Думи срещу думи ( литература), брой 1 (2750), 10 януари 2014" /> Култура :: Наблюдатели :: За безпомощността на живота
Български  |  English

За безпомощността на живота

 
Драго Янчар. Тази нощ я видях. Превод от словенски Людмил Димитров. ИК „Алтера“, 2013. Цена: 14 лв.
 
За словенската литература знаем горе-долу толкова, колкото и в Словения знаят за българската – а то, повярвайте ми, не е много. Така че, сама по себе си, появата на съвременен словенски роман в български превод е по-скоро необичайна. Но „Тази нощ я видях“ заслужава внимание не просто от естествено читателско любопитство, а защото е рядко силна и завладяваща творба (но, длъжен съм да предупредя, и много мрачна).
В 240 страници романът на Драго Янчар успява и да разкаже вълнуваща и напрегната история; и да нарисува ярка, въздействаща картина на Словения през Втората световна война, и да съчетае усета към детайлите с прецизно психологическо изследване на героите си, и да направи всичко това, сякаш без нито една излишна дума. „Тази нощ я видях“ разказва за млада, ексцентрична и обаятелна млада жена от богато люблянско семейство, загадъчно изчезнала в една зимна нощ със съпруга си от планинското имение, в което дотогава някак си са могли и да запасяват с храна партизаните, и да посрещат немски офицери на гости. Дали двамата са избягали далеч, дали са били убити или мистериозно са се стопили вдън земя – това е присвиващата стомаха интрига, но романът също така настойчиво се пита и що за човек е Вероника Зарник, как така всички са влюбени в нея и може ли точно нея, влюбена на свой ред в живота, да сполети подобна жестока участ.
Към изчезналата Вероника се стремят пет вътрешни наратива, петима души разказват за нея: сръбският офицер, с когото преди войната преживява бурна авантюра; престарялата й майка; немският военен лекар, който често посещава дома на съпрузите; прислужницата й; и накрая, един ключов за развръзката герой – местен селянин, работил в замъка, който в онази мрачна нощ се завръща там с партизаните. Струва ми се, че до голяма степен силата на произведението извира от един майсторски удържан контраст в романовата оптика. Петимата говорители се оформят като ярки, конкретни, силно емоционални характери; докато самата Вероника остава отвъдна и тайнствена – също като съдбата, която я очаква с неотменимостта на историческото предопределение. Този систематично прокаран контраст болезнено поставя човека право във вихъра на времето и сурово очертава неговата яростно осъзната безпомощност. Вероника дълго сякаш се носи покрай войната, покрай чудовищното в света, тя иска просто да живее – но, както посочва скептичният немски лекар, онова време не цени хората, които искат да живеят, то цени само онези, които са готови да умрат за някаква кауза. Друг е въпросът как ще стоят нещата после, от историческата дистанция, която се налага с последния разказвач, но имплицитно присъства в целия ход на романа и естествено проблематизира всички тогавашни каузи, като ги сблъсква с трагичното безсмислие на смъртта.
Предполагам, че в Словения романът има и сериозно политическо значение – както можах да се убедя сам преди време, култът към партизанското движение там е все още жив и здрав. Драго Янчар е син на партизанин, той самият пък има биография на дисидент, дълго отхвърлян от литературния „истаблишмънт“ на Титова Югославия и пряко ангажиран с каузата на словенската независимост. Освен това е най-превежданият съвременен словенски писател и от тази позиция има възможността сериозно да „бръкне в раната“ с този свой десети роман. Но, естествено, мен повече ме интересуват качествата на самия текст, за когото мога само да добавя, че категорично е сред книгите, които най-много ме впечатлиха през изминалата година, защото наистина говорим за писател от голяма европейска величина.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”