Български  |  English

Чудото Ицко

 

На 21 юни, когато излиза този брой, Ицко Финци става на 80 години, един месец и 27 дни.
Редакцията на „Култура” се присъединява с епическа ретардация към многобройните поздрави, които заслужено получи един от най-големите актьори и обичан наш приятел. Ще ни се с това забавяне да сме удължили чувството за празник в цялата българска култура.
За много години, Ицко!
Култура
 
 
Ицхак (Ицко) Финци е Артист в най-идеалния смисъл на понятието. Без съобразяване с възраст, физиология и лимити, той неизтощимо влиза от роля в роля: играе, свири на цигулка, дирижира, режисира, пътешества, озвучава, пише, снима, чете на глас, разказва... Историите му са библейски и младежки, нижат се като джаза, който обожава, а самият той, докато разказва, заприличва на герой на Уди Алън – побелял, брадат, любопитен, интелигентен, уязвим... Ицко Финци е повече от артист – просвeщенец е! Вероятно заради неизлечимата му отвореност е младеж и на 80.
За киното е открит в „Звезди” (1959) на Конрад Волф, а в разговор за краткотрайното списание „алтера” преди 5 години ме успокои, че не го помня там: „Явявам се 1-2 минути. Поканили са ме, защото съм евреин, а филмът е на еврейска тема. Докато бях във ВИТИЗ, ме викаха за фотоси за картотеката на Киноцентъра, но ми казаха, че съм нефотогеничен. И останах с горчивината, че няма да ме бъде в киното”. За щастие на киното и зрителите, напразно се е притеснявал - оттогава е изиграл поне 77 роли в български филми: главни, второстепенни, метеорни...
Заради одухотворената космополитност на излъчването му, а и знанието на езици, е канен неведнъж в чужди продукции, сред които и „Чифликът на чучулигите” (2007) на братя Тавиани, но над всички тях се извисява забележително експресивното му превъплъщение в унгарския художник Тивадар Костка Чонтвари (1853-1919) в „Чонтвари” (1980) на Золтан Хусарик, където обаче е озвучен от друг.
Ицко Финци е единственият наш актьор, участвал в две екранни адаптации на Чехов: като епизодичния Минувач в костюмната катастрофа „Вишнева градина” на Михалис Какоянис (1999) и в „Малки разговори” на Владимир Краев (2006) – симпатична осъвременено-побългарена версия на „Вуйчо Ваньо” край морето, където бе проф. Михайлов: нарцистичен и възглупав експолитик с млада съпруга и обръгнала душа.
С характерно лице и отривисти жестове, втренчен поглед (често иззад кръгли очила), топъл тембър и внезапна усмивка, той с изящна лекота влиза в кожата на логорейци и аутисти, чудаци и бюрократи, негодници и несретници, задръстеняци и бонвивани, младоци и пенсионери... Едновременно актьор-ансамбъл и солист, чудото на Ицковата харизма е в страстта му по парадоксалната импровизация. Виртуоз на филигранната гротеска и страдалец в телесната хилавост, той е колоритният щурак на киното ни...
С пословичната му ерудиция, фина чувствителност и очарователна отнесеност, Ицко Финци е изиграл не един и двама фрустрирани артистични ексцентрици на екрана: злочестия самоук провинциален цигулар Дочо от „Нашият Шошканини” (1981) на Джеки Стоев, режисьора с червено шалче в „Немирната птица любов” (1990) на Рангел Вълчанов, жалкия съпруг-интелигент от „Резерват” (1991) на Едуард Захариев, актьора във „Всичко от нула” (1996) и поета в „Съдбата като плъх” (2002) на Иван Павлов, писателя-франкофон-киноман с цигара в „И Господ слезе да ни види...” (2003) на Петър Попзлатев, Маестрото в „Летете с Росинант” (2007) на Джеки Стоев, художествения експерт в „Миграцията на паламуда” (2011) на Людмил Тодоров, шахматиста в „Джулай” (2012) на Кирил Станков, радиочовека в „Космос” (2013) на Лиза Боева... И е все по-белобрад.
Заедно с не по-малко талантливия си син Самуел (Санчо), Ицко играе в „Разводи, разводи” (1989) – фотографът и синът му-чирак са бляскави в ретро новелата „Разводът преди” и безпомощни – в съвременната „Разводът сега”. Следват абсурдната драма „И Господ слезе да ни види...” на Петър Попзлатев и „гробищната” комедия „Пазачът на мъртвите” (2006) на Илиян Симеонов, светла му памет.
Симбиозата приятелство-съмишленичество-творчество е рядко явление в българското кино, но за Ицко тя е начин на съществуване. Ако в театъра е пъпно свързан с Леон Даниел, житейски-филмовите му приятелства са повече: в игралното кино – с незабравимия Едуард Захариев, Рангел Вълчанов и Джеки Стоев, в научнопопулярното - с Джеки Стоев (като глас или цигулков акомпанимент), в документалното – с все още непрежаления Юлий Стоянов. С него имат поне два изключително важни филма: разтърсващият портрет на Стефан Власков „Като на кино” (1999), където Ицко, заедно с героя, разгръща страници от досието му и деликатно го разпитва, и амбициозният опит да се обгледа генезиса на българското държавническо неслучване през визията на чешкия историк “Срещи с Иречек”, където е водещ и диктор. Освен това, той самият е обект на документални филми: Джеки Стоев му е посветил портрета „Ицко”, заснет на видео и дълго непоказван, а наскоро излезе и телевизионният „Притъмнее ли, значи е на разсъмване” на Светлана Авдала - за музиката, евреите и Втората световна война...
Както се заканваше да не пише спомени, така сътвори „Мотоциклетът. Ромул Велики. Наивист. Пак тогава - в Сао Паулу. Какъв съм за Питър Брук? Бобо и други истории” (“Валентин Траянов”, 2009). С издателя Траянов, известен преводач от чешки, се запознават покрай „На приказки с Карел Чапек” на Леон Даниел в Чешкия културен център през 1973. За постановката и джаза актьорът споделя с Никола Вандов: „Чапек” е една история по-такава, по-колективна. Тя е Леонова работа. Разбира се, и ние сме „виновни”, и аз бях натрупал опит от „Апетит за череши” и „Любоф” от Шизгъл... Току-що бях открил джаза! Защото аз съм расъл във време, когато джазът се считаше за прокоба (не знам дали е това думата). И когато открих джаза на един джемсешън в Консерваторията (май малко преди това беше и „Джаз-фокус” в зала „България”), та помня, седяхме на пода, беше тъпканица, и си казах: „Абе, защо да не може това и в театъра да стане?” И така, случи се да работим в Театър 199 „Любоф”, и си казах: „Хайде сега да опитаме да импровизираме и ние, да бъдем свободни”. (вж. „Култура”, бр. 17 от 2003). Оттогава е валидна топлата връзка между Ицко, Вальо Траянов и Чешкия център.
Невъзможно е да мислим веселия кентавър „синема вариете” на Джеки Стоев без ерудицията, перфекционизма, талантливата поливалентност на Ицко Финци. Въпреки че понякога и той самият се поддава на всеобщата вакханална еуфория, все пак е присъствието, което издига режисьорската кабаретно-комиксова поетика до важни внушения, сякаш защитавайки тезата на Сюзан Зонтаг, че „художественото произведение е преживяване, а не изказване или отговор на въпрос”. Ако в научнопопулярното кино Джеки Стоев е цар на игровата антропоморфност, най-компактното постижение върху терена на игралното кино постига в дебюта си „Нашият Шошканини” (1981). Понатрупал опит в документалното изследване на действителността, той грабва автентична история, за да представи къшей живот от т. нар. „заден двор на социализма” в черно-бяло. Шошканини на Ицко Финци - едновременно виртуозен цигулар, безпомощен любовник и вкопан в бита еснаф - е в центъра на мозаечен разказ за невървежа, а колажът от нелепите ситуации, в които попада, препращат ту към ранните филми на Едуард Захариев и Иван Терзиев, ту към Чешкото чудо и Иржи Менцел. Актьорът бяга от гротеската, за да стопли героя си мощта на трагикомичния си талант. И заради неговата непослушна истинност, филмът, подобно на самия Шошканини, е маргинализиран от „дисциплинарния режим”, естествено. В следващия си игрален опит „Приключенията на Спас и Нели” (1988) Джеки Стоев карнавално омесва куче, котка, хора и цирк, а сред шеметните автоцитати от късометражката „Спас и Нели” Ицко Финци е коминочистач-коментатор, чиито песни се запяват мигом. Всъщност, парчето на Стефан Димитров и Миряна Башева „Дано, дано, дано” в негово изпълнение се превърна в хит, далеч преди да се превърне в един от сините химни с гласа на Богдана Карадочева...
Въпреки че се е снимал неведнъж и при Рангел Вълчанов („Бягство в Ропотамо”, 1973, или „Фатална нежност”, 1993) и при други режисьори, могъщото присъствие на Ицко Финци е при Едуард Захариев. Недосегаемата за времето сугестия на киното му се дължи и на Ицко Финци. Житейски креативната им симбиоза е щастливо очертана: „Преброяване на дивите зайци” (1973), „Вилна зона” (1975), „Елегия” (1982), „Резерват”, „Закъсняло пълнолуние” (2006) са анамнеза на болно време, до която режисьорът стига с различни средства за диагностика. Еди Захариев изследва агресията на дивотията – независимо дали тя идва от бездуховност, бюрокрация, еснафщина... И я проектира върху околните с оголената безкомпромисност на „социологическия поглед”. Самите ракурси на парадигмата агресия-жертва, където Ицко Финци е ту от едната, ту от другата страна – от бюрократичния брояч на зайци Асенов, през безволевия еснаф Йонко, Иван Шияков до Съпруга и Стареца - развиват собствената му поетика из лабиринтите на абсурда от автоироничната гротеска на провинциалността по Георги Мишев, през сатирата, трагикомедията и сарказма до трагизъм. Неуморно повтарям, че „Елегия” е любимият ми филм на Еди Захариев. Пенсионираният железничар Шияка на Ицко Финци се влачи из живота като оглозган Никой с душа. Светът е мерзък, личната стабилност – ефимерна. Когато героят е връхлетян от узнаването за синовното престъпление, спасението е в лодката. А тя е в блатото. Екзистенциалната непоносимост се разтваря в тинестата вода. До дъното. Внушението за гибел в „Елегия” разкъсва херметизма на блатното българско живеене, а в изпълнението на Ицко Финци Шияка се превръща в един от върховите трагедийни персонажи в българското кино. Забранен, филмът бе показан в чужбина едва през 1993, когато Еди Захариев го премонтира. Безутешността на „демократичния” български ден се гъне на екрана в дивите спазми на Стареца от последния филм на режисьора „Закъсняло пълнолуние” (1996). Героят крещи и мълчи, удря и го удрят, трепери и се перчи с единственото му останало оръжие – достойнството. Опитва се да намери хармония на бунището, както навремето водата приюти воплите на Шияка. Само че в „Закъсняло пълнолуние” няма спасение. Там визията на Еди Захариев стига до апокалиптичност – всичко е погребано приживе. Съществуването е сведено до яростта на всекидневното събуждане – ни потомство, ни приятели по чашка, ни спомени притъпяват ужаса от неизлечимата самота на битието...
Напоследък Ицко Финци работи в тандем със сегашната си спътница, младата режисьорка Лиза Боева – от актьор в курсовата й работа „Боси” (2004), през участник и оператор в дипломната й “киностихосбирка” (по израза на Ицко) „13 кратки опуса за голям екран” (2006), до главен изпълнител и продуцент в независимите филми „Вера” (2012) и „Космос” (2013).
Когато броят излезе, в Дома на киното ще е минала премиерата на 60-минутния документален филм „Живот - 24 кадъра в секунда” на младия Павел Павлов, посветен на Едуард Захариев. Сценарист е Петър Топалов, оператори: Гео Иванов и Красимир Димитров. Гледах го м. г. под заглавието „Пропуск 3341” – прилежен опит в 27 минути да се възкреси непостижимата безкомпромисност на великия режисьор по повод 75-годишнината от рождението му. В него, естествено, участва и Ицко Финци. А тъй като той самият скоро закръгли важен юбилей, си спомних какво написа Еди Захариев по повод 60-годишнината на своя приятел и актьор в „Култура”. Ето част от поздрава му: Знаеш (дай, Боже, само с периферното си знание или пък още по-добре - дай, Боже, въобще да не го и знаеш), че си голям актьор!
Не се смущавам така директно да ти кажа даже и да засиля - много голям актьор! - независимо, че не обичаш такива високопарни категоричности. Защото ти си го извоювал с досегашния си живот и защото все още има към какво да се стремиш. И защото имам чувството, че както и да те коронясват хората, ти си знаеш - както веднъж, вече постигнал прекрасни актьорски изпълнения, спомена, че се чувстваш аматьор - в най-добрия, в най-дълбокия и истинския смисъл на думата. Дай, Боже, това ти чувство, което те кара и живота, и всяка нова роля отново и отново да възприемаш с пълно себеотдаване и пълно откровение, да остане в теб и да продължи и нататък.
Не е лесно да си юбиляр! Трябва да чуеш какви ли не неща... Но, слава Богу, след юбилея настъпва прекрасното и неизвестното ежедневие. Магията на непредсказуемото ежедневие отново... (Това, което обичат играчите по природа като теб!). (вж. бр. 17, 1993)
Едва ли друг може да изрази по-красиво любовта към това чудо. Ицко, не спирай още дълго!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”