Български  |  English

Оруелци или раждането на една консервативна левица

 
Да се чуди човек откъде изникнаха всички тези противници на гей браковете. Често пъти с размаха си манифестациите изненадват дори самите участници в тях. Първата изненада е, че се подценява важността на една консервативна задвижваща сила, която признава ограничеността на човека за крайъгълен камък и не приема да се хвърли с главата надолу в боя в името на проекти, заслепени от идеята за еманципация.
Разбира се, в това движение влизат повечето практикуващи католици, тъй като католицизмът възприема злото като световен грях и макар постоянно да се бори с него - или най-малкото би трябвало да го прави – той не очаква да сътвори рая на Земята, нито пък желае да имитира Бога. Подобно възприемане на света в момента е в пълен разцвет. То осъзнава силата си и не се страхува вече от медийни сплашвания. Следователно, то е носител на бъдещето, дори и слабостите му да са напълно реални, а именно - липса на концептуализация, голяма наивност в борбата на идеи и прекалено голямо разнообразие от вътрешни течения, което, от своя страна, поражда постоянни раздори.
В крайна сметка, когато едно течение е малцинство и е обект на подигравки, то в по-голяма степен се представя през етиката на облагодетелстваното убеждение, отколкото през етиката на отговорността; и следователно, в по-малка степен се стреми да бъде ефективно, а в по-голяма – да бъде принципно. Така че в момента, когото в подобно движение се обособи някаква група, която постига успех в дадено нещо (например инициативата „Манифестация за всички”), течението веднага се разделя на много ръкави, противопоставящи се едни на други.
В случая обаче тук ставаме свидетели на нещо ново. От началото на века една част от левите’68 се превърнаха в нещо, което, поради това, че все още не е назовано, аз бих нарекла „оруелци”. Това течение, в което мислещите хора доброволно си избират за патрон великия Оруел, е в основата си изградено от хора със свободен дух. Не само свободни в изказа си, каквито са по принцип всички участници в събитията’68, но и в реалния живот: политически те са антитоталитарни, а не са само антифашисти, нещо, което представлява голям напредък в разбиранията на социалистите. А що се отнася до реформите в обществото, техният еманципационен етос няма нищо общо с прометеевите идеологии: той се основава върху крайността на човека и ограниченията му. И според оруелците, тези ограничения се налагат както върху нравите, така и върху икономическата активност.
По принцип, оруелците поставят следния въпрос: защо принципът на предпазливост следва да се прилага в отношенията ни с природата, а никога в сферата на реформите в обществото? Или пък: защо да има екология за природата, но не и екология за хората? Човекът също се нуждае от „къща” (oikos), от една естествена среда; и както не можем и не трябва да правим каквото си искаме с природата, така и не може и не трябва да правим каквото си искаме с човека.
Хана Арент казваше, че тоталитаризмът се състои в това да вярваме, че „всичко е възможно” – и така реформите в обществото (гей браковете, например), с които се заявява, че „всичко е възможно”, свеждат случващото се, изразяват го и го обясняват като форма на тоталитаризъм. С други думи, сред множеството недоволни, участващи в протестите „манифестация за всички”, има и едно екологично течение от нов тип: това са еколози, защитаващи човека също толкова, колкото и природата.
Сред защитниците на белите мечки, непримиримите противници на ГМО и подкрепящите пушенето на хашиш, те са единствените, които не признават либерализма и то не само в случаите, когато това ги устройва - също както Оруел отхвърляше тоталитаризма във всяко едно отношение, а не само под формата на фашизъм. Така че това, което те отхвърлят в либерализма, е не само всемогъществото на парите или господството на икономическото сила. Тяхната критика отива по-надълбоко.
Това, в което те упрекват либерализма, е неговият индивидуализъм и неговото ненамеса дори и при най-анормалните социални еволюции, при които се допуска прекрачването на всякакви граници. И ако и да обичат свободата, тя за тях не е най-висшата ценност, еталонът, по който трябва всичко да се измерва. Те търсят мярката за човека и тъй като нямат религия, с която да я опишат, се осланят на историческия и социалния опит. Ето защо определена част от тях бяха почитатели на Тони Блеър, бившия британски министър-председател.
Така ние се оказваме изправени пред една нова форма на ляв консерватизъм, който от лявото е изоставил отегчаващата негова нещастност и глуповатия му облик на аристократ, облечен в парцалки. Това са хора, които биха отхвърлили неограничения растеж, но също така биха отказали и заплашващото ни узаконяване на полигамията и кръвосмешението. Свободата трябва да отстъпи пред мярката за човека и пред общественото благоприличие. Хюбрисът трябва да се забрани навсякъде – дори и там, където може да ограничи собствените ни желания.
Така отхвърлянето на тези реформи, които граничат с маркиздьосадовско прометейство, не е само идея, вписваща се в християнската мисъл. За първи път в дъното на еманципационното течение новото не е непременно най-доброто. Екологията предизвика появата на една левица, която е консервативна.
 
Превод от френски Момчил Христов
още от автора
Шантал Делсол e философ, историк на идеите


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”