Български  |  English

Протестите - патетично

Протести като този не разрушават, а градят

 

След близо 24 години свидетели на родни и чужди идеи за демокрация, сякаш за пръв път в нас самите се материализира истинска демократична идея и то не “свише”, а наша собствена, родена и изведена тук и сега – протестното шествие. От седмица и половина си задавам все същия въпрос: как така не ни понижават кредитния рейтинг световните агенции тъкмо сега, когато сякаш цялата отвратителна маса от прикритости и престъпления изведнъж заизлиза наяве изпод прага на Парламента.
Това, което толкова години осезаемо сме подозирали, въпреки доскорошните европейски потупвания по рамото за завидната финансова дисциплина и прочее безценни бюджетни навици, се оказва вярно – на нула сме, под нулата даже, понеже всички активи са вече отдавна разпродадени между Великите сили и още по-великата Мафия. И все пак, туристите в курортите ни са спокойни, повечето дори не знаят какво се случва, а и да са забелязали странните танцуващи хора с трибагреници по улиците, ставащото надали отговаря в съзнанието им на традиционната парадигма на понятието “протест” - непредсказуемо неподчинение, белязано от жестокост, насилие, провокация, саморазправа и разрушение.
Само че положението не е такова. Вместо хаос и суматоха, се шири освобождаващата атмосфера на обновлението, генезиса; хората най-сетне истински, с двата си крака, встъпват в демокрацията. Преди са я гледали само през витрината на политиката. Преди друг им е казвал какво представлява тя и те са слушали. Сега могат да я хванат в ръцете си – тя е върху знамената им, лозунгите, плакатите, дрехите, в телефоните и апаратите, с които съпричастяват един друг към раждането на нещо, на демокрацията. Тя хем е с тях в протеста, хем чака да се роди в евентуалното реализиране на надеждите и исканията им. Но всъщност, вече прави първите си реални, непринудени, ненасилени и неопорочени крачки.
Успешният край на протестите просто би я систематизирал, въвел в политическия дискурс. Но преди да е политическа категория, демокрацията е съставните си части – народ и власт, власт на народа. А преди да стане власт, е народ. Затова твърдя, че тя вече вдишва въздуха на изпълнените с хиляди хора улици, защото най-важният елемент е от 12 дни, от февруари даже, от недоволствата срещу Натура 2000, шистовия газ, “Витоша ски”, от протестите на земевладелците, тези на учителите през 2007... и така назад, много назад, четвърт век назад, а преди това също откъслечните опити на дисиденти и инакомислещи, демокрацията е била зрънце в личната борба за справедливост и право на глас на всеки от негодуващите. Просто отделните песъчинки се събират в едно и потоци от хора и желание за промяна, потоци народ извират по улиците и набират сила. Не разрушителна. Съзидателна – строят идеи, послания, не ги измислят от нищото – събират енергията на заедността и посредством турбините на остроумието, мъдростта и страданието, я обръщат в електричество.
Технологията не е просто помощник за разпространение на информация между протестиращите и координиране на дейността им. Тя е гарант, че процесът е непрекъснат – когато демонстрантите излязат за поредния #ДАНСwithme точно в 18.30, те не подхващат протеста, откъдето са го оставили предишната вечер, защото той продължава. След като утихнат улиците, хората се събират в интернет и продължават. Недоволството им няма работно време и определена локация – то е винаги навсякъде и никой прегрешил не може да се скрие, защото всяка новина обикаля мълниеносно не само България, а цялото земно кълбо.
Протестът е непрекъснат не само в темпорално-локално отношение, но и мисловно – употребата на хаштагове и онлайн групи, страници, блогове предлага възможност за постоянно обновяване на информацията. Всичко е отворено – и идеите, и хората – употребата на една-единствена дума или фраза като хаштаг дава живот на тема, която се развива практически ad infinitum.
Това е само по себе си надежда – липсите могат да бъдат навременно запълнени, грешките – изправени, достоверността на сведенията – проверена. Навярно на този именно информационен феномен се дължи част от оптимизма на хората – те се усещат сигурни, че не ще бъдат излъгани и подмамени за пореден път – веднъж показали на управниците, че са готови да надигнат глас, веднъж показали на себе си, че не бива да се доверяват безпричинно на ничия информация, но и че те самите могат да бъдат извор на информация, те се чувстват сигурни. Понеже осъзнават тежината на исканията си. Исканията им са всъщност обещания. Желаят промяна в Изборния кодекс, в парламентарната структура, значи трябва да са готови да приемат отговорността за тези важни решения, пред себе си и пред бъдещите поколения. Изпитват демокрацията на собствения си гръб – целят да разнищят досегашния модел на управление до основи и да изградят нов, със собствени сили.
Защото сега, за разлика от зората на 90-те, сред тях няма ясно определена политическа вълна, която да ги поведе в определена посока. Протестът е социален, не политически. Не идеологията го захранва и мотивира, а индивидът и неговите нужди и ценности. Млад или не, градски или не, имащ или не, образован или не, християнин или не. И както общественото мнение се съгласи помежду си – протестът не е между представителите на различни политически възгледи, степени образование, икономически възможности, религии или сексуални предпочитания. “Народ срещу мафия/олигархия/недосегаеми/злоупотребяващи с влияние е”, каза се. Според мен е малко по-друго. Вярно, това е бунт на човека в неговата цялост – дух (креативен/иновативен/рационален елемент) и тяло (танцуващ/скандиращ/размахващ материализираните хрумвания на разума елемент) срещу споената маса корупция, в която са полепнали толкова политически, икономически, корпоративни, административни и други -ивни фигури в настоящия държавен живот. И между двете страни лежи законът – първите са под него, вторите над него. Първите не искат задължително да замъкнат вторите долу, в немотията и ограбването, при себе си. Искат просто да ги срещнат по средата, на територията на закона, където на теория така и така трябва да битуват и първите, и вторите.
Но има и трета група – онези, които отсъстват от улиците и площадите не защото не могат да са там, а защото не искат. Не искат по различни причини, но водещ е песимизмът, отсъстващата вяра, че нещо може реално да се промени, или страхът от евентуален хаос и безредие. Така че, ще кажа – протестът е между оптимистите и песимистите. Защото онези, третите, които ги няма навън с трибагреници и плакати, те също протестират – или срещу първите, или срещу вторите, може и срещу двете групи заедно. Протестират от диваните, пред телевизорите или надувайки клаксоните в тромави задръствания покрай шествията. Протестират гневно или под носа си, ала протестират; и затова, когато медиите обявяват броя на протестиращите, се сещам за всепризнатата грешка в традиционния метод за измерване на безработицата в икономическата наука. Безработицата не включва в себе си броя на онези, изгубили надежда, че ще намерят работа и затова – престанали да търсят. Така и протестните данни не отразяват броя на онези, които не се присъединяват към преобладаващите искания на демонстрантите, но също като тях не са доволни от настоящето.
Какво ще се случи с тези, третите? Дали няма някой ден с победата, рано или късно, кой може да каже със сигурност, активните участници в шествията да погледнат с неприязън към онези несретници, които, нищо недопринесли за промяната, биха се облагодетелствали от плодовете й? И да започнат пак деления между свои и чужди, както днес още се усещат пропасти между децата на бившия партиен елит и наследниците на народните врагове.
За радост и в този случай смятам, че настоящият протест е различен. Все си мисля, че оптимистите имат легитимна причина да са такива – да вярват, да се надяват, да излизат всеки ден на улицата. Мисля си също, че поне малка частица от това чувство на обнадежденост произтича от вярата им, че, по талевски, гласовете им се чуват. Или по туитърски. Че това, което правят, макар и изненадващо не откриващо подобаващ отглас в медиите на САЩ, например, все пак се вижда и оценява от света.
Оптимистите са “tech-savvy”[1] и използват това си умение не просто защото така са свикнали, а защото оценяват истинската му, неизмерима стойност – възможността делото им буквално да обиколи земното кълбо. Не ме разбирайте погрешно – това не значи, че те дължат оптимизма и надеждата си на упованието, че някъде отвън ще дойде помощ. Те и не молят за такава. Просто искат да покажат на света, че и тук има граждани, и тук има идеали. И те все още могат да застанат над хляба. Дали ще бъдат оправдани в очакванията и предположенията си, вече, смея да твърдя, може да се каже – светът научи, че #BulgariaExists. А те всеки ден научават и добавят нещо ново към идеята за гражданското общество. Затова могат да си позволят да кажат на онези, свъсените, разтрепераните, несигурните, несъгласните: #усмихнисебе. Защото не искат нищо повече от това, да живеят морално и свободно в морална и свободна държава.
25.06.2013
 


[1]1 Технически грамотни
 
още от автора
Жасмина Тачева е икономист и автор на хаштага #BulgariaExists.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”