Български  |  English

Страх, който не е смислен аргумент

 
Уважаема редакция,
Докторант съм по астрофизика в Парижката обсерватория. Участвам като доброволец в борбата за брачно равенство във Франция, както и в борбата срещу хомофобията въобще. Не мога да не реагирам на мнението на Михаил Шиндаров, публикувано в брой 22 (2728), 14 юни 2013.
 
Винаги съм се възхищавал на вестник „Култура“ за дебатите, които съм намирал на страниците му. Затова с почуда установих публикуването на текста на Михаил Шиндаров срещу равноправието между еднополовите и разнополовите двойки да сключват брак. Вместо да се уповава на сериозни аргументи, текстът предъвква и смесва до болка познатите клишета на хомофобски настроените консервативни среди, аргументи, насочени не просто срещу брачното равенство, а против хомосексуалността изобщо. Неслучайно текстът се уповава на кухи декларации, на места направо клевети, които ми е трудно да повтарям поради тяхната несъстоятелност и логическа несвързаност. Когато не могат да дадат разумно конструирани смислени аргументи срещу брачното равенство, неговите противници фантасмагорично добавят към любовта между хора от един и същи пол и тяхното евентуално желание да отгледат и възпитат деца практики, които по никакъв начин не са свързани с хомосексуалността. Авторите на подобни „аргументи“ се уповават на страха у читателя; свидетели сме на рисуването на една грозна картина, която не издържа и минута на въпроса: „А каква е връзката на всичко това с действителността?“.
Не мога да не свържа надигането на отделни гласове срещу брачното равенство с узаконяването му в страни със силно културно влияние в световен мащаб. 2013 г. се оказва годината на брачното равенство: то стана законово установено след дълъг дебат във Франция със закона „Тобира“ от 17 май 2013, на път е да бъде реализирано и във Великобритания; брачното равенство стана реалност в Бразилия и Нова Зеландия. Разделението между хетеросексуални и ЛГБТ хора се задълбочава единствено в Русия, чието управление едва ли може да бъде давано за пример.
Повече от учудващ за мен е „доводът“, че брачно равенство не трябва да има, понеже все повече двойки живеят в официално съжителство. Става въпрос за различни видове съжителство, които следва да са свободен избор на двойките. На практическо ниво, главната разлика идва от юридическата защита, която двата типа съжителство дават на сключилите брачен съюз: правото човек да види в болницата претърпял инцидент или боледуващ съпруг, което в много държави се дава само на сключилите брак двойки; правото семейството да се ползва от семейно облагане (неприложимо за България, предвид данъчната политика), правото вдовецът/вдовицата да получава пенсията на съпруга/съпругата си след смъртта на единия съпруг и прочее. В някои държави тези въпроси се уреждат с „граждански съюзи“, различни от брак, като например Гражданският пакт за солидарност (PACS: pacte civil de solidarité) във Франция. Показателен е и поводът, по който гражданският съюз е въведен във Франция през 1999 г.: след епидемията от СПИН през 90-те, когато единият партньор в брака (тогава отворен само за разнополови двойки) умира, другият остава в семейното жилище. Различна е ситуацията при хомосексуалните двойки: когато единият умира и той е номиналният собственик на жилището, то е наследено от роднините на починалия партньор; често хомофобски настроени, те оставят другия партньор на улицата.
Но да кажем, че тези проблеми биха могли да се решат с признаване на практическото съжителство на хомосексуални двойки или въвеждането на граждански съюз, подобен на PACS, или на някой от тези, съществуващи в Германия, Чехия, Хърватска, Австралия, Финландия и др. Остава въпросът за символичното значение на брачната институция; за някои двойки, еднополови или разнополови, сключването на брак е важен момент, пренасяне на връзката им на ново, символично ниво. Нека да им дадем тази свобода да направят такова действие, без значение дали са еднополови или разнополови. От позицията на каква праведност смеете да наричате желанието за съвместен живот на двама души пародия? Други двойки пък виждат в брака по начина, по който се е случвал досега в човешката история, система на подчиняване и доминация на мъжа от жената: разнополови двойки, опасявайки се от подобни асоциации, отхвърлят брачната институция. Еднополови двойки, опасявайки се от асоциация с подобен модел, не желаят да сключват брак: нека им дадем свободата да не сключват брак, за разлика от сегашното положение на забрана за сключване на брак. Моята лична позиция е, с цялото ми уважение към тези две позиции, че именно брачното равенство предефинира брака, отхвърляйки съществуващите модели на доминация. С отварянето на брачната институция към еднополовите двойки се изпраща силен сигнал към обществото: бракът е свободен съюз на двама съгласни, действащи според волята си и желание за щастие възрастни хора. Моделът, който изисква йерархично подчинение на „слабия“ пред „силния“ пол (и затова именно държи на двата пола във връзката) и го затваря в дома, натоварва го с домакински функции и му отнема правото за професионална реализация, е в миналото.
Друг важен въпрос по отношение на равенството между еднополови и разнополови двойки, който може да се реши само и единствено с брачно равенство, е въпросът за защита на децата в тези двойки. Тук ще дам един много показателен пример: когато във Франция течеше парламентарният дебат по закона за брачното равенство, по време на традиционните за такива закони изслушвания на граждански асоциации, психолози, философи и социолози от университетите и научните институти, докладчикът по закона Еруан Бине покани деца, израснали в еднополови двойки. Вече пораснали деца (средната им възраст беше между 20 и 30 години), на които им е писнало нечии болни фантазии да им приписват едни или други недостатъци. Особено впечатляващо беше изслушването на момиче от Хаити. Тя и брат й са осиновени от двойка жени преди двадесетина години, когато момичето е било на 5-6. Тя сподели, че до навършване на 18 години се е страхувала, че ако се случи нещо лошо със законната й майка, другата й майка е никаква в очите на закона и тя или брат й ще трябва да се върнат в сиропиталището в Хаити. Бяха изслушани и други деца на еднополови двойки. Говореха за това как са израснали и как начеват реализацията си в живота като възрастни хора, без да си задават въпроса защо родителите им не са от различен пол. Повечето вмъкваха смутено в свидетелствата си, че са хетеросексуални, сякаш смутени от твърденията, че децата в еднополовите двойки задължително стават хомосексуални. Не забравяйки да добавят: Дори и всички деца на еднополови двойки да стават хомосексуални, какво от това. Нашите родители са хомосексуални и ние сме израснали, обградени с любов, с радостите и грижите на другите деца от нашето поколение. Хората, които се противопоставят на брака на родителите на такива деца (по религиозни или други причини), се борят срещу щастието на тези деца. И това отново е жестоко и неморално.
Веднъж бракът дефиниран като доброволен съюз на двама души, информирани, дееспособни, пълнолетни, действащи според волята си, с цел да изградят здрава социална единица, в която да се защитават и да защитават децата си, е точно нещото, към което се стремят някои от хетеросексуалните и някои от ЛГБТ хората. Да се приписват на едните или на другите някакви пъклени или пародийни мотивации е неприлично, неморално, жестоко, нехристиянско, откровено нечестно. Отбелязвам, че всички низки клишета, които наистина не ми е по вкуса да повтарям, са само и единствено в главите на противниците на брачното равенство.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”