Български  |  English

Един холивудски българин

 

Румен Петков е роден на 26 януари 1948 г. в София. Един от най-прославените български аниматори. Носител на много отличия, сред които Голямата награда от Варна и Отава, „Златна палма” от Кан (заедно със Слав Бакалов). От 1990 живее и работи в Холивуд. Един от режисьорите на световноизвестните анимационни сериали „Джони Браво“, „Крава и пиле“, „Лабораторията на Декстър“, „Майк, Лу и Ог“, „Новото шоу на Уди Кълвача“ и „Приказки за Том и Джери“. Преподава анимационна режисура в университета CALARTS. Беше у нас по време на 4. „Златен кукер-София”, за да проведе майсторски клас на тема „Създаване на пилотен анимационен филм”.

 
- Страхотна е атмосферата по време на майсторския ви клас – много млади хора; рисунки, наредени по стената; вперени погледи в движенията и думите ви, спонтанни реакции...
- Да, доста е свободна. Затова съм тук. Когато преди две години бях член на журито на „Златен кукер-София” и направихме първия уъркшоп, бях изненадан от духа и таланта на тези млади хора и от невъзможността да направят каквото и да било, защото от филмите им разбрах, че нямат продуцент, т.е. обречени са. И сега, когато фестивалът ме покани за едноседмичен майсторски клас, се навих, защото си казах, че както се нароиха игрални сериали, така могат да се започнат и анимационни. Освен това, всички повтарят „Чоко, Боко, Чоко, Боко”, а аз съм ги забравил – изобщо не си спомням за какво става дума в тези серии. И изведнъж ги гледам и установявам, че са актуални и дори приятни.
- „Приключенията на щъркела Чоко и жабока Боко“ беше любима на български деца от 80-те. Наистина има хора, които си ги спомнят с нежност и децата им ги гледат.
- Да, знам, а те са направени в Българската телевизия преди 30 години, когато повече се залагаше на фестивалните филми за престижа на българската анимация. Сега младите и свободни аниматори би трябвало да намерят някакъв тв канал, който да им излъчи работите. А и има потенциал да се направи сериал от 100 филма без никакъв проблем с днешните технологии, възможностите на студентите и евтината цена на анимацията в България. И да се продава по света. Тръгвайки насам, моята амбиция беше не да им показвам авторско кино, защото това всеки човек го носи, а да им покажа как се прави холивудски тип индустриална серийна анимация.
- Как се прави?
- Пет дни трябва да отговарям на въпроса. Има изисквания, които засягат структурата на производство, начина на развитие на предпродукцията, за да се достигне до ниво, готово за продуциране... Съществуват малки продуцентски компании, които се занимават с намирането на интересни проекти и с разработването им. И тогава голямата компания, която няма желание да се занимава с рискови проекти, ако повярва на малката компания, че това нещо има потенциал, се съгласява да вложи в него пари за един сезон. Как се направиха всичките успешни сериали, които вървят по Cartoon Network? Още навремето Hanna-Barbera, преди да стане Cartoon Network, имаше програма, ръководена от прекрасната продуцентка Линда Семенски, която именно откриваше такива проекти. Та така, с много малка инвестиция са започнали „Джони Браво”, „Лабораторията на Декстър”, „Крава и пиле”. От същите екипи се роди „Бумеранг” и се разрасна до световен канал... Общо взето, събирането на екип е базирано на информация, защото в Холивуд всеки знае кой кой е и какво може да направи, докато не се изложи. И системата работи безкрайно точно и, както виждате, всички гледат това производство. Европа се стреми да направи нещо подобно, ала не може, защото този механизъм не работи, поначало тук анимацията все още се субсидира от държавата. Същото е и в Канада. Там, където държавата субсидира, се проявяват личностни интереси, които не следват интереса на голямата машина, произвеждаща продукция за пазара. Cartoon Network е телевизионната част за анимация на Warner Brothers. Поради този факт от един канал вече станаха три.
- Но това си е комерсиална продукция.
- Моята гледна точка е, че комерсиално не означава маловажно – това е супер високо качество и максимален брой зрители. Всичко го гледат, това е.
- Интересно ми е как стигнахте до тази тотална интеграция – все пак, през 1990 отивате в САЩ като носител на „Златна палма” и представител на елитарна анимация.
- Това няма нищо общо с работата ми там. Интегриран съм в Холивуд не защото имам „Палма”, а защото, колкото и да е нескромно, явно съм бил много добър режисьор. Много е смешно – дори портфолио нямах, когато заминах, защото тук бяхме известни и не ни трябваше.
- Поне касети не носехте ли?
- Една. И когато се обадих на шефа на анимационния департамент на „Дисни” с препоръка на мой приятел, независим аниматор от Ню Йорк, той поиска да види портфолиото ми, аз отвърнах, че нямам такова и той попита: „Имаш ли касета?”. Пратих му я и, очаквайки, че ще ми даде тест, рисувах като луд Мики Маус и подобни. Обади се след два дни: „Много интересни са филмите ви, но какво правят режисьорите в България?”. Разказах му какво правят и той повече не се обади. Защото тогава ние не бяхме режисьори, а продуценти на независими филми и не знаехме изобщо какво означава да си режисьор в професионална анимация.
- И какво означава?
- Безброй пъти съм го обяснявал - това е невероятно тежка и високо професионална работа. Разбира се, преди да стана режисьор в САЩ, седем години минах през сториборд и всичките стъпала... Когато ме поканиха на тест, за да бъда един от тримата режисьори в първия сезон на „Джони Браво”, отидох в 9.00 часа, продуцент ми даде сториборд за 7-минутен филм. В България тогава за такава дължина той беше 8 страници с по 3-4 рисунки или 32, а там - 250 страници с по 2-3 рисунки, т.е. 750.
- Такава динамика?
- Именно! Сложи ми го на масата, вече знаех за какво става дума, даде ми касетата със записа на актьора и време до 12.00 часа. Видяхме се, дадох му сториборда и касетата, обядвахме заедно и той каза: „Ела сега да видим кой какво е направил”. Отидохме в офиса му, сложи вляво моя сториборд, вдясно – неговия. Този човек, който е главен продуцент, от 9 до 12 е правил същото като мен! Прелистваше страница по страница – 98 на сто ни съвпаднаха промените и забележките! Стисна ми ръката и ме назначи. И още нещо, за което навремето в България не се замисляхме – че това, което човек прави днес, след няколко години ще се обърне за него или срещу него. Когато пристигнах, имах шанса да започна в малка компания благодарение на американски колеги, които все пак знаеха моите филми от фестивалите и бяха респектирани от българската анимация. Бях с много малко английски, но знаех какво правя и станах много необходим в това студио. И колега ме кани да работя за него анимация за Liquid Television – MTV. Навих се, защото исках да имам пари. Отивам при него, той казва: „Това е шоуто, от теб искам 1 минута анимация седмично или 90 фута” (там се мери не на квадрати, а на футове). Анимацията е семпла, тип „Флийнстоун”, а не „Дисни”, но той иска и междинните фази, при това чисти, питам го колко ще ми плати, назовава сума, казвам „да”, без да знам колко работа е това, и накрая правя всичко за безумно смешна сума в сравнение с това, което трябваше да ми плати. Но работех по цяла нощ, защото тези пари ми трябваха. И така, всичко беше прекрасно, но когато ме назначиха за „Джони Браво”, отидох при линейния продуцент, чудна млада жена, която ми казва: „Знаеш ли защо те назначавам – говорих с бившия си съпруг, който е арт директор на Liquid Television – MTV, и той те препоръча”. Всичко се знае! Когато ме поканиха да преподавам в CALARTS, обясних, че нямам такава практика, но един от преподавателите по рисуване, чиито работи бях коригирал в малкото студио, където беше арт директор, каза: „Ела, за да научиш студентите на това, което аз научих от теб”. Не казвам, че съм велик. Явно, от България съм имал достатъчно режисьорска подготовка, защото съм бил и аниматор, и т.н., и по някакъв начин съм знаел за какво става дума като ритъм, тайминг...
- Към какъв тип анимация проявяват интерес студентите ви? От безумно многото филми, изгледани на фестивала, оставам с усещането, че технологията не може да компенсира липсата на въображение...
- Първо, за фестивалните филми технологията няма никакво значение, защото те са носители на друго послание – трябва да предложат нещо ново като мислене, изображение, евентуално нова идея или гледна точка. Това са филми на независими автори, подчинени на усилията на дадения човек да покаже себе си, професионализма си, възгледа за доброто и злото, най-общо казано... Докато в комерсиалната анимация целта е една единствена – забавление и борба за зрители. Основната цел на студентите, на които преподавам, е да бъдат назначени в някоя от големите компании.
- Прагматичен подход?
- Не, не е. В комерсиалната анимация има толкова изкуство и професионализъм, че е трудно да си представите. Аз водя свободно избираемата дисциплина режисура, а задължителни са рисуване и анимация. В края на всяка година студентите от първи до четвърти курс показват портфолиата с всичко, което са правили, както и филмите. Всеки ден идва по една-две от големите студии, гледат, избират хора и те започват работа. На фестивала е поканена моята бивша студентка Елиза Иванова, която е много талантлива и сега разбрах, че е в Пиксар. Тоест, пазарът иска най-доброто, което се предлага, за да се свърши определена работа. Седмица, преди да тръгна, ми се обади студент, за да ми се похвали, че вече има шоу в Cartoon Network и дали искам да му стана продуцент. Знаех, че няма как да стана, защото за продуцент избират човек от студиото, но му казах: „С удоволствие”, поласкан от вниманието му. Удовлетворение е, когато твои студенти си намерят работа, защото почти никой не е достатъчно богат да прави независими филми и да се явява по фестивали. Ние ги правехме преди толкова години, защото държавата изцяло субсидираше киното.
- Продължават да се правят.
- В България, освен студентски филми и „Анна Блуме” на Весела Данчева, нищо добро не съм видял, не ми се сърдете. Но говоря за „Златен кукер-София” 2011, където нейният филм беше показан в паралелна програма, защото бяхме заедно в журито. Сега нищичко не съм гледал. Така че, нямам мнение за това, което се прави от професионалистите, финансирани от НФЦ.
- Направи ми впечатление, че доста от студентските филми са на по-високо равнище от професионалните.
- Същото беше и преди две години.
- Но много тъга, смърт... Гледам, и тук, на уъркшопа, се занимавате с погребение.
- Това беше друго – задача за гледна точка. Позиционирането на доброто и злото не е философско послание, а структурен метод за ситуиране на камерата – най-черното и най-бялото. Ако са много черни филмите, да си помислим какво им е в душите и главите на тия деца. В Холивуд няма много мрачни филми, въпреки абсурда и черния хумор. Може би там младите са по-оптимистични...
- Навремето аниматорите бяхте известни като най-бохемската и сплотена гилдия.
- Така беше.
- Но първи се разбягахте – кой в Европа, кой в Щатите или Канада. А се оказахте и най-конвертируемите...
- Като се разбра, че няма да има анимация, ерго – работа, си хванах семейството и заминах. Знаех, че тук не мога да стана бизнесмен... Но, всъщност, още през 1988 с Борис Ангелов и Пройко Пройков, Бог да ги прости, направихме проект с BBC и имахме амбицията да правим поредици. Направих пилотен проект за „Орвил и Къдълс”, който BBC прие. С Пройко, Тони Траянов и Митков Томов, и тях Бог да ги прости, организирахме курс – за 6 месеца 60 деца бяха обучени, готови аниматори. Веднага се направи студия „Каданс”. Но какво стана? Изведнъж от Лондон по линия на Максуел се появиха едни хора и, вместо да правим филми, почнаха едни коктейли в „Шератон” и не се обелваше и дума за анимация. Децата в „Каданс” чакаха. Христо Цачев, и него Бог да го прости, се опита да им намери работа в едни германски проекти, но всичко потъна в пясъка – накрая дойде някакъв режисьор и стана ясно, че проектът ще се прави не тук, а в BBC. Изведнъж и телевизията спря да продуцира и всичко замръзна. Спестените ни пари започнаха да свършват и на 42 години заминах. И благодаря на Господ, че дъщерите ми завършиха най-добрите университети, имат прекрасна работа, радвам се на чудесни внучета. Ако бях останал тук, вероятно щях да се пропия... Нашето поколение измря и работят само някои хора, които печелят субсидии от НФЦ и се опитват да правят нещо... Казвам тази истина, защото, освен всичко останало, в онази държава се научих да говоря истината... Тук много неща се премълчаваха - и не по цензурни причини, а поради лицемерие между самите нас. Например, т. нар. „интелектуалци” леко презираха детските филми. И на моменти съм се чувствал разколебан да продължа с „Чоко и Боко”, защото ги правехме като филми „втора категория”. Между другото, сега внукът ми гледа разните пожарникари, кученца, зайченца на iPod... Но аз самият исках да правя само фестивални филми, за да се конкурирам с колегите, да пътувам по света, да бъда смятан за един от модерните автори... Сега вече, когато повече години съм работил в САЩ, отколкото в България (23:22), и в цял свят знаят кой съм, гледам на всичко с друго око. За мен е страшно важно да се говори истината – и на студентите им казвам всичко в очите. Така че, аз съм много радостен.
- И не изпитвате носталгия?
- Вчера зачетох книга на Кафка и той го казва много просто - „родината е там, където човек се поти, където плаче и където се смее”. Изпитвам, как да не изпитвам – по младостта, по моите приятели, любовта им, атмосфери, аромати... България е божествено красива страна, доста погрозняла от определени екстериори, но това е банално... Виждам се с приятелите си, дори сега живеем при Жожо Липовански, защото не можем да нарушим стереотипа на 92-годишния ми баща в къщата между Драгалевци и Киноцентъра...
- А не ви ли сърби ръката за авторска анимация?
- Ни най-малко.
- Спомням си еуфорията в София, когато със Слав Бакалов получихте „Златна палма” за „Женитба” – това е всъщност най-високата награда за българското кино изобщо.
- Така е. Да даде Господ да се повтори! Това всъщност е доказателство за съществуването на българската анимационна школа. От Тодор Динов, през Доньо Донев и Иван Веселинов до нашето поколение, тя показа много широк спектър от силни филми. По едно време българската анимация се доближи до полската, загребската и другите школи.
- Стигна до една от петте в света.
- Именно. И фактът, че държавата изцяло субсидираше киното, както сега в Канада или във Франция, е чудесно за независимите аниматори. Иначе как аз щях да правя анимация? Кой прави анимация в Кения?
- Мечтал ли сте за такова бъдеще?
- Не. В анимацията влязох случайно. Баща ми е завършил заедно с Борислав Пунчев операторско майсторство в Полша, дълги години беше оператор на спецефекти и комбинирани снимки и покрай него съм отраснал в Киноцентъра. Завърших Художествената гимназия, поради естетски екстремизъм не ме приеха в Академията и след казармата отидох в Киноцентъра. И веднъж виждам един колега, Константин Пероноски, да прави изрезкова анимация в павилиона. Той ми казва: „Омръзнало ми е това, искам да бъда режисьор. Знаеш ли някое момче или твой колега да седне да се занимава с тая работа?”. На мен ми хареса как светят прожекторите, как минават красиви момичета и седнах. Анимирах триста пчели от филма „Мед” и си тръгнах. Тогава ме интересуваха само купони и веселба. След три дни той ми се обажда: „Материалът излезе от лабораторията. Ела да го видиш”. И аз отидох и видях как тия пчели летят. Така седнах на мястото на Коцето и бавно и полека се научих, благодарение и на други колеги. И за първи път станах аниматор на два страхотни филма на Иван Андонов: „Мравка, истинска мравка” и „Мелодрама”. Бог да прости и него, беше изключителен режисьор, научих много за естетика, тайминг, монтаж... Та дълго време анимирах, докато най-сетне по-възрастните се примириха, че ще бъда режисьор. А, за да ме назначат, трябваше да имам висше образование. И бях принуден задочно да уча българска филология. Но и на нея съм благодарен, защото опознах световната литература. И така, през 1974 дебютирах и започна одисеята ми с много филми, много, много... През 1978 получиха първата си Голяма награда от Варна за „Алтернатива”. След това вече и Господ не можеше да ме спре.
- Вярно ли е, че не сте държал „Златната палма”?
- Дори не съм я виждал! Със Славчо се опитахме да я издирим. Никой не знае къде е. Ваша възрастна колежка преди време ми каза: „Видях наградата в едно чекмедже”. Не ме интересува. Изобщо. Дипломата ми стои вкъщи и когато идват хора от филмовия бизнес, възкликват: „Wow!”. Аз съм над тия неща. В Холивуд се научих да бъда отговорен за своите успехи и неуспехи. И това ми дава равновесие.
Разговаря Геновева Димитрова
9 май 2013, София
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”