Български  |  English

Спасяването на българските евреи – 2

 

Спасяването на българските евреи – уникално ли е наистина?

(Втора част) *
 
Другото българско изключение от март
1943 г.: депортацията от новите земи
Трагичната съдба на евреите от новите земи обикновено не се пропуска от изследователите, но някак остава на втори план зад щастливото оцеляване на евреите от старите предели на царството. Дори комунистическите власти, които иначе имали интерес да експлоатират темата за престъпленията на режима отпреди 9 септември 1944 г., избягвали да се задълбочават във въпроса за репресиите на територията на съседните страни: в началото, заради предстоящото подписване на мирен договор и предвидените в него репарации, а после, от съображения за национален престиж.
Изобщо в българската историография съдбата на евреите от новите земи се отбелязва съвсем накратко. Повдигането на въпроса от съседни страни обаче напоследък налага да се дават по-пространни отговори и постепенно се разви една богата аргументация. Тя опитва да обясни защо на германския натиск не е могло да се противостои точно по отношение на депортацията от новите земи: акцентира се върху различния статут на тези временно присъединени територии, а и на обитателите им, както и на германското военно присъствие, което лишило българските власти и общественост от възможност да противодействат.
На свой ред, тези обяснения предизвикаха цяла вълна от контрааргументи, а въпросът за депортацията от новите земи фактически застана в центъра на вниманието. Кулминацията бе публикуването това лято на двата обемни тома с документи Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, март 1943 г.”, дело на Надя Данова и Румен Аврамов. Така, след дълги години на уж умело избягване и париране на неудобните въпроси, се стигна до положението най-солидната публикация по темата да се отнася не до спасяването на българските евреи, а до организираната от българските власти депортация. За патриотично настроените участници в дебата остава утешението, че работата е дело на наши изследователи.
 
Защо не е могло да бъдат спасени? – Аргументи и контрааргументи
В опитите да се обясни непредотвратимостта на депортацията от новите земи, на първо място, се изтъква верният по същество факт, че те не са международно признати за част от България и тя само “временно” ги “администрира”, а оттам се заключава, че не е могла да влияе на съдбата на евреите в тях. Настоява се също, че тук германският натиск не подлежал на преговори, защото е съчетан с правото на завоевателя. На искането за депортиране не е могло да се откаже както заради заплахата от репресии над България, така и защото иначе германците щели да го извършат сами. Контрааргументите са свързани с това, че новите земи са във всяко отношение уеднаквени със старите и се смятат за част от царството – в тях действат българското законодателство, български военни, административни, полицейски, съдебни, църковни, училищни и прочее власти.
Всъщност, спорът за статута на новите земи е излишен, защото точно за “администриране” става дума – от голямо значение е, че на тази територия действат български административни власти, независимо че тя не е международно призната за част от България. Само по себе си, администрирането на дадена територия дава немалко възможности за влияние и обратно, страната, която не я администрира, няма много лостове в практически план.
Твърденията, че, дори без българско съгласие за депортацията на евреите от новите земи, германците щели “сами да си ги вземат”, са една непроверима хипотеза. Подобно нещо не се е случвало другаде – германски представители не са събирали евреи за депортация извън окупираните и пряко контролирани от самата Германия страни. Трудно е да си представим как това би станало в новите земи. Наистина, главно в стратегически важните градове на Македония имало германско военно присъствие, което допълнително ще да е респектирало българските окупационни власти. Но споразумението Белев-Данекер е договорено не с тях, а на централно ниво и то именно защото германските военни представители не са могли нито сами да съберат от домовете им набелязаните за депортиране евреи, нито да разпоредят на българската администрация да го стори вместо тях.
В някои популярни публикации се правят опити депортирането от новите земи да се представи като извършено от германски власти или поне с германско участие. В подкрепа на това се цитират пропагандни материали от епохата, в които на едро се говори за “немци” и “нацисти”, както и отделни фрази от някои по-късни спомени. Макар и предпазливо, към това мнение се присъединяват някои от водещите академични автори като Георги Марков: “В изселването на евреите от „новоосвободените земи” участват съответните български административни и полицейски власти, а малцина гестаповци само контролират и напътстват.” Напоследък в том IX от т.нар. многотомна история двусмислено се казва, че депортацията е извършена “с участието на български полицейски части и представители на КЕВ”. Съвсем закономерно и българската официална позиция стигна дотам в декларацията на Народното събрание от 8 март 2013 г. да говори за депортацията като за “престъпен акт, предприет от хитлеристкото командване”, и то със “съжаление, че не било във възможностите на местната българска администрация да го спре”. Все пак, повечето академични изследвания не виждат германско участие в самото събиране на евреите от домовете им. Документите в нашите архиви помагат да се реши поне този спор – запазените планове и отчети за акцията по “вдигането” на евреите в ранната сутрин на 11 март 1943 г. показват изцяло българския й характер. В нея, освен пратениците на Комисарството по еврейските въпроси, участват местни административни началници, полиция, военни, привикани са и различни чиновници, дори учители.
Ангажирането на българските власти, добре запознати със ситуацията на място до ниво точен брой и разпределение на евреите по квартали и отделни домове, рязко ограничава шансовете на по-инициативните между тях да се укрият от депортиране. Българските власти успяват да извлекат почти всички евреи от домовете им именно защото там е изградена добре действаща българска администрация, а не просто шапка над заварените местни граждански и полицейски власти. Беломорието, Македония и Пиротско наистина не са просто “окупирани”, а макар и временно, ефективно “присъединени земи”. В крайна сметка, от тях има по-висок процент депортирани от повечето зони под директна германска окупация.
Второ и свързано с първото обяснение за депортацията на евреите от новите земи е фактът, че те нямат българско поданство. Срещу това могат да се отбележат поне три неща. Първо, българското правителство само решава да не даде поданство на евреите от новите земи с чл. 4, ал. 2 от Наредбата за поданството, утвърдена с 31 постановление на Министерски съвет от 5 юни 1942 г. Второ, чл. 3, т. “в” от спогодбата за депортацията между Данекер и Белев от 22 февруари 1943 г. предвижда да бъдат включени и евреи с българско поданство, които ще го загубят при излизането си от страната. В тази връзка 116 постановление на Министерски съвет от 2 март 1943 г. предвижда, че всички евреи български поданици при изселването си през граница губят поданството си. Трето, още предната година от София с лекота се съгласили евреите български поданици, живеещи в Германия, да бъдат депортирани.
От друга страна, при депортацията от Македония, наред с чуждите поданици, са пуснати известен брой лекари и аптекари без българско поданство заедно с техните семейства. Според доклада на германския консул в Скопие Вите от 18 март 1943 г., това е направено “по заповед на българското правителство” и въпросните специалисти щели да бъдат пратени в градове, като Куманово, Враня, Сурдулица и пр., “където се чувствува остра нужда от лекари”. Напоследък се заговори за освобождаването след застъпничество от българска страна на футболния треньор Илеш Шпиц, както и на Рафаел Камхи, бивш деец на македонското движение, също чужди поданици. В един оптимистичен прочит това може да се види като спасяване на известен брой евреи от новите земи по чисто българска инициатива, но то също така показва, че българските власти суверенно се разпореждали кой да бъде депортиран. Това подкопава тезата, че евреите с чуждо поданство в новите земи били “пленници на хитлеровото военно командване”, че “принадлежат така или иначе” на германците, които иначе можели сами “да си ги вземат”.
Твърди се, че депортацията на евреите от новите земи е станала въпреки “всички усилия да бъдат спасени”. В действителност, никъде в публикуваните източници няма дори намек, че правителството и царят са опитали да откажат или отложат депортирането на евреите от новите земи. Но и извън правителствените среди, срещу депортацията на евреите от новите земи има съвсем малко конкретни реакции – едно оставено без отговор питане на Петко Стайнов до министър-председателя от 22 март (тоест, след като по-голяма част вече пътуват), изказванията на Никола Мушанов и Петко Стайнов в дебат за изменение на Наредбата за поданството в новите земи (съответно на 19 и 26 март), както и застъпничеството чрез телеграма на софийския митрополит Стефан пред царя, за което знаем от изказването му пред Св. Синод на 2 април 1943 г. и от по-късните му спомени. Липсва подобен опит в парламентарната акция на Димитър Пешев – решаващият ход в спасяването на евреите от старите предели не засяга новите земи. В някои спомени се говори за застъпничество на еврейските водачи от старите предели, но каквото и да са направили, тяхната дума не е могла да тежи особено точно в този момент, когато сами са заплашени от депортиране. Така погледнато, невъзможно е да се каже дали евреите от новите земи са могли да бъдат спасени, дори само защото няма никакъв сериозен опит за това.
В някои случаи извършената депортация на евреите от новите земи се представя като цената за спасяване на останалите. Георги Марков например пише, че “Евреите от новите предели са пожертвани за спасението на 47250 евреи от старите предели на Царството.”. Мнозина у нас намират това съждение за крайно цинично, но интересното е, че същото се появява и в публикации, критични към българската политика, която запазила собствените си евреи с цената на чуждите (Ал. Матковски). Въпросът е доколко това е вярно. По принцип, всяка отстъпка позволява да се настоява за нещо друго и след като евреите от новите земи, така или иначе, вече са депортирани, това неколкократно е изтъквано като някакво все пак сътрудничество от българска страна по “решаването на еврейския въпрос”. От друга страна обаче, нищо не показва, че това е компромис в замяна за отказа от депортация от старите предели, а изглежда по-скоро като “откуп” (както го нарича Нир Барух) за всякакви други собствени цели на българското правителство и главно заради “националното обединение”.
Когато съберем всички изброени аргументи, виждаме, че те в крайна сметка съставляват един затворен кръг: от тях излиза, че депортацията от новите земи е била (1) изцяло в правомощията на германците, (2) нищо не е могло да се направи от българска страна, но (3) се е направило всичко възможно и (4) все пак, това депортиране е послужило за параван, за да се спасят останалите евреи, макар че (пак 1) депортирането било изцяло в правомощията на германците.
Въпросът е, че освен оборими поотделно, освен несъвместими един с друг, всички тези аргументи са и по-късно изнамерени. Показателно е по колко различен начин обяснява решението за депортация Богдан Филов пред швейцарския пълномощен министър Редар при разговора им на 11 март 1943 г. Министър-председателят изобщо не твърди, че това е наложена от Берлин мярка без възможност за избор от българска страна; подобно нещо не откриваме нито в доклада на Редар, нито в бележките в дневника на Филов от същия ден. Напротив – Филов обяснява защо българското правителство е предприело тази мярка и говори преди всичко за използването на евреите като работна ръка в Полша и необходимостта като враждебно население да бъдат отстранени от стратегическите зони: “Казах му какво вредно влияние упражняват у нас евреите и че и ние имаме право да се защитаваме с оглед на това, че и ние можем да станем театър на военни действия.”
Малко по-късно главният секретар на външното министерство Димитър Шишманов дава по-различно обяснение на турския пълномощен министър в София Васфи Ментеш: “Г-н Ментеш се опита да разбере също дали евакуацията на евреите от Беломорието е била наредена поради опасението от военни действия в тази област. Отрекох това, като подчертах, че мерките срещу евреите в България са продиктувани от съображения на вътрешен ред.” Очевидно двете изявления се разминават по въпроса дали се очакват военни действия в района, но и в двата случая депортирането на евреите се представя като собствено решение на българските власти. Нито дума за германско изискване, на което не може да се откаже поради статута на новите земи и поданството на евреите в тях, нито за самоволно разпореждане на германците в новите земи – обичайни аргументи на днешната ни историография при обясненията защо, “въпреки всички усилия”, България нямала “никаква възможност да спаси” тези над 11 хиляди души. Това именно ни задължава да поставим въпроса за депортацията от новите земи по съвсем различен начин.
 
Българската политика в новите земи и депортацията на евреите
На първо място, трябва да направим уговорката, че различното положение в новите земи произлиза не само от “неустановения им международен статут” или германската политика да се разглежда анексирането им като временно – българските власти сами ги третират по различен начин. Новите земи, например, нямат свои депутати в избраното повече от година преди присъединяването им XXV Обикновено народно събрание, а именно чрез народните представители се осъществява най-ефективното лобиране за отмяна на депортацията. Най-сетне, самите протестиращи депутати дават ясно да се разбере, че се вълнуват от съдбата на евреите в старите предели и изглежда сами имали нагласата, че на останалите не биха могли да помогнат. Димитър Пешев пояснява: “Аз допусках, че това става, защото в тези земи, не анексирани редовно към България, Германия има по-голяма възможност да влияе и налага свои решения. Това беше само едно съждение, макар че управлението на тези земи по нищо не се отличаваше от останалите части на България.”
В църковно отношение православните християни в новите земи преминат на подчинение към Българската православна църква. Там са изпратени на служба свещеници от старите предели, но от тези територии нови митрополити не са избрани. Напротив, някои от действащите митрополити са определени за управляващи четирите новосъздадени епархии: Кирил Пловдивски за Маронийска епархия (Западна Тракия), Борис Неврокопски за Струмишко-Драмска, Софроний Търновски за Скопско-Велешка и Филарет Ловчански за Охридско-Битолската епархия. На обсъжданията в Св. Синод непосредствено след депортацията ние почти не виждаме тези митрополити да повдигат специално въпроса за евреите от поверените им епархии в новите земи: митрополитите Кирил и Борис говорят за евреите в епархиите си от старите предели, a Софроний разказва за вече извършеното депортиране от Скопие, като за него това е мотив да призове да се застъпят за евреите вътре в страната.
Второто и по-важно нещо е, че в тези земи българската държава провежда собствена политика, която е свързана именно с това, че са новоприсъединени, а в тях има голям дял небългарско население. Въпросът за евреите в новите земи е само един детайл от по-големия проблем за отношението към завареното население в новите земи без българско самосъзнание – гърци, турци и помаци в Беломорието, сърби, албанци, пък и немалко “българи” във Вардарска Македония. От една страна, тази политика опитва принудително българизиране, когато изглежда възможно. Мерките спрямо помаците, например, са в духа на политиката, водена и в старите предели – за “доброволна” смяна на имената и промяна на облеклото. Дори спрямо гърците има опити за българизиране на имената, задължават ги да говорят на български и т.н.
Същевременно, спрямо небългарското население се прилага и открита дискриминация: в Беломорието има магазини “само за българи”; има и разлики в дажбите на хранителни продукти, които са по-малки за инородното население. Като крайно решение се вижда (принудителното) изселване на небългарското население от новите земи, но на практика възможностите в тази насока са ограничени. Що се отнася до турците (а и помаците), Анкара отказва да приема преселници, а българското правителство не иска да я провокира. В самото начало на военните действия спонтанно бягат някои гърци, а българските власти прогонват и голям брой сърби, заселени преди това във Вардарска Македония. Германската страна обаче твърдо се противопоставя както на преселването на гърци от българската зона към останалата част на Гърция, така и на сърби от Македония. Особено критични са германските представители към бруталното отношение на българските окупационни власти към завареното инородно население – потъпкването на Драмското въстание, разстрелите на сърби и гърци под предлог, че са “комунисти”, и т.н.Изобщо търканията далеч не се дължат само на “липса на антисемитизъм” сред българите.
Видяхме как българската историография е изградила разказа си около това как точно за депортацията от новите земи просто не е могло да се откаже на германския диктат. За това внушение обаче няма никакви доказателства и това е ясно видимо от публикуваните у нас документи. Фредерик Чери, който навремето основно проучва германските източници, заключава, че нищо не показва по-силен натиск от Германия за депортиране от новите земи, отколкото за старите предели. Към днешна дата нищо още не е открито, което да сочи подобно нещо. Просто в германските документи от 1942 г. се говори за депортиране на евреите от България изобщо и не се прецизира откъде да се започне. Напротив – да започне депортирането от новите земи препоръчва Александър Белев в доклад от 30 октомври 1942 г., за депортиране (поне за момента) само от новите земи решително и еднозначно се изказва Габровски пред Бекерле на 22 януари и пред Данекер на 2 февруари 1943 г. Едва след това вече германските представители подемат тази идея. Така погледнато, въпросът дали българските власти са могли да спасят евреите от новите земи е напълно подвеждащ – те сами посочват именно тези хора за депортиране.
В крайна сметка, българските власти реализират точно това свое намерение. Протестите на групата около Димитър Пешев довеждат до това да не се изпълни поправката в споразумението Данекер-Белев за депортиране на евреи и от старите предели, а остава да депортират само тези от новите земи, което е и първоначалният план – така, както го излага Габровски пред Бекерле и Данекер.
Следва да се уточни, че ако България не е станала съюзник на Германия, тези територии пак щели да бъдат окупирани, най-вероятно от германски войски, и евреите от тях биха били в огромното си мнозинство депортирани. В тази връзка следва да се отбележи, че след като България преминава на страната на антихитлеристката коалиция в началото на септември 1944 г., Вардарска Македония остава под директен германски контрол за около два месеца, докато оттам се изтеглят частите на Вермахта от Гърция – какво би станало през това време с евреите, ако бяха оцелели под българска власт, може само да се гадае.
При реално стеклите се обстоятелства обаче депортацията на евреите от новите земи не се дължи на диктат, а по-скоро е плод на преплитане между германски и български приоритети. Преди всичко, българската националистическа политика не би извела на преден план въпроса за евреите – с тяхната малочисленост и с факта, че не са свързани с аспирациите на съседна държава. След като обаче въпросът за депортацията е повдигнат от германска страна, българското правителство само избира да даде положителен отговор точно за евреите от новите земи. От една страна, това изглежда най-лесният компромис пред едно настойчиво искане на по-големия съюзник. В същото време обаче може да се допусне и хипотезата, че българската страна е проявила известна комбинативност спрямо Германия и е използвала искането за депортиране на българските евреи по принцип, за да отстрани един, макар и малочислен, небългарски елемент от новите земи. Та нали от Берлин (пък и от Рим) упорито се противопоставяли на всякакви други изселвания от тези територии.
В днешно време упоритото повтаряне, че в газовите камери не е изпратен “нито един български евреин”, обикновено се придружава от пояснението, че става дума за онези “от старите предели”. Това наистина е едно доближаване до истината, но все пак остава един много съществен пропуск – евреи от две съседни страни са депортирани с активно българско съдействие. Просто не върви да се хвалим, че “българските евреи” са спасени, а югославските (съответно македонските и сръбските) и гръцките – унищожени, след като знаем чии власти са извели от домовете им над 11 хиляди от тях и са ги предали за транспортиране към Аушвиц и Треблинка. Съвсем неадекватно е при това положение да градим обяснения за спасяването на българските евреи върху “толерантността” на българите или дори само върху липсата при тях на “силно чувство на национална гордост” (Цветан Тодоров). Нито липсата на “толерантност”, нито някакво “силно чувство на национална гордост” на населението в Беломорието, Вардарска Македония и Пирот са причина за депортирането на евреите оттам.
 
Фашистката окупация и съдбата на евреите
При обясняването на депортацията от новите земи в нашата историография цялата логика е построена върху подчертаване на различния статут на тези територии в сравнение със старите предели и оттам се разсъждава как факторите за спасение са били безсилни в този случай. Полезно би било да погледнем от различен ъгъл и да сравним положението във временно присъединените към България земи с други анексирани и дори само окупирани територии. Много показателно е сравнението с окупираните от фашистка Италия зони, защото то ни помага да погледнем от друг ъгъл аргументите, че евреите в Беломорието и Македония “не са български поданици”, а самите “тези земи не принадлежат на България”. Споменахме как, въпреки възприетото антисемитско законодателство, дори не е обсъждано Италия да депортира евреи, както и че тя се застъпва за свои поданици евреи в територии, контролирани от Германия, а и от България. С изключение на анексираната Албания, окупираните от Италия земи нито са формално част от нея, нито населението им са италиански поданици, но оттук няма депортации. При това, не става дума нито за особена толерантност, нито за чисто хуманистични подбуди на фашисткия режим на Мусолини.
Наистина отказът на искането за депортация не би се харесал в Берлин и това добре се вижда точно от отказите на ред други страни. Прави го Италия, която отказва да депортира от територии, които контролира само благодарение на решаваща германска помощ (случаят с Гърция е най-показателният); през 1942-1943 г. Унгария за депортиране също засяга и територии, които владее благодарение на политическа подкрепа или завоевания на Райха (Трансилвания, южните части от Словакия; съответно Войводина); споменахме как за около две години (от октомври 1942 до септември 1944 г.) депортациите спира дори Словашката република – марионетна държава, създадена благодарение на германския удар върху Чехословакия. Всичко това е предизвикало критични коментари от германска страна, но не и директни репресии. По-късното окупиране на тези три страни е извършено по военни съображения и няма нищо общо с отказите им в по-ранни години да депортират евреи. Румънският отказ от есента на 1942 и пролетта на 1943 г. да депортира евреи също се отнася и до новоприсъединени територии.
Гърция е добра основа за сравнение, защото територията й е разделена между три окупационни сили – германски, италиански и български. Що се отнася до политиката към евреите, прави впечатление голямата разлика между италианската и германската зона, като българската се развива паралелно с германската; италианците не само толерират евреите и отказват депортация, но помагат на евреи от германската окупационна зона да бягат на юг; депортациите оттук почват едва след капитулацията на Италия, когато се стига до директна германска окупация.
Същото е валидно и за териториите на Югославия – решително прочистване на евреите в териториите, окупирани от Германия (Сърбия, Хърватия с Босна), както и в тези, контролирани от България (Македония, Пиротско), но не и там, където се разпореждат италиански войски – Словения, Далматинското крайбрежие, Черна Гора, Косово и албанските части на Македония. Италианските власти не само не предават евреи за депортиране, но тук няма жълти звезди, надписи “еврейско жилище” и “еврейско предприятие”, забрани за влизане на определени места и пр. – всички онези мерки, които българските власти налагат и в старите предели, и в новите земи. До капитулацията на Италия тук намират прибежище и някои преследвани в другите окупационни зони евреи.
Неадекватно е на този фон някои български автори да сочат спасяването на евреите в старите предели като доказателство, че тогавашният режим “не е фашистки”, а други да привеждат депортацията от новите земи като доказателство, че точно напротив, е “фашистки”. От подобни разсъждения излиза, че режимът в Италия не е фашистки поне до германската окупация на северните й части през есента на 1943 г. Въпросът не е толкова във фашизма и антисемитизма, а преди всичко в степента на директен контрол на нацистка Германия и колаборационизма с нея. Затова един и същи човек – Бенито Мусолини – може да отказва депортации като диктатор в Рим, но не може да ги спре като марионетен ръководител на режима в Сало.
 
В крайна сметка – нищо уникално
Накратко, може да се каже, че нито режимът в България, нито обществото са сред най-антисемитските в Европа. Управниците в София обаче проявяват по-голяма склонност да следват линията, задавана от нацистка Германия – както при строгостта на антиеврейските мерки, така и при съгласието за депортирането им. Без да достигат колаборационизма на марионетните правителства в окупираните страни, те следват антиеврейските мерки в по-голяма степен от повечето други суверенни съюзници на Райха.
В съответствие с тенденциите в другите страни е започването на депортациите с евреите от новоприсъединените земи – това отговаря на тактиката на нацистите да се започва от най-лесното, но в случая е плод на българска инициатива. Подобно на много други страни, по-силна реакция предизвиква опитът депортациите да се разпространят и върху местните евреи. Резултатът, както в други случаи, когато това е било възможно, е спиране на вече започналите депортации. Оттам насетне политиката на българските управници е повлияна не само от обществените настроения и обрата в хода на войната, но и от отказите на повечето други съюзници на Германия да депортират евреи – твърдото нежелание на Италия, Унгария и Финландия, спрелите по това време депортации от Словакия, както и промяната в позицията на Румъния. Да не забравяме най-сетне и щастливото обстоятелство, че, за разлика от Северна Италия, Унгария и Словакия, страната не попада под германска окупация.
При това положение оцеляването на евреите от старите предели ни изглежда като невиждано изключение, просто защото сами сме го доразкрасили. Като “спасяване на българските евреи” се рекламира частичното разрешаване на една криза, създадена от българските власти, като в същото време се омаловажава фактът, че в новите земи те са активен съучастник в Холокоста. Към това се прилагат две прости операции: докато спасението на евреите се вижда почти само като резултат от процесите вътре в България и българското общество, репресивните мерки се разглеждат като изцяло привнесени, без да се отчита вписването на много от тях в българския контекст. Дългогодишното популяризиране пред външния свят на така описваното “българско изключение” обаче не само не дава резултати, а и предизвиква остри критични реакции, които често са и доста по-добре аргументирани от онова, което предлага нашата историография. Макар на пръв поглед да разполагаме с една изключително благоприятна за нас история, по-внимателното й разглеждане изважда на показ ред неприятни констатации – и не толкова за миналото на страната ни, а преди всичко за нивото на днешното ни обществено съзнание, готово най-безкритично да се самозаблуждава.
Българският случай не е уникален или изолиран, но не е уникална и българската историография. Подобно на всички страни в подобно положение, и в България се натъкваме на множество опити за отричане, омаловажаване и прехвърляне изцяло на германска отговорност на реално проведените антисемитски мерки, в това число на извършените депортации, а в същото време разкрасяване на спирането им и подпомагането на евреи. Примерите за “уникални” спасявания са много – да споменем само претенциите, че Албания е единствената страна в окупирана Европа, където са спасени всички евреи, но, за съжаление, това не се знае по света. Говори се за прекаленото експлоатиране на темата за Холокоста, за превръщането й в “индустрия”. Истината е, че колкото повече се говори и пише за Холокоста, пропорционално в индустрия се превръща темата за “спасяването”. Българският случай е типичен в това отношение.
Така или иначе, пак подобно на останалите европейски страни, разкрасената официална версия отдавна вече е подложена на критики. Въпреки опасенията, че става дума за “антибългарска кампания”, далеч не сме единствените, принудени да слушат отрезвяващи забележки. Това са не само гласове на оцелели евреи и потомци на жертвите, на заинтересованите съседни страни или на добре ориентирани критици от чужбина, но и на все повече хора у нас. Без да са лично и семейно засегнати, някои повдигат въпроса поради убеждението, че всяко общество има нужда от катарзис, от изправяне пред тъмните петна в своето минало. Заедно с това, все повече хора разбират, че опитите за прикриване и отричане на широко известни и добре документирани факти е напълно обречена тактика. Най-сетне някои историци се чувстват професионално ангажирани да анализират тенденциозните интерпретации на миналото.
 


* Настоящият текст е част от по-голямо историографско проучване по темата. Задължен съм на Надя Данова, Румен Аврамов и Чавдар Маринов за предоставени сведения и бележки по по-ранни варианти на текста, като отговорността за него си остава изцяло моя.

 

още от автора


1 - 05.11.2013 17:35

едностранно становище
От: leon
Господин Везенков, много едностранно становище. Присъединявате се към антибългарския хор. В качеството си на един от оцелелите от тези години си позволявам да ви задам следния въпрос: Ако си представите хипотетично , че сте били тогава начело на държавата какво печелившо решение бихте взели? Сега Ви е изключително лесно седейки пред PC да критикувате и да се възхищавате на двата тома побликувани архивни материали. Стига да има кой да плати бих могъл да публикувам 10-15 тома. Когато се рових в архивите на МВР след специално разрещение, установих, че само документите от Народния съд са над 8000 листа. В резултат на противопоставяне на немската политика, в съседна Югославия Белград беше обявен за зона свободна от евреи от поставеното от немците управление. Липсва ви логически начин на мислене за да съпоставите историческите материали. Като една дребна риба "цаца" си позволявам да се противопоставя на Вашето становище. Нямам ги Вашите научни титли, но имам зад гърба си три изпита по математика при професор Брадистилов, които ме научиха да мисля. С уважение - Леон бенатов
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”