Български  |  English

Стената в София

 
Средата на 80-те. 11-и етаж на общежитие в Студентски град в София. Касетофон „Хитачи“, купен с триста зора от „Кореком“. Момче на около 5 години, застанало в транс пред касетофона. Momma loves her baby. And daddy loves you too. And the sea may look warm to you babe. Andtheskymaylookblue.
Всеки от нас има ранни детски спомени, цвят или звук, дума, мелодия, лице на родител. Топло море. Синьо небе. Или пък „Стената“ на Пинк Флойд – касетката, която баща ми най-често пускаше вкъщи. Това, което помня най-добре, не са песните, а звуковите ефекти. Падащ самолет. Бебешки плач. Витлата на хеликоптер. Пеещи птици. Телефонни сигнали. Крясъци. Примитивните тухли на музиката.
Почти трийсет години по-късно заведох баща ми на стадион „Васил Левски“ да чуе – и види – „Стената“ на живо. Или това, което Роджър Уотърс нарича „Стената“ – без Дейвид Гилмор, без Ник Мейсън. Без Пинк Флойд. Но все пак... „Стената“! Онзи велик спектакъл, който Уотърс направи в Берлин през 1990-а и който гледахме с възхита по телевизията. Стотици хиляди публика. Падащи картонени тухли. Музикалният край на Студената война. Не музика, а мит.
„Стената“, разбира се, не е само концерт. Това eрок опера, мюзикъл, кино, политически театър. Бях гледал „Тъмната страна на луната“ в Калифорния през 2006-а и знаех горе-долу какво да очаквам, но още с влизането си на „Васил Левски“ ме побиха тръпки, когато видях черната футуристична сцена като НЛО и огромната стена-екран. Спогледахме се с баща ми. Това е! Тук сме! Сега!
И така. Фойерверки. IntheFlesh? А после: падащ самолет (огромен макет, който се спусна по жица над стадиона и се разби в декора) и бебешки плач. Моите първи спомени. И първите спомени на Уотърс за баща му, липсващ от самото начало, загинал в Италия през 1944-та.
„Искам да посветя този концерт на Жан Шарл де Менезес[1] и неговото семейство за борбата им за истината и справедливостта. И на всички жертви на държавния тероризъм по целия свят“, Уотърс произнесе добре заучени български изречения. „Дъррржааавввния террррррорризъм“ – така го произнесе. Почти ономатопеично. Като продължителен откос на картечница.
„Стената,“ както повечето албуми на Пинк Флойд, е концептуален проект. Първоначалният тласък на композицията, според Уотърс, идва от отчуждението, което самият той започва да изпитва по време на концерти, скоро след като групата добива световна популярност. „Стената“ е историята на Пинк, известен рок музикант с трудно детство, израснал без баща, със задушаващо грижовна майка и тиранични преподаватели в училище – частично автобиографичен образ на самия Уотърс. Емоционалната стена постепенно расте, бракът на героя се разпада, лудостта надделява и Пинк се оказва в изолация, обсебен от ужасяващи кошмари.
Акцентът, който Уотърс поставя в новите представления на „Стената“, обаче е съвсем друг. Идеята за отчуждението е отново централна, но интерпретацията е силна политизирана. Тук не става само въпрос за личната драма на Пинк и неговите проблеми със съпругите и майките (граничещи на моменти с мизогинизъм), а за консуматорската култура на съвремието, отчуждения труд: повече Маркс и по-малко Фройд. Войната в този смисъл се превръща в последна фаза на отчуждение – безлични машини, стрелящи по безименни хора. Стената като липсата на емпатия.
Роджъруотърсовият антиглобализъм и антикапитализъм – равен тук на антитоталитаризъм – не е особено рафиниран. Заедно с песента GoodbyeBlueSkyвърху стената-екран излизат анимациина самолети, които, вместо бомби, пускат логота на Макдоналдс, Шел, Мерцедес, както и кръстове, полумесеци и Давидови звезди. Снимки на загинали в различните войни – Първа и Втора световна, виетнамска, иракска – вървят паралелно с други парчета, както и през антракта между двете части на шоуто.
Посланието на Уотърс е силно, директно и дълбоко емоционално, но също така лесно попада в собствения си капан. Критиката на корпоративната и политическа манипулация, на тоталитарните идеологии е заменена от визуална и звукова манипулация – артистът неизбежно става манипулатор на публиката, на нейните емоции, синхронизирани ръкопляскания. Без да иска, Уотърс се превръща в диктатор, ръководител на тълпата, която иска да освободи. Парадоксът на всяко добро изкуство.
Тук обаче си струва да се замислим и за нещо друго: доколко „Стената“, един невероятно пищен спектакъл, истинска пътуваща фабрика със стотици наемни работници, всъщност участва в същата тази система, която толкова яростно критикува? Един бърз пример: първото американско турне на Уотърс през 2010-а струва 60 милиона долара, а печалбите са за близо 90 милиона. За концерта в София билетите варираха между 65 и 180 лева – цени, не съвсем народни.
Основната тема, която обаче доминираше българските медии и Фейсбук пространство, не беше нито войната, нито консумеризмът, а надписът „Оставка“, който излезе за няколко секунди върху стената по време на песента Mother веднага след стиха MothershouldItrustthegovernment. Интерпретациите бяха много и различни, като някои от тях (че например протестиращите срещу правителството са платили на Уотърс) граничеха с абсурда. Всъщност и тези, които сметнаха, че Уотърс иска оставката на Орешарски, не бяха съвсем прави. По-простото обяснение е, че Уотърс по традиция вмъква местен политически „елемент“ в своите концерти, обикновено в подкрепа на някое от прогресивните движения на съответната държава, но без особено ясен поглед върху контекста. В Истанбул, например, върху стената-екран се появиха лицата на загиналите в летните протести срещу Ердоган. Тогава цялата турска публика започна спонтанно да скандира HeryerTaksim, heryerdireniş” (Навсякъде Таксим, навсякъде съпротива). На стадиона в София също бяха подети за кратко възгласи „оставка“, но от малък брой хора. Песента Comfortably Numbкато че ли най-точно описва атмосферата в България. Стената на Уотърс падна накрая, но вътрешните стени на публиката останаха.
Това беше. „Стената“. Едно събитие, което чакахме в България толкова дълго, че претръпнахме от чакане. Всъщност, докога ще гледаме само стари групи от детството си? Кога в България ще можем например да видим Рейдиохед, децата на Пинк Флойд. Надявам се един ден да не се наложи моят син да ме води на техен концерт.


[1] Бразилски гражданин, застрелян погрешка от лондонската полиция през 2005-а по подозрение, че е свързан с атентата в лондонското метро по-рано същата година.

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”