Български  |  English

Жили и жули

4. Фестивал на американското независимо кино So Independent

 
Проведе се от 24 октомври до 3 ноември 2013. Бяха показани 33 пълнометражни филма (22 игрални и 11 документални) и 2 късометражни програми от Оскар-номинациите 2013 по 5 заглавия: игрални и анимационни.
Освен Лорън Хамъндс (управител на Tribeca Cinemas и член на селекционната комисия на Tribeca Film Festival) и Алекс Смит (режисьор, продуцент и сценарист на игралния филм „Ледена кръв”), тази година сред гостите доминираха успели българи в САЩ: аниматорът-илюстратор от Лос Анджелис Владимир Тодоров, аниматорът-автор на визуални ефекти и дизайн в Холивуд Любомир Христов, генералният директор на нюйоркския клон на Армани и преподавател по маркетинг в Нюйоркския университет Вени Венциславова. Всички, с изключение на Алекс Смит, който пристигна по-късно, участваха с лекции в традиционната и полезна образователна програма So Academy, която се проведе на 28 октомври за първи път в НАТФИЗ и съвпадна с началото на студентската му окупация. Успях да присъствам само на магнетичната презентация на Любомир Христов с „Арго” и други независими филми – оттук нататък на екрана ще провиждам непрестанно спецефекти и компютърна намеса. Двамата с Владимир Тодоров имаха също и изложби, съответно в Suspacious и Motto, както и Ирена Даскалова и Чавдар Гюзелев - „Две гледни точки. Един град” в кино „Одеон”...
Фестивалът се организира от компанията United Productions на Жана Караиванова, която живее между Ню Йорк и София. Генерален спонсор на фестивала е Фондация Америка за България. Провежда се със съдействието на посолството на САЩ в България. So Independent е сред събитията в подкрепа на кандидатурата на София и Югозападен регион за Европейска столица на културата през 2019.
 
 
 
Жана Караиванова изпълни обещанието си, че четвъртото издание на So Independent ще бъде най-вълнуващото досега (вж. „Култура”, бр. 24 от 2013). Фестивалът пое ударно с откриването в Синема сити „Парадайз” и „Небраска” (вж. „Култура”, бр. 36 от 2013). И продължи мощно – и там (за изненада на мениджърите), и в новоткритото ремонтирано филмотечно кино „Одеон”, Дома на киното Евро синема, „Люмиер”. В интерес на истината, за разлика от останалите, последното се напълни с киномани май само за единствената прожекция на „Истинският Люин Дейвис” (вж. „Култура”, бр. 37 от 2013), но пък за професионалната публика то си е традиционна фестивална локация.
Важна роля за големия интерес към фестивала изигра изобретателната му визуална концепция, сътворена от Владимир Тодоров. Енигматичното крилато човече е пленително – и за деца, и за родители, че и за техните родители. То надничаше почти отвсякъде. За първи път в кратката си история So Independent се превърна в отчетлив бранд.
В сравнение с м. г., когато имаше ретроспективи на Джон Касаветис и Куентин Тарантино, сега преобладаваха свежите филми (2012/2013), награждавани или само показвани в Кан, Венеция, Сънданс, Трайбека, а някои от тях вече са спрягани за „Оскар”-надпреварата... Изключенията бяха 2: по случай 70-годишнината на Робърт де Ниро бе показан обичаният му режисьорски дебют „Приказка от Бронкс” (1993, преведен като „История от Бронкс” по примера на БНТ) и въодушевяващият документален дебют на Джонатан Деми Stop Making Sense (1984) по концерт на Talking Heads.
Въпреки че значителна част от независимите американски филми застрашително се приближават до представата за мейнстрийм, видени накуп, както на So Independent, те успяват да се спасят от подобно обвинение. Причината е проста – самият мейнстрийм все по-настойчиво се отказва от заниманията с човека и преживяванията му във вълнуващи и автентични истории. Вижте афиша на мултиплексите – свръхпродукция на инфантилизъм и технологични изненади. Дори комедиите, произведени в големите студиа, изглеждат пластмасови. Неслучайно самата Американска филмова академия напоследък елиминира грандоманските бюджети за сметка на прости, но трусови инди-търсачества с важно послание. Та, за разлика от мейнстрийма, днешните американски игрални независими филми, дори да не са чак толкова нахъсани, както образците от 60-те и 70-те на Касаветис или Майк Никълс, продължават да се завират надълбоко в живия живот и неговите клокочещи проблеми. Представят свят с разфокусирани ценности. Жилят и жулят. Няма защита – нито за възрастните, нито за децата. Всеки се спасява, както може, а манипулацията изглежда единствената валидна стратегия. Независимо дали става дума за днес или за миналото, представените филми, общо взето, изследват обществения разпад в контекста на малки и големи екзистенциални сривове, където се оглеждат процесите на чудовищна девалвация и деградация. Разказват ни за създаването на сциентологията и демоните на Америка след края на Втората световна война („Учителят” на Пол Томас Андерсън) или за разрухата на Керуак („Биг Сур” на Майкъл Полиш). За опасността от разбиването на дълговечна (не само) музикална близост („Последен квартет” на Ярон Зилбърман) или за три писателски съдби, две епохи и една книга („Думите” на Брайн Щлугман и Лий Стърнтал). За патилата на вдетинен провинциален старец („Небраска”) или за млад деструктивен фолк-бард в Ню Йорк през 1961 („Истинският Люин Дейвис”). За грешките на разведена и влюбена масажистка („Ясно! Разбрах” на Никол Холофсенър) или за оставено на произвола момченце, открило себе си чрез чужд възрастен („Едно време, миналото лято” на Нат Факсон и Джим Раш). За бруталността, на която е подложена полската американска мечта през 20-те („Имигрантката” на Джеймс Грей) или за фрустрациите на уж щастлива семейна двойка на почивка в Пелопонес („Преди полунощ” на Ричард Линклейтър). За съвременните терзания на индианците („Ледена кръв” на Алекс Смит) или за параноичната страховитост на екотероризма („Изток” на Зал Батманглидж). За светлите чудатости на двама захвърлени в нищото мъже („Принц Лавина” на Дейвид Гордън Грийн) или за парадоксалната връзка между платната на Брьогел и днешните обитатели на Виена („Часове в музея” на Джем Коен)... И сред всичките се открояват два свирепи разказа: драстичният наркотрилър „Само Бог прощава” на Никълъс Уайндинг Рефн и самотната океанска баталия „Всичко е загубено” на Джей Си Чандър. За разкош имаше и любовна фантастика – непоносимият „Цвят по течението” на Шейн Керът.
Битието е представено като неспирно бягство между желано и действително, като незарастваща рана, лекувана с копнеж, лъжи, майтапи или алкохол, като спазматичен миг от безкрайността... Някои от авторите са заложили на road movie като най-дишащия и нонконформен жанр, където несигурността избива в скорости, а безпътицата се превръща в стратегия. Повечето обаче са затворили героите си, често лузъри от различен калибър, в параноята на всекидневието, та било и на почивка, където страховете на възрастните се превръщат в комплекси, а, наблюдавайки ги, децата израстват. Съдейки по гледаните филми, любовта продължава да бъде паянтово убежище за изтормозени души, но без нея оцеляването е още по-мъчително. Важно е, че повечето от историите предизвикват съпреживяване.
За разлика от други години, сега, с изключение на маниерния „Само Бог прощава”, адреналинния „Всичко е загубено” и сбъркания „Часове в музея”, нямаше радикални изцепки – повечето филми гравитираха около драмата, имаше няколко комедии, дори и мелодрами. Но пък се случи трилър като „Изток” да придобие смехотворни измерения заради препедалирания граждански патос. И това е независимото кино – създадено е от искрена потребност и всичко зависи от таланта на авторите му (аз лично издържах до края този филм заради симпатичната Брит Малинг).
Поради липса на място, тук ще се спра на изключенията. „Само Бог прощава” продължава сътрудничеството между Рефн и Райън Гослинг, придобило култов статус след „Драйв” (2011). Сега датчанинът отправя героя си в Тайланд, където Джулиан държи боксов клуб като параван за наркопласмента. По-големият му брат убива 16-годишна проститутка, баща й си отмъщава, на него пък с меч за назидание му отсича ръцете пенсионирано ченге, което въздава и на пристигналата майка-мафиотка-мъстителка (неузнаваема Кристин Скот Томас), а финалът е открит. Филмът е треморно неонов, кръвожадно статичен, безжалостно романтичен, а във финалните титри четем благодарност към Гаспар Ное. За разлика от мнозина, не смятам „Само Бог прощава” за напразен и кичозен, но алената му озъбеност е по-смразяваща и от „Необратимо” на самия Ное.
„Всичко е загубено” ни запраща в Индийския океан, където безименен мъж (Робърт Редфорд) се събужда от вода в яхтата – контейнер с китайски кецове се е врязал в тънката й стена. И започва неистова битка на човека с бедствието – методично, титанично, безмълвно (само в началото се опитва да се свърже по радиостанцията и към финала изкрещява „Fuck!”). И музиката е пестелива – в кадър са Редфорд и водата. Мярват се акули и три плавателни съда. Невъобразим съспенс. Младият Чандър е поканил актьора на фестивала му в Санданс, а Редфорд се шегува: „Толкова режисьори са минали оттук, но само той ме покани да играя”. Срещата им е феноменално преживяване, на чийто фон „Животът на Пи” изглежда още по-детински, а 76-годишният тогава Редфорд е в респектираща форма и прави историческа роля.
„Часове в музея” среща канадка (Маргарет О’ Хара), долетяла във Виена заради комата на братовчедка си, и портиер в Музея на историята на изкуството (Боби Зомер), който още при запознанството им обявява, че е гей (казва, че партньорът му е починал). Тя е безпарична, той услужливо й доставя безплатен пропуск и й показва музея (най-вече завидната колекция на Брьогел) и града. Между картини, изключителна изкуствоведска лекция за ироничния фламандски летописец чрез живописта, добродушие, болницата, лица и ракурси от работническа Виена, филмът е микс от игрално, документално кино и видеоинсталация. Допускам, че е вдъхновен от „Руската съкровищница” на Сокуров, но, за разлика от неговия органично синтезиран един кадър, тук реалност, фикция и изкуство подскачат в хаотичен монтаж, който на всичкото отгоре има претенция за медитативност. Това беше филмът с най-много финали на So Independent.
Ако не си виждал Виена, почти няма да я познаеш от експедицията „Часове в музея”, но затова пък омайното излъчване на Ню Йорк ме заля полюсно в два „зимни” филма: колкото е враждебен и необятен в „Истинският Люин Дейвис”, толкова е дружелюбен и интимен в „Последен квартет”.
Практически почти нямаше слабо актьорско изпълнение, но шестима се появиха в различни роли: отишлият си прекрасен Джеймс Гандолфини е сърцат дебеланко с достойнство в „Ясно! Разбрах” и мистериозен единак в тийнейджърския екшън „Вайълет и Дейзи” на Джефри Флечър. Неподражаемият Филип Сиймур Хофман е и харизматичният създател на „Каузата” в „Учителят”, и недоволният от ориста си на „втора цигулка” музикант, съпруг и баща в „Последен квартет”. Там очарователната Катрин Кийнър е неговата фина половинка и виолистка с тъмна коса, а в „Ясно! Разбрах” е своенравна русокоса разведена поетеса. Хоакин Финикс е паралитичен и като впиянчен, уязвим моряк с крива усмивка под влиянието на Учителя, и като властен тарикат, намерил си майстора с несретната бежанка от Полша (Марион Котияр) в „Имигрантката”. В „Само Бог прощава” Райън Гослинг е интровертен американски наркобос с едипов комплекс в Банкок, а в документалния „Прелъстени и изоставени” на Джеймс Тобак е самият себе си в Кан. В „Ясно! Разбрах” Тони Колет е домакиня с мания за преместване на мебели, а в „Едно време, онова лято” е заблудена овца, пренебрегнала сина си заради негодник.
Филмите не бяха повече от миналата година, но селекцията бе така подбрана, че имаше за всеки вкус и възраст. Дори най-младите фенове на екстремните спортове, за които е скучно да гледат Робърт Редфорд сам, можеха да се наслаждават на убийствени документални зрелища в 3D: „Ездачи на стихии” на Кристофър Нелиъс и Джъстин Макмиланс за тоу-ин сърфингa и океанските бури в Австралия, и „Изкуството да летиш” на Кърт Морган – за постижимото в сноуборда.
По традиция имаше и музикални документални филми. Освен Stop Making Sense, бяха показани още величественият „Сънят на Вагнер” на Сюзън Фрьомке по „Пръстенът на нибелунга” на Робер Льопаж в Метрополитън опера, интимният „Не живея за едното здраве: филм за Левон Хелм” на Джейкъб Хетли, пленителният и отрупан с награди „На крачка от славата” на Морган Невил, посветен на „беквокалистките” на звездите. От пъстрата документална програма мен лично ме разтърси „Прелъстени и изоставени” – остроумно, храбро и капитално 98-минутно изследване на Алек Болдуин и Джеймс Тобак върху киноизкуството и бизнеса, филмите вчера (най-вече „Последно танго в Париж”) и авторите им днес (Бертолучи, Копола, Скорсезе, Полански...), валидни звезди (Райън Гослинг, Джесика Частейн, Беренис Бежо, Диане Крюгер...) и цинични продуценти, суетата и смъртта през фестивала в Кан и търсене на пари за техен общ проект... Освен със заглавието (в множествено число), филмът се приближава до игралната класика на Пиетро Джерми от 1964 с лицемерието (на магнатите) и безнадеждността (за авторите). Жестока анамнеза на ситуацията в днешната филмова индустрия, доминирана от Холивуд, и бъдещето на американското независимо кино, представено от иконите му. А на всичкото отгоре, прави впечатление, че в кадър се пие единствено минерална вода.
Анимационната късометражна колекция „Оскар 2013” ми се стори твърде разтеглена и тавтологична, включително и награденият „Хартиен романс” на Джон Карс. Далеч по-авангарден в контекста на останалите изглежда „Прясно гуакамоле” на ПЕС - изобретателен и лаконичен. Ще видим как ще е догодина, след като „Глория Виктория” на живеещият в Канада Теодор Ушев вече е сред 10-те селектирани за „Оскар”-номинация...
Някои от филмите на So Independent си отидоха, други по-късно ще излязат на екран. Тоест, ще има ехо от фестивала. Въпреки че по света са не един и два форумите на американското независимо кино, нашият си извоюва важна ниша. Не само, че единствен в Югоизточна Европа представя най-новото, създадено с финансиране и естетически стандарти извън Холивуд, а и се опитва да предизвика ценен културен диалог. Би ми се искало догодина да видим по-екстремни експерименти, по-луди предизвикателства. Има ги.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”