Български  |  English

Триумфът на антипрогресизма

 

Един дългокос „хибернатус”[1], замразен някъде през 70-те години, който тази пролет най-накрая е излязъл изпод леда, не би разбрал абсолютно нищо от случващото се. А едновремешната буржоазия, изправена срещу призоваващите към бунт лозунги и ексцентричните тоалети на новите си пазители, би изпаднала в недоумение, тя не би разпознала дори собствените си хора.
Ако от нея не се носеше такава зловонна (и даже тук-там съвсем реална) миризма на идеологическо насилие, в безкрайното противопоставяне на „брака за всички” би имало нещо сюрреалистично, нещо средно между „Татко Юбю”[2] на Алфред Жари и „Една дума вместо друга”[3] на Жан Тардийо.
Нейните любими понятия са малцинството, което тя героично иска да противопостави на „правилното мислене”; свободата на словото и мисълта, което понятие би трябвало да се изправи срещу един неособено вероятен оландов ждановизъм и - особено изненадващо - критичния дух, тази волтерова реликва, преминала през отец Комб[4] (водач на антиклерикалното движение през 1905 г.), мърдала за последно в прегръдките на някои леви пророци, Сартр или Фуко, преди „Френската пролет” на Сивитас[5] и на някои други движения като „Манифестация за всички” най-накрая - през 2013 г., да го изкарат от комата, продължила трийсет години.
Да, да – ако слушате бесните хетероцентристи, антиконформизмът не е вече там, където го ситуирахме вчера; съпротивляващата се дързост била преминала вдясно - с оръжията и с партакешите си.
И докато Фрижид Баржо[6], по-облечена в сравнение с когато и да било през живота си, изобличава с викове като на защитничка от барикадата спазмите на правителството и презрението му към народа, нейните епигони от красивите квартали призовават към народно въстание, някои дори стигат дотам да цитират „Парижката комуна” (напук на техните прабаби и дядовци от Версай), а нейните приятели от църквата приканват с викове за борба без край срещу полицаите със сълзотворен газ – като тези думи успяха да развълнуват само най-чувствителните души.
Дори Homen[7] - движение, в което няколко бели, млади и голи мъжки снаги имаха идея да се противопоставят на Femen[8] и на техните голи гърди - се занимават със смесване на знаците: по време на техните акции, освен думите „свобода” и „демокрация”, изписани върху корема, бе забелязан и мъжки символ, ограден в кръг, който напомняше за знака на анархистите от славните години – но ако човек погледнеше нагоре, щеше да види как му противоречат протегнатите напред или свитите в юмрук ръце, имащи по-ясни исторически препратки.
Така че, през този месец май, когато случаят[9] бе приключен, опонентите му така и досега не предават оръжието си, а призовават на помощ един друг месец май с идеята или да го продължат, или да го преобърнат, но винаги искат да се съотнасят с него. Те са верни на здравия диалектически разум, който диктува, че богохулниците са също толкова обсебени от Бога, колкото и лицемерно набожните - или, по-просто казано, че хомофобите са по-привлечени от мъжете, отколкото от жените. Но при всички положения май’ 68 е темата, която е в устата на всички тях.
И главната La Pasionaria не крие: Подготвяме един контра-Maй’ 68, обяснява тя, и за да разгърне темата, добавя: ние преобръщаме либертарианството от 1968 г., за да кажем „не” на ултралиберализма, прилаган върху хора! Същата история чуваме и от народния представител от Съюз за народно движение (опозиционната сила – бел. ред.) Марк льо Фюр, който прогнозира, че ще се случи един Май’ 68, обърнат с главата надолу, за да се отмъсти за един протест, който бе забранен от правителството.
Колкото до плаката, който призоваваше към протести на 5 май, той е копие на онзи, използван от Левия фронт през 2012 г., за да изобличи света на финансите, а последният, от своя страна, е вдъхновен от една известна рисунка, изобразяваща събитията от май’68.
А още на 22 март във „Фигаро” Анри Гено обясняваше избора големият протест срещу гей браковете да се проведе на „Шанз-Елизе” с организирания контрапротест на привържениците на Шарл дьо Гол от 30 май 1968[10]: Това е мястото, на което през 1968 г. френският народ се вдигна на бунт, за да се противопостави на унищожаването на цялото общество.
Факт е, че когато цари безпорядък, естествено присъщото отново взима връх и объркаността, ако цитираме Ги Дебор (така, както кандидатът Саркози през 2007 г. цитираше Жан Жорес), бързо достига своите граници: ако погъделичкаме свободните духове на тази „пролет”, то те малко ще се поотпуснат и ще заговорят за корени, природа, кръв, истина, припомняйки биологичните основи на семейството, а малко след това ще преминат към етническия или пък към расовия произход на нацията – и за паралела между двата, който е ключов за разбирането с кое дясно си имаме работа – тъй както и Еруан льо Моредес, блогър от катосферата[11], се оплаква, говорейки за смелите демонстранти: Тях не ги слушат, също както не слушат расистите или онези, които отричат Холокоста.
Трябва да се подчертае, че както по-често се случва, означаващите[12] казват повече от бъбривите коментари: преминавайки от устата на десните в устата на левите и от устата на вчерашните бунтовници левичари в устата на днешните бесни реакционери, те напомнят, че теренът на улицата и разгорещената атмосфера на паветата и конфликтите бяха напуснати - и от синдикатите с все по-отслабващо влияние, и от дискредитираните партии, и от една левица, по-загрижена за фискалната дисциплина и гарантираната точност от която и да било либерална десница. Трябва да се подчертае, че когато булевардите са изоставени на произвола на съдбата или пък са оставени в ръцете на шепа непримирими лидери, които не могат да съберат народа около себе си, този терен, този булевард бива зает от Реакцията, окичила се с драпериите на реторичните идеали на справедливостта и свободата, които си отиват с булеварда, но не са част от него.
Това се случва, когато икономическият фатализъм и антисоциалният цинизъм, европейският реализъм и лъжата за безсилието изпразнят улиците на социалната промяна, когато те евакуират от тях онова, което най-често ги изпълва с тълпи народ в името на социалната промяна – тогава ги изпълват най-страшните врагове на социалната промяна, екипирани с трикольори или с железни пръти. Защото именно там се крие истинският, най-сериозният обрат: доверието в прогреса, разбиран като общ хоризонт, е намаляло толкова много, че враговете му лесно ще изпълнят целите си.
Неолибералният и основан на неравенството антипрогресизъм така всецяло е обладал духовете, че не би било изненада, ако само за няколко месеца и при наличието на няколко възпламенителни огнища, той успее да спечели сърцата и толкова да възпламени телата, че да ги хвърли в схватката на един странен бунт.
Но не! Не мислете, че законът за еднополовите бракове води след себе си тези ужаси и тъжни парадокси поради факта, че е последната разделителна линия между дясното и лявото на власт, то е, защото се осмелява да се опре на едно изпразнено от съдържание понятие, което предизвика в опонентите погнуса и присмех.
Превод от френски Момчил Христов


[1]   Hibernatus е заглавието на френско-италианска кинокомедия, преведена на български като „Замразеният”. Лентата е от 1969 г. и е на режисьора Едуар Молинаро с Луи дьо Фюнес в главната роля. Във филма се разказва за изчезнал през 1905 г. човек, който изведнъж се появява, след като няколко десетилетия е бил замразен сред ледовете на Гренландия.
[2] Този герой е въплъщение на една класа, обременила с наследствената си посредственост зараждащия се фашизъм в Европа. (виж http://www.kultura.bg/bg/article/view/17414 - Култура, бр.32 от 24.09.2010 г.)
[3] В пиесата„Една дума вместо друга” (Un mot pour un autre) на Жан Тардийо героите са поразени от „странна епидемия”, която ги кара да използват едни думи вместо други – които граматически са правилни, но нямат семантична връзка помежду си. Така разговорите са лишени от смисъл, но героите сякаш не си дават сметка за това и продължават прекрасно да се разбират.
[4] Малкият отец Комб – Емил Комб (1835-1921) учи за свещеник, достига до онези курсове в семинарията, в които се носи расо, но в средата на 60-те години изоставя вярата си и напуска църквата. Става един от лидерите на Радикалната партия и е в основата на затварянето на хиляди образователни институции, управлявани от религиозни общности. Неговото име се свързва със законите от 1904 г. и 1905 г., които постановяват разделянето на Църквата от държавата и водят до скъсването на дипломатическите отношения между Франция и Ватикана.
[5] Движението Сивитас/ Civitas, известно още като Френска младеж „Сивитас” или Институт „Сивитас”, е католическа организация на крайната десница. Тя се самоопределя като „лоби на католиците традиционалисти” и се обявява срещу браковете между хомосексуални двойки.
[6] Фрижид Баржо (frigide barjot – реплика към Бриджит Бардо) е псевдонимът на френската хумористка, публицистка и политическа активистка Виржини Мерл, станала основен двигател на кампанията срещу браковете между хомосексуални двойки и желанието им да осиновяват деца.
[7] На електронната си страница те се представят като „Мъжете. Истинските”, обяснявайки, че те са мнозинството, но че по принцип „никой не говори за влаковете, които пристигат навреме, а за сгазените кучета и извитите пирони”.
[8] Украинска феминистка група с международна известност, създадена през 2008 г. с идеята да протестира срещу сексуалното насилие и туризъм, срещу религиозните институции, международните брачни агенции и т.н., като членовете й демонстративно се събличат на обществени места.
[9] Узаконяването на хомосексуалните бракове във Франция стана факт, след като президентът Оланд подписа указ за обнародването на закона на 18 май – събота, в 6 часа сутринта.
[10] Огромната демонстрация на десницата тогава фактически дава началото на изборната кампания, по време на която десните печелят смазващо мнозинство в следващия парламент.
[11] Понятието „катосфера” е създадено по модела на „блогосфера”. Това е католическата общност, списваща в интернет.
[12] Имат се предвид означаващите по модела на Сосюр.
още от автора
Франсоа Кюсе e историк на идеите


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”