Български  |  English

Забуксувало търсене

 
„В търсене на Списаревски”, документален, 2013, България, 60 минути, сценарист и режисьор – Адела Пеева, продуцент – Адела Медиа, оператори: Калоян Божилов, Димитър Скобелев.
Премиера – 15 октомври в Дом на киното
 
Година преди да гледам важния и вълнуващ филм на Адела Пеева и Антоний Дончев „Кметът”, посветен на най-дългогодишния градоначалник на София инж. Иван Иванов (1934 - 1944) – изключителен и репресиран (вж. „Култура”, бр. 13 от 2010), прочетох прелюбопитната й идея за сценарий „Спаич”. Беше озаглавена по прякора на легендарния летец Димитър Списаревски, загинал 27-годишен в първия си боен полет на 20 декември 1943, унищожавайки със своя Месершмит Ме-109G-2 американски бомбардировач, вече изхвърлил товара си върху София. Важно място в текста бе отредено на Кремена Желязкова от Шумен, написала книга за него („Наричаха го Спаич”), проследяваха се интернет-спорове за акта на пилота, показваше се и Боян Расате... Тоест, през разказ за Списаревски и днешните негови рецепции се изследваха българските нагласи – нещо, което Адела Пеева чудесно умее.
Филмът е с променено заглавие и шуменката е елиминирана. Както навремето Ал Пачино търсеше съвременните рефлексии за Шекспир и Ричард ІІІ в режисьорския си дебют „В търсене на Ричард” (1996), така и Адела Пеева с „В търсене на Списаревски” поема на гигантска експедиция подир подвига му и възможните гледни точки върху него. Като истински документален „хищник”, тя не само изравя митична фигура, а и е открила разни хора и формации, през които да обгледа наследството от героичното безумство на своя герой: от адютанта му бай Стоян до професионални летци, от българска канадка в интернет до хора по форумите, настояващи, че е „нацист”, от пасарелски свидетел на тарана до местни нихилисти, от братовчедката и племенника му до националистите на Расате, припознали Списаревски като своя емблема.
Архивни кадри, снимки, интервюта и наблюдения ни показват красавеца-луда глава, превърнал се в градска легенда и в обект на всеобща възхита (дали!?). Огромният материал е организиран като тавтологичен паноптикум от „за” и „против” – нарочен акт ли е таранът или е грешка, герой ли е или не царският офицер, защо Списаревски е премълчаван след 1944... И, с изключение на сгъстената достоверност в разказа на племенника (също Димитър Списаревски) и логичните разсъждения на канадската българка (имената, както обикновено в български документален филм, бяха изписани във финалните титри), зрителят, общо взето, така и не разбира какъв всъщност е той.
Колкото „Развод по албански” или „Кметът” ме стискат за гърлото, толкова тук оставам резистентна, не, чувствам се изгубена в историята, подобно на самия герой.
Защо е необходимо да се показват няколко пъти националистите на гроба на Списаревски с портрета му, а филмът да завърши с кичозното му отелесяване (Иван Юруков) във видение на разплакания Расате, който го размахва като потенциален инструмент в собствената си нетърпимост към циганите? Това е поантата на филма. Авторовата позиция увисва, защото иронията, ако я има, е твърде замаскирана, да не кажа зазидана. Не мога да допусна, че Адела Пеева умишлено е преекспонирала ксенофобията във филм, подкрепен от ИА Национален филмов център, БНТ, Столична община и Media– по-скоро изглежда, че това е резултат от заравянето й в новия проект, свързан с българския национализъм. Но...
Така или иначе, търсенето на Списаревски е забуксувало, а филмът е посветен на 70-годишнината от гибелта му.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”