, тъй като самата тя започва да страда от безсъние след смъртта на баща си, който, според нея, е бил убит в българска болница, провеждаща експерименти с възрастни хора. Баща ми трябваше да претърпи една проста операция, но след смъртта му разбрах, че са се правили опити върху възрастните хора, това беше няколко месеца преди падането на Берлинската стена. Той умря в България през септември 1989. Тъй като беше много вярващ, пристигайки за погребението, исках да го погреба според религиозните традиции, самата аз бидейки един от малкото атеисти днес, но уважавайки неговата воля. Казаха ми, че не можем да го погребем, защото гробовете се пазят за комунистите. Следователно, той беше кремиран и това ме доведе до меланхолия, до траур, който продължи две години, докато не намерих начин да се избавя. И този начин беше писането на романа „Старецът и вълците”, поставил началото на серия от текстове, която продължавам да развивам и която наричам „метафизичен роман”, тъй като засягам драматични въпроси с малко ирония.
Когато издателство Файар предлага на Кръстева да напише психоаналитична книга за Света Тереза Авилска, тя се запознава с нейните трудове и става ясно, че няма да напише малка книга за живота на светицата: Трябва да се напоя с нейния живот, да създам персонаж, който ме представя... За да покажа как си присвоявам живота й, за да говоря за съвременността. И тя живее в продължение на десет години с Тереза Авилска, която накрая нарича „моята съквартирантка.” Резултатът от това светско-религиозно съжителство е книгата Тереза, моя любов.[5]
 
Болестта на идеализацията
Обзема я тъга, когато психологията и психоанализата конкретизират дори постоянното търсене на идеала в човек като «симптом на заболяване». Още Жанин Шасге-Смиржел в есето си «Идеалът на Егото» (1973) формулира генезиса на този психичен синдром. Според нейното изследване, нарцистичната личност е загубила своята цялост. Разделена на две, едната половина винаги изтласква егото на човека напред, все напред (по Гьоте), а другата се стреми да върне егото към неговите корени. Така попадаме в капана на „болестта на идеализацията”, термин, споменат първо от Маларме. Фройд твърди, че в “идеализацията” обектът се третира като лична собственост и че в любовната страст нарцистичното либидо залива обекта на желанието. Когато фантазмите не срещнат своята реализация чрез сублимацията - в творчество, професия, образование - се появява депресията.
Юлия Кръстева прецизира благодарение на богатия си опит като психоаналитик проблема, свързан с младите хора на Европа. Тя дава пример с 19-годишен младеж, пристрастен към военните игри в интернет, жертва на тежка семейна ситуация: Когато се връща в реалността, на базата на своите фантазми, стреля реално с автомат 'Калашников' и убива трима души в Истр, област Буш дьо Рон. По този повод тя пледира за по-широко застъпване на психоанализата, за защита на самите психоаналитици в упорството им да достигнат до среща с вътрешната опитност. Тя ни запознава със своите наблюдения върху юношеската сетивност: Юношите, за разлика от децата, са болни от идеализацията. Тоест, детето е много любопитно, то иска да знае откъде идва, интересува се от тялото си, от телата на родителите, от примитивната сцена, кой с кого спи, кои са органите: в тази възраст се докосваме, правим хомоеротизми, автоеротизми. Фройд казва, че детето е учен в лаборатория, то търси. Фройд обаче е бил възможно най-нерелигиозният човек в света, според мен, бил е много ярко „осветен” от философите на Просвещението, той поставя сериозно под въпрос вярата. Може би поради тази причина не се е интересувал от юношите. Юношата е някой, който ще се отдели от родителите си, ще ги атакува и ще воюва с тях. Но ще трябва да направи и нещо по-добро, той търси идеал, влюбен е - влюбен е в своя приятел или приятелка, хомо или хетеро, той ще стане революционер, ще стане маоист, чегеварист, той търси идеал. Всички ние сме юноши, когато сме влюбени.
 
Персонажи в Пулсации на времето
В хода на дискусията се появяват и изчезват позлатени тракийски куполи, нови дълбоки пластове на психоанализата, думи, които водят корените си от санскрит: вяра (cred srada) със значението „давам сърцето си и очаквам възмездие” (по Бенвенист); закъсняла реабилитация на моралните ценности, произтичащи от религията, и множество цитати, като този на Жан Жироду: Нациите, както и хората, умират от едва доловима грубост.
 
Юлия Кръстева и Ролан Барт в Китай
Пулсации на времето разглежда във фоксуса на героичното време жените с емблематични имена както в религията, така и в областта на литературата и психоанализата. Сред тези имена са Антигона, Колет, Хана Арент, Симон дьо Бовоар. Кръстева подчертава възхищението си от жените-гении и не само потвърждава тезата, че жените трябва да четат произведения, написани от жени, но и ни предоставя чудесната възможност да се възхитим на маниера, по който една жена пише за други жени.
Ролан Барт, един от персонажите на Пулсации на времето, я определя като „чужденката” в една култова за нея статия в списание La quinzaine litteraire - и Кръстева държи на тази особеност, защото това е и символ на отчужденост от политическия дискурс. Несъмнено „чужденец” в случая не е синоним на странник, а носител на естетическо богатство, на една близка, европейска, но и твърде непозната на френските нрави култура.
Сега, след Пулсации на времето, а и далеч преди това красиво оформено издание, трябва да бъдем благодарни за интелектуалния й подвиг, за нейното геройство. И колумбийската поговорка, произнесена от момиче в публиката: “Светът е прекалено голям, за да влезе в главата ти, иди ти в света!”, е съвет, който Юлия Кръстева вече е изпълнила докрай.
Париж
 


[1]Pulsions du temps (Пулсации на времето), издателство Fayard, 2013, цена 28 евро.
[2]Жоайо, което означава радостен, както и скъпоценен камък, е рождената фамилия на Филип. По-късно, с първата отпечатана книга, се появява Солерс, производно от латинските sollus и ars (изцяло отдаден на изкуството).
[3]Tel Quel (Такова, каквото) e група интелектуалци и едноименно списание, чието име е взето от фразата на Ницше Je veux le monde et le veux tel quel, et le veux encore.» (“Искам света такъв, какъвто е, и го искам още.”)
[4]Емил Бенвенист - френски езиковед и семиотик, чиято дейност обхваща сравнителната граматика на индо-европейските езици, както и общото езикознание. Той подписва «Манифест на сюрреализма» през 1928 г. заедно с Арто, Елюар, Бретон, Арагон и още десетки интелектуалци. Когато Юлия Кръстева възторжено му припомня на една студентска лекция тази му постъпка, той отвръша: “Жалко съвпадение на имената, госпожо.“, а по-късно, на четири очи, й казва: “Разбира се, че бях аз, но виждате ли, сега преподавам в Колеж дьо Франс“. Историята е описана в предговора на Кръстева към книгата на Емил Бенвенист (Emile Benveniste, Dernières Leçons, Collège de France, 1968-1969, Seuil, 2012)
[5]Thérèse, mon amour, издателство Fayard, 2008.
 
още от автора


1 - 07.06.2013 17:05

Уточнение
От: Irene Ivantcheva-Merjanska
Девизът, за който става въпрос в този интересен материал, е "Аз СЕ пътувам" ("Je ME voyage"). За справка - интервюто на Pierre-Louis Fort със Julia Kristeva « Meurtre à Byzance, ou Pourquoi ‘je me voyage’ en roman » в книгата на Kръстева "La haine et le pardon", както и в края на романа й "Убийство във Византия"("Meurtre à Byzance"): "Tout recommence ?/ Un autre voyage. /Je me voyage. "
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”