Български  |  English

Форсираният избор

 

На 1 септември в Пловдив за 46-и път се откриха традиционните Национални есенни изложби - с нов регламент и необичаен фокус. От 2000 г. насам беше възприет кураторският принцип на организиране на изложбите (след конкурс), но от тази вече има артистичен директор, който носи цялата отговорност за концептуалните и техническите им параметри. Това е Галина Лардева – изкуствовед и куратор, доцент в АМТИИ и двигател на различни събития в Пловдив. Впрочем, тя е и куратор на тазгодишното издание, а мотото, което е избрала, говори само по себе си – „Форсиране на избора”.
Изложбите са разположени в Балабановата къща, Хиндлиян, Мексиканско изкуство и Управление на Старинен Пловдив.
Участниците: Александър Петков, Дарина Пеева, Димитър Генчев, Елеонора Друмева, Зина Неделчева, Калия Калъчева, Лора Пармакова, Любомир Кръстев, Нина Русева и Стоян Дечев.
Организатори на събитието са Община Пловдив, ОИ „Старинен Пловдив“, фондация „Култура и съвременност“, а проектът е част от програмата Есенен салон на изкуствата Пловдив ’2013 и е подкрепен от програма „Дебюти” на Национален фонд Култура.
Изложбите продължават до 30 септември 2013.
В дългогодишното си съществуване Есенните изложби помнят възходи и падения. Замислени в края на 60-те като алтернатива на централизирания модел на функциониране на изобразителните изкуства и възможност за изява на художници–новатори, с времето те се превръщат във „витрина” на утвърдените и изявените, наложени художници в национален мащаб. От 2000 г. насам принципът беше променен с идеята за разчупване на модела на организиране с цел осъвременяване на разбирането за класично и съвременно, но през последните няколко години се забелязваше умора и изложбите неведнъж са били обект на критика. В този смисъл, промяната на регламента може да се възприеме като позитивен експеримент, който да доведе до раздвижване и обновление. И макар в основата на Есенните изложби да е заложена идеята за представяне на класическите видове изкуство, каквито са живописта, графиката и скулптурата, чрез индивидуални изложби в рамките на цялото, със сигурност биха се намерили различни подходи за разчупване на тази схема, тъй като днешният ден го изисква.
 
Изненадата в проекта „Форсиране на избора” е именно изборът – всички десет участници са млади, между 25 и 40 години, като някои от тях се представят за първи път самостоятелно в рамките на общия проект. От една страна, това действително са самостоятелни изяви, но има намерен и вътрешен диалог. Дори само фактът, че събитието дава възможност за общуване и съпоставка на различни творчески позиции на художници в началото на творческия им път, трябва да се оцени като постижение.
Друго, с което се откроява подходът на Галина Лардева, е рекламната кампания. Изложбите бяха оповестени чрез плакати и публикации в интернет, включващи и представяния на участниците чрез интервюта. Това със сигурност създава очакване и интерес още преди откриването на събитието. С неговото начало беше представен и пълен цветен двуезичен каталог със солидна встъпителна теоретична студия, отделни текстове за всеки художник и биографии.
Задълбоченият теоретичен текст отправя поглед към способността и възможността да правим избор/и, анализирана от античните философски школи до днес, като в края акцентът е поставен върху връзката между избора и изкуството. Художественото произведение, например, е представено като комбинаторика на избиране, зад която стоят индивидуални естетически настройки със своите генезис, история, разночетения и отклонения. Особено любопитно е заключението: Средата и ситуацията, в които се развива българското изкуство (и в частност българското визуално изкуство), се характеризира със своите подчертано предрешени, провеждащи се извън индивида избори. На преден план се извежда един безвъпросно, трайно и анонимно възприет common sensе, който преподпечатва мълчаливо утвърденото статукво, като си служи с идеологически клишета, като талант, пробив, „имена” (като некоректна метонимия на и без това некоректния израз „именити автори”), протежиране, популярност, успялост. […] В този ред може да се прибави например и митологическата опозиция между у нас и чужбина. Тези формирани с течение на времето идеологически матрици продължават да действат и днес. През тяхната лаборатория преминават също и по-нови дадености, като „концепт”, „проект”, „пазар на изкуството”, „менажиране”, „пиар” и т.н. Дори понятието за „публика” трудно може да се освободи от идеологическия натиск на тази матрица, защото пренебрегва произвеждащия потенциал на възприемателите и ги поставя не само в състояние на пасивност, но и в една трайна непълноценност. В тази тенденция обаче особено болезнено е идеологическото присвояване на понятия като „дискусия” и „диалог”, защото по такъв начин – както по-рано – диалогът се охранява и контролира от предварително посочени за тази цел администратори и техните инстанции.
В резултат на тази ситуация съвременното българско изкуство се създава и възприема в клещите на редица безвъпросни подредености (възрастова, поколенческа, стилова и т.н.), чрез които се „кадрира” не само територията на изкуството, но и взаимоотношенията вътре в нея. Това автоматично довежда до йерархии (на автори, на жанрове, на форми и др.), до налагане на монопол върху разбирането, който е особено отчетлив в системата на съвременните визуални изкуства... *
Желанието на артистичния директор и куратор на Национални есенни изложби Пловдив 2013 е да се противопостави на предварително зададените йерархии и норми на управление на изкуството. Това се изразява първо в избора на млади автори, съпътстван с интензивна работа с тях в процеса на подготовка на изложбите, с приобщаването им и създаване на условия за споделяне на опит между тях. Тоест, те са поставени в диалогична среда, което разширява и възможностите за възприятие и разбиране.
Във фокус отново са класическите форми на изобразително изкуство – живопис, графика и скулптура, които са осмислени и изведени през погледа на съвременната визуалност, за да се стимулира тяхното обновление и актуализиране. Впрочем, Галина Лардева изравнява значенията на понятията визуално и съвременно, тъй като между тях съществува „динамична съпринадлежност”, „визуалното е у дома си във всяка една съвременност”, „съвременно и визуално са системи, които са структурно сходни и дефинират основанията си взаимно”, а „непрекъснато променящата се с всеки един момент визуална среда произвежда отрязъци съвременност”.
Чрез форсирания избор за представянето на млади автори Галина Лардева цели осъзнаването им като „релефно творческо поколение”, което в създадените условия на комуникация „да допринесе за формирането на необходимата активна среда за бъдещо развитие”. Тази идея е продължена и при подчертаването на важната роля на възприемателя като съ-произвеждащ, а в случая в негово лице трябва да се припознае публика, съставена от активно занимаващи се с изкуство млади хора, включително ученици и студенти.
Не е подминат и фактът, че много от младите ни автори се развиват глобално, като повечето от участниците имат такъв опит зад гърба си. Обичайна практика е да започнат образованието си у нас, след което да преминат през различни международни школи и обучения, програми за артистичен престой, конкурси и участия в големи международни форуми. Днес това е абсолютно необходима практика, тъй като художниците не остават капсулирани в собствената си, твърде ограничена среда, а по този начин обогатяват и разширяват представите си за света на изкуството.
Интересно е да се наблюдава как „класическите” видове изкуство, представени в Есенни изложби 2013, се крепят на ръба на едно гранично състояние. Това личи най-вече в живописта, тъй като до голяма степен тя е в полето на „изобразителността”, доколкото черпи своите теми и образи от действителността и е „класическа”, доколкото ползва технологията на нанасяне на боите. Преминаването в актуалното измерение обаче се открива в гледните точки, в колорита, в тематиката. Живописците в изложбата преобладават, но техните произведения трудно могат да се съпоставят на базата на общи черти. Всеки от авторите е доста различен и в подбора на теми, и в начина на работа.
При Нина Русева, например, имаме експресивен пейзаж, при който от първостепенна важност е въздействието на формата и колорита, колебаещо се между реалност и абстракция. Айсбергите като обект на изобразяване сякаш са избрани съвсем условно, те присъстват само като силуети, подчертани от черни контури, „кардиографиращи” пулсациите на емоцията, заложена в тези платна. Тя избухва в контрастни сини, жълти, червени и зелени цветове, в играта между лед и огнени сияния. И, както находчиво е отбелязала Галина Лардева, айсбергът тук може да се възприема и като географско понятие, и като понятие от приложната психология с прочутия модел за несъзнаваното, подобно на невидимата част на айсберг.
В пейзажите и интериорите на Елеонора Друмева реализмът е прецизно избрано изразно средство, подчертаващо скрити послания. Любопитна при нея е и гледната точка – иззад плета, завесата или магазина към далечината. Противопоставянето на преден и заден план тук извежда различни, понякога конфликтни състояния, които обаче не се натрапват, а са съвсем дискретно загатнати. Посланието се крие в детайлите: в „Dolce Vita” на преден план е поставена прозрачна червена завеса, която „скрива” дискретно интериорното пространство „отсам”, докато погледът е отправен към пустинния пейзаж навън; в „Не бързаме за никъде” погледът към зелената голф ливада е отправен отвисоко, вероятно от прозорец на сграда, и се рее безметежно към планинските върхове в далечината, докато в един момент не се спре върху някак нередно изправилия се скелет на изоставена в строеж сграда, обрасла в бурени.
Калия Калъчева също използва гледната точка отгоре като основен смислов фокус в произведенията си. Погледът е отправен към градски пейзажи, подлези, ескалатори, на места с дребни човешки фигури – разпръснати или на групи. И макар светът да се разбира като безкраен, с множество възможности и перспективи, в платната на Калия Калъчева той изглежда обозрим, дори тесен, клаустрофобичен. Новият елемент, използван от нея, е златото, което може да се тълкува като обезценена ценност, размито в мащаба на общото и ежедневното.
В контраст, Александър Петков е обърнал фокуса към себе си, към своя микросвят. Самонаблюдаването в различни състояния и от различни ракурси със средствата на живописта, но сякаш през филтър на Фотошоп, смесва реалност и технология, обективност и самоирония. В голям формат и с ярък колорит авторът ни предлага поглед към ежедневните си занимания, към личната си домашна среда – застанал в медитативна поза пред телевизора като „Гаутама Буда”, на тренажор или пред компютърния екран. И макар това да е затворен свят, навсякъде е загатната връзката със случващото се „навън” – през прозореца на стаята, чрез телевизията или интернет.
Реалността при Димитър Генчев е тотално изчистена от човешко присъствие, макар и всичко, изобразено в картините му, да носи следа от утилитарна дейност. Олющен „Варел” в едър план; сиво-зелен „Гараж” с безредно разпръснати предмети; изоставена, но стриктно подредена „Кухня”, странна инсталация „На покрива” внушават състояния на предметния свят, които, все пак, не биха могли да бъдат „одухотворени”, без да бъдат възприети от човека. Тоест, присъствието става отвън-навътре/ зрител-картина.
Подобно е внушението и в графичните произведения на Любомир Кръстев. Той бавно и концентрирано, почти медитативносе вглежда и изследва избран от него предмет – изцяло или в детайл, разкривайки го пред нас такъв, какъвто е в един конкретен миг, с неговите контрасти и полутонове, специфични ракурси и елементи. Така мигът се превръща във вечност и времето престава да има значение. И при двамата предметният свят може да бъде или обект на чисто съзерцание, или отправна точка за изграждане на личен разказ и интерпретация.
Едно от най-интересните участия във „Форсиране на избора” е това на Дарина Пеева. Част отнейните графики „присвояват” още едно измерение – това зад изобразителната плоскост. Чрез пробиви в листа се създава усещане за пространство в пространството. Дарина Пеева използва фотоизображения – лични или намерени в интернет, които пренася по графичен път върху листа. Често ги смесва с необичайни за средата елементи, което създава усещането за наслагване на реалност и илюзия. Специфичните кръгли прорези, маркирани с контур в различен цвят, са своеобразни пробиви между „тук” и „там”, между реалността, изображението и света на отраженията и сенките.
Може би най-ярката дистанция с „традицията” се наблюдава при скулптурата, като трябва да се има предвид, че по принцип скулптурата в България открай време се движи в твърде тесен и предвидим периметър на формални интерпретации. При Есенните изложби случаят е друг. Стоян Дечев се е съсредоточил върху обекта като скулптура, но не под формата на реди-мейд, а като скулптиран „намерен” обект. Тук има много интересно отношение към предмета, защото веднъж той е оценен като фокусна точка, тоест, възприет е сам по себе си като ценен; и втори път неговото значение се подсилва от факта, че е скулптиран. Още по-любопитно става, когато видим, че става въпрос за отпадъци - смачкано кенче, цигарена кутия и изстискана туба от лепило, направени от порцелан. Ироничното заглавие на цикъла „За еднократна употреба” говори само по себе си и същевременно открива широко поле за интерпретации – за ценностите днес, за отношението опаковка-съдържание, за мимолетното и вечното.
Произведенията на Лора Пармакова в Есенните изложби само условно могат да бъдат наречени скулптури. Те по-скоро са пространствени решения, които активно си взаимодействат със средата. Фини и елегантни, нейните „Прирует”-и дискретно вписват в своята розова рамка от широко описани пречупени кръгове пейзажа наоколо. Създава се динамична игра между повърхности, илюзорни плоскости и непосредствената действителност.
Докато всички останали участници малко или много използват реалността като повод или среда за своите работи, в своите рисунки Зина Неделчева тотално е избягала от нея. Светът в произведенията й има илюстративно излъчване, но същевременно е абсолютно автентичен и самостоен. Част от „картините” й гъмжат от персонажи със заешки маски, докато обект в други са единични фигури-„портрети”.
Национални есенни изложби Пловдив 2013 определено оправдават основната цел на куратора – да се запази приоритетът на класическите форми на изобразителното изкуство, но да се търси израз на тяхното възможно обновление, да се набележат тенденциите на художествено развитие на едно ново поколение не само за себе си, а в един съвременен и актуален контекст, в който са възможни условия за пълноценна комуникация.
* Позволявам си въвеждането на толкова дълъг цитат, тъй като ми се струва изключително ценно това заключение да бъде споделено с по-широк кръг читатели.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”