Български  |  English

Континуитет на протестите

 
Текстът е вариант на интервю, дадено в началото на април и публикувано в майския брой на англоезичното списание ”Vagabond”.
 
Масови протести през зимата на 2013-а
Погледнато от птичи поглед, причините за тях са същите, които докараха половин Европа до фалит и наложиха преоценка на либерално-консумативния модел на „развития капитализъм”. Не знам обаче доколко въобще успяхме да влезем в него, така че по-добре да търсим причините другаде. Според мен, те са в неписания обществен договор между властта и хората, който от времето на соца си остава непроменен. Тогава той, заедно и въпреки официално прокламираните партийни повели и деспотизма на държавата, имаше малко общо с тях, а поверяваше разпределението на социалните блага на паралелните мрежи на личните връзки. Те, повече или по-малко, успяваха да оплетат всеки – от активния борец, вкарал без изпит внуците си в университета, до тираджията, присвоил половината от отпуснатия му държавен бензин. Така се обясняваше защо хората получаваха мизерни заплати, но живееха в относително битово благоденствие, което дори периодично става обект на носталгия.
След 1989 година частните отношения продължиха да подменят публичните и така да бламират отвътре модерната демокрация, към която „по документи” трябваше да принадлежим. Пак е добре да познаваш лекаря лично, за да те излекува, или пък кмета, за да отвориш магазин на главната. Крайните форми на тази нерегламентирана близост зад гърба на институциите загубиха своята патриархално-битова невинност и получиха нови имена – корупция, мафия, олигарси…
Този „обществен договор” обаче не „падна от небето” върху главите на бедния народ, а изискваше съгласието и на двете страни – и на управляващите елити, и на анонимните управлявани, като вторите се надяват – всеки сам за себе си, че могат да се озоват сред първите или поне в обща мрежа с тях. Това, разбира се, съвсем не е сигурно, особено след намаляването на ресурсите от приватизацията (всичко си има край) и в резултат на кризата. Пък и има „по условие” изключени общности на възрастов или етнически принцип, които периодично се чувстват измамени, изпадат в социална паника и тогава на елитите им се налага да плащат сметката. Като най-малката цена е политическата, която включва факта, че досега няма нито едно правителство на прехода, изкарало два последователни мандата.
През 2013-а обаче, както и през 1997-а, цената скочи многократно – хората излязоха от анонимността на „страна по договора” и изпълниха улиците, готови да раздават справедливост собственоръчно. Договорът бе прекратен едностранно – надеждата за нерегламентирани облаги бе отстъпила място на искането за нови регламенти, над обществото витаеше сянката на жертвоприношението.
Протестите, независимо че сякаш затихнаха, дадоха различна точка, от която да се наблюдава ставащото. В началото им изглеждаше, че Бойко Борисов ще трябва да плати за всички управляващи. И Станишев, и Костов, и Сидеров с удоволствие го бутаха в ръцете на разбунтувалата се маса. Пък и без да смятаме трудно поносимата за най-бедните икономическа конюнктура, както и необяснимо високите сметки за електричество през януари, които звучаха като сигнал за саморазправа, Борисов в най-голяма степен беше олицетворил публичните отношенията „на малко име” и персонализирания диалог с народа. Това е рискът на народната любов и груповата идентификация, които първото голямо недоволство помита и каляската на властта се превръща в тиква. Борисов оцеля, доколкото, верен на завидната си интуиция, скочи от нея миг, преди да удари дванадесетия час. И с оставката си на свой ред прекрати договора и от другата страна, тоест: това, което вие правите, правя и аз, това, което вие искате, го искам и аз.
 
Властта на Борисов след падането от власт
След изборите тя може да се възпроизведе или най-малкото, гражданският гняв, вместо да свие подкрепата за ГЕРБ, да се окаже, че я е разширил. Вече посочих причината, а тя е и многократно коментирана – близостта на Борисов до широките слоеве, от които тръгнаха протестите. Близост – в реакцията, в езика, в усещането, че е един от тях. Особено след оставката му тя създаде впечатлението, че хората протестират едва ли не срещу себе си или поне, че не знаят срещу кого точно протестират.
Защото Борисов, доколкото срещаше трудности, включително и естетически, те бяха с градските елити; „масовият българин” обратно – чрез него (стига, разбира се, да може да си плати тока) се чувстваше представен, ако не политически, то психологически. Културният праг между власт и народ в публичната комуникация беше свален. Ако, например, след изборите през 2001-ва Костов високомерно млъкна, то беше, за да демонстрира, че е различен, докато, след принудителното си слизане от властта, Борисов се умълча по-скоро от обидена почуда, че хората от улицата могат да имат нещо срещу него, въпреки че той е като тях.
А има и още нещо: дневният ред на гражданските протести – срещу партийните и корпоративните елити и за справедливост и възмездие, е същият, с който преди четири години Бойко Борисов дойде на власт. И независимо дали успя да го изпълни, няма с днешна дата нов субект, който да го олицетворява, да се възползва от ресурса на колективното отчаяние. Претенденти като Кунева и Сидеров водят твърде нишова политика, макар и в отдалечени ниши, за да отговорят на стона, изтръгнал се от народната душа.
 
Борисов, видян от 2033-а
Такава „историческа футурология” изисква да разпознаем тенденции извън злободневието на битки и фрустрации. Затова, първо, бих казал, че управлението на Борисов ще се помни с пакетирането като дясна политика на леви електорални настроения и очаквания (и то с европейската подкрепа от ЕНП). Мащабът и успехът му е пропорционален на провала на традиционната десница, който пък е следствие от „подписа” й, полаган неведнъж върху споменатия, наследен от соца, „обществен договор” (на нея това най-малко можеше да й бъде простено). В подобна мътна политическа вода, предопределена от прехода като движение надясно и от неспособността на десните да се възползват от този огромен исторически аванс, може да има различни партийни конфигурации, които претендират, че са десни, но не и да решат основния десен въпрос: как едрият капитал да мине през „морална баня” (тя е обратното на „изпирането” му), за да създаде онзи социален свят, който наивно си мислехме, че сам ще си дойде с отпадането на чл. 1 от комунистическата конституция.
Второ, с това управление (и да успее да продължи) ще настъпи край на харизматичната политика, в чиято емблема се превърна Борисов. Той задълго ще е последният политик от този тип. Протестите и последвалите ги дебати около служебния кабинет дадоха ясен знак, че харесването вече „по условие” е отказано на властта. Тази трансформация на отношението към лидерите се подготвяше отдавна през каскада от разочарования. И преди Борисов силните държавни мъже – Луканов, Костов, Царя, в различни стилистики разчитаха преди всичко на личното си влияние и персонално заявената воля за власт. Политика у нас се избираше на принципа на фенклубовете. Идва обаче времето на „сърдития вот”, не по симпатия, а по необходимост, „очакването на героя” изгоря заедно със самозапалилите се герои по площадите.
Трето, за първи път, доколкото ми е известно, спортист се изкачи до върха на държавната йерархия, в което се огледа тенденцията от началото на прехода тази прослойка да излезе от съблекалните, за да получи важна роля в бизнеса и обществото. Борисов конструира образа си в идентификация с нея, лансираше правенето на политика като състезание, като надвиване на противник, като ликуване от победата (дори ангажиментите на министър-председател не го отказаха от мачовете). Напоследък дори успя да зарази със спортна злоба основния си противник Станишев, на чийто колежански имидж тя стои, меко казано, неорганично. Не знам дали до 2033-а, но вероятно за дълго правенето на политика у нас ще се наложи да влезе в обратния модел – на взаимодействието, самоограничението и компромиса, на широките коалиции и експертните кабинети. На минаването „на пръсти”, особено покрай „Орлов мост”.
 
Бързият изход
Няма такъв, защото в случая той би бил прагматично овладян синоним на чудото. А протестите, доколкото народът проговори чрез тях, казаха ясно, че този път номерът няма да мине. Хората се наситиха на спасители, независимо дали идват на крилете на събитията (Костов), отвън (Царя) или отвътре (Борисов), и се обявиха срещу цялата политическа класа. Изходът е управляващите вече нито за момент да не бъдат оставяни сами, защото пак ще откраднат доверието ти. Той е във формулата, която изисква не кампанийност, а постоянство: политика плюс граждански контрол. Което не значи непременно назначаване на герои от улицата в институциите. Значи гражданите – всеки за себе си, да скъсат онзи „обществен договор”, дори да им носи някаква конкретна облага. Защото за двайсет години се видя, че после я плащаш двойно и тройно. Ако не ти, то децата и родителите ти. За да се отървеш от илюзиите на политическото чудо, първо трябва да се откажеш от чудото в собствения си живот, от надеждата, че той за една нощ може да стане друг. Да не се държиш като на кастинг за риалити.
 
България надолу по скалата на свободата на словото
Тук трябва да се разграничат два плана на проблема. Първият, на който настоява въпросът, е свързан с отношението на медиите към управлението на Борисов и многократно изтъквания отказ от критическата им функция. Няма смисъл обаче да изчисляваме кой колко е спечелил от него, защото финалният отговор е: никой. Просто власт не се задушава с критика, а с прегръдка. Именно впечатлението, че медиите филтрират критиките, е една от причините хората да излязат на улиците и сами да ги изкрещят, да се превърнат в „жива медиа”, което доведе до падането на правителството. Макар че това впечатление не е достатъчно обективно, защото, освен че имаше и балансирани медии, имаше и такива с откровено опозиционни гласове. Но и това не свърши кой знае каква работа, защото и между техните редове хората откриваха интереси, макар и насочени срещу управляващите, и не ги възприемаха на своя страна – тази на аудиторията, която единствена може да гарантира свободата на словото.
Дълбоката причина за падането на България в класациите за свобода на словото е и друга и трябва да бъде датирана далеч преди идването на Борисов на власт. Тя е свързана с излизането на големите чужди инвеститори от този пазар и увеличаването на дела на местни капитали, натрупани през прехода с всички негативи на този период. Те използваха медиите за терен на собствените си войни, допълнително ожесточени от кризата, които само се наричаха медийни, но имаха малко общо с медиите и превръщаха журналистите в статисти в чужд спектакъл. Онова, което външните наблюдатели отчитат като спад на свободата на словото в страната, е преди всичко влиянието именно на собствеността върху журналистиката, защото, каквото и да е то, дори да е в името на най-възвишени каузи, я лишава от основното й качество – независимостта. А без него тя просто изчезва, става друга професия.
Разбира се, този проблем не присъства еднакво във всички медии. Най-засегнати се оказаха вестниците, за които липсва каквато и да е регулация на съдържанието, а най-малко – обществените радио и телевизия, които са финансирани пряко от държавата. Парадоксално, на фона на досегашния ни опит, държавата излезе по-добър медиен собственик от частниците.
Изходът и тук не може да е бърз и минава през наложителни законови инструменти за независимостта на медиите не от друг, а от техните собственици. Прозрачността на капиталите, праговете на концентрация и ненамесата в редакционната политика се наложиха като шлагери на експресния дебат, които законодателят слуша сякаш с удоволствие, но „по правило” не подхваща. Ако има шанс това някога да стане, то той е само в началото на парламентарен мандат, какъвто предстои. А в случая законовата промяна може да бъде подпомогната от надигналата се гражданска вълна за „рестарт” на цялата обществена система, който няма как да се състои, без да включи и медиите.
Георги Лозанов
 
P.S. Реших да се върна към този текст, предизвикан от зимните протести, заради публично изразените мнения, че те нямат нищо общо с настоящите; че дори могат да бъдат противопоставени. Вярно е, че между тях има разлики. Като започнем от “лайфстайла”, който преди беше по-скоро на “група в неравностойно положение”, а сега е на градски елит (да протестираш стана „на мода”). Минем през мотивацията – зимата беше на недоволните, а лятото е на несъгласните (недоволството е въпрос на потребности, а несъгласието - на разбирания). И се стигне до човешките измерения на протеста: преди протестираха отчаяни, готови физически да посегнат на живота си, да се самозапалят, риториката на протеста беше героическа; сега протестират успели, готови морално да бранят живота си, да защитят правото си на авторство върху него, риториката на протеста е метафорична.
Но, от гледна точка на обществото, далеч по-съществено е общото между протестите и то е именно в разтрогването веднъж завинаги на онзи, наследен от соца и останал непроменен, обществен договор. Зимните протести, макар и започнали заради друго, бързо са радикализираха в това искане, адресирано срещу системата, статуквото и пр., и основно срещу политическата класа като цяло. Тя обаче в инстинкта си за самосъхранение излъчи ГЕРБ като „необходимия грешник”, който трябва да изкупи вината на всички. Вместо промяна на обществения договор, промяна на съотношението на силите в неговите граници, което именно, вън от конкретните политически перипетии, вдигна настоящите протести. В този смисъл, те са пряко продължение (след предизборен антракт) на предишните. И доколкото преди повече протестираше страната, а сега много повече столицата, може да се приеме, че това е естественото й включване в картата на националните протести. А доколкото настоящите протести са не на недоволните, а на несъгласните, исканията им вече трудно могат да бъдат удовлетворени с формулирането и решаването на отделни проблеми. Очакването е за нов неписан обществен договор, в който паралелните мрежи за преразпределение на социалните блага са разплетени. Как може да стане това? С единствения ресурс, с който гражданинът разполага: като (подобно на Филип Марлоу от „черните романи” на Реймънд Чандлър) го бият и изкушават, а той не поддава.
Г. Л.
още от автора


1 - 10.07.2013 05:50

deaf
От: pavel emilov pavlov
Добре де,Лозанов,не виждаш ли,че мнението ти за Борисов е погрешно?! Или понеже Копринка го мрази,дай да и се подмажеме. "Интелектуалеца" не струва пет пари,ако не може да признае очевидни истини.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”