Български  |  English

Христо Стефанов (1931-2013)

Около масата, в Стария град

 

Христо Стефанов (1931-2013) си отиде безшумно няколко дни преди Коледа. Тръгна си дискретно и ненатрапчиво, като тихо притваряне на врата, като неволно отронена дума, като ръкостискане от страна на приятел. Болестта, за която той говореше без притеснение, не го сломи, беше я приел за нежелан, но някак изтърпяван спътник; тя не го угнети и не ограничи свободата му, не отне нищо от оптимизма и от постоянната му приветливост. Или поне не успя да попречи да изглежда така. През последните три години той живя и се държеше като пътешественик, приготвил се за далечен поход, но отлагащ до последно заминаването си, за да може да завърши започнатите проекти. И ги осъществи - двете си големи последни изложби: „Завръщане в Стария град“, показана в Пловдив през 2010, и „От ателието“ от юни миналата година в София.
Казват, че човек остава сред живите, докато има кой и за какво да го помни. Още повече, когато е притежавал редкия „недостатък“ цял живот да е бил етичен, добронамерен и никога да не е направил никому нищо „мръсно“, дори на онези, които са имали този грях към него. Но Христо Стефанов продължава да е част от живия свят и заради сътвореното от художника, оставящ след себе си не само спомена, но и стотиците творби, всяка една съдържаща зрънце от тайнственото безсмъртие на изкуството. И още нещо: Христо Стефанов беше не само талантлив, оригинален и продуктивен артист; той се оказа сред художниците, чиито творчески инвенции определиха облика на съществена част от историята на живописта в България от втората половина на ХХ век. Дори на фона на противоречивите и субективни стойности на „социалистическия период“ в родното изкуство или въпреки тях, мнозина съхраниха част от вътрешната свобода на артиста и естетския комфорт да създават творби, често надхвърлящи интелектуалния капацитет на своите работодатели. Така се създаде част от митологията на Пловдив и на Стария град като на някакъв своеобразен артистичен Парнас, оазис на свободния дух, на разкрепостеност, на пластически иновации и място за бохемски веселия. Разбира се, времето винаги доукрасява фактите или избелва тъмните им страни, а последвалото признание едва ли може да компенсира предишните удари на силните на деня, понесени от режисьори, писатели и дори от художници през онези години, в Пловдив също. Разгонването на театрални групи, спирането на постановки, забраняването на книги или замазването на стенописи по политически причини са факти, оставащи не винаги коментирани, но част от реалната историческа действителност.
Въпреки тях, названия като „пловдивската група“ или „петимата“ не се родиха случайно. Нито пък оцеляха изкуствено. Защото бяха резултат от реална комбинация от таланти, харизма, смелост, амбиции, комбинативност, чувство за мисия. Всички те от „великолепната петорка“ на пловдивската живопис - близкият приятел – „дивият“ колорист Йони Левиев, тихият бохем – поетичният абстракционист Жоро Божилов-Слона, самовлюбеният Ди Киро – шумният „парижанин“ Димитър Киров, благодушният експресионист Енчо Пиронков – да е жив и здрав още дълго, и артистичният монументалист Христо Стефанов - „Каяка“, положиха своите индивидуални мазки върху картината на едно поколение, на един уникален артистичен кръг от ярки индивидуалности и на един неповторим момент в хрониката на локалните естетически процеси.
Христо Стефанов премина през бунта на първите Младежки изложби и на конфронтацията на поколенията през 60-те години, през работата в театъра и киното, през успехите и известността, през страстите и изкушенията на организирания художествен живот и неговите институции. Но водещо остана да прави живопис, като даде една по-различна дефиниция на монументалното изкуство, според която въздействието не винаги е право пропорционално на размера на творбата, а се определя от умението да се „нагнети“ пространствена монументалност както в огромни по размер стенописи и мозайки, така и в кавалетни произведения. Тази особена сценография на въздействието на „температурата на цвета“ и „разплитане на композицията“ са характерна идентификация на повечето произведения на Христо Стефанов – от най-известното: импозантната стенопис „Огънят“ от зала 7 в НДК до интимните портрети върху платно, страховития Дон Кихот, до сюрреалните видения и до безпредметната образност.
Последната, осъществена едва преди около половин година изложба в зала „Райко Алексиев“ имаше по-малко вид и смисъл на самостоятелна експозиция и повече на онзи личен храм, който всеки творец дълго изгражда вътре в себе си като доказателство, че не е живял и създавал напразно. Христо Стефанов имаше куража да направи личното светилище на своето житейско ателие достояние на публиката. В раздиплени по височината на залата, подобно на стенописен ансамбъл в катедрала, бяха разпределени в цикли преимуществено малко или напълно непознати на повечето зрители живописни опуси – 100 на брой и обхващащи 60 години творчество – от академизма на тревожните 1950-те, през експресията на бурните 60-те, цветността на славните 70-те и 80-те, абстракцията на зрелите 90-те и до тогавашния момент. И все пак, всичко това не остави чувство за отчет, за авторски „житейски рапорт“. Някак леко и естествено този въображаем храм беззвучно нашепваше мантрата, че както във всеки живот, нищо не се повтаря по същия начин, че всичко в него е ценно, защото се случва само по веднъж, че онзи магичен период от тепетата Стар град е отлетял безвъзвратно в миналото заедно със своите емоции, герои и статисти и че аптека „Марица“ никога няма да се върне, а ще остане спомен, докато има кой да я помни.
Христо Стефанов нарисува две енигматични платна с един и същ сюжет, разделени от четири десетилетия, които той накара да разговарят от тази дистанция и така ги превърна в концептуална рамка на цялото си творчество. Едното се намира в колекцията на пловдивската Градска художествена галерия и се нарича „Закуска в Стария град“. В поляризирания колорит и с пестеливата експресия в стила на живописта от 60-те години, проектирани в декора на възрожденска условност, неудобно притиснати един до друг от изобразената в обратна перспектива маса пред тях, са Христо, Енчо, Йони, Митьо и Жоро. Обърнали са погледи към публиката на още ненастъпилото за тях време, може би по-скоро безвремие, в образ и пози, жестове и атрибути, навеждащи на тайнството на евхаристията. Също като в този църковен ритуал, моментът е изтръгнат от една действителност и трансцедентно отведен едновременно там, където миналото и бъдещето се свързват.
Другото - голямата картина „Вечеря в Стария град“, показана в Пловдив през 2010, стана обект на срамни и недостойни спекулации от страна на търсещ място в историята, но обречен на забрава местен бизнесмен-политик. В софийската изложба това платно беше център. Тук, не без доза театралност, изобразени със самочувствие и донякъде със самоирония, те, петимата, отново са заедно, макар и част от тях вече да са преминали отвъд. Но сега масата е кръгла и по-голяма, по-празнична, защото зад нея седят още четирима – Давид Перец, Васил Бараков, Златю Бояджиев, Цанко Лавренов – духовните ментори в творческото битие на Христо Стефанов. Какво ли означава тази игра с времето и съдбата? Изгревът и заникът на житейска мисия, обръщане на спиралата на времето?
Бях помолил автора на творбата да ми даде ключа за тази метафора. Ето неговият отговор: „Винаги съм искал да седя на една маса с тях, но досега не се чувствах достоен. Мисля, че вече мога“. Безспорно, той вече е с всички тях и вероятно сега те гледат към нас от друго измерение. Дали тази сцена, освен произведение и композиция, е била замислена и като апотеоз - на приятелството, на живота, на спомена, на вечността? Навярно на всяко едно от тях.
още от автора


1 - 23.01.2014 23:34

АПРИЛСКОТО ПОКОЛЕНИЕ
От: Хри.Сто.д-р ХонКауза
"...Всички те от „великолепната петорка“ на пловдивската живопис..." бяха доскоро и все още са известни като група АПРИЛСКОТО ПОКОЛЕНИЕ, по Априлския Пленум на ЦК на БКП 1953, възцарил др. Тодор Живков. Галеници (да не кажем държавни Храненици, но Историята ще каже последна) на социалистическия реализъм, съкрушил сталинизма, но също и множество прекрасни творци извън групата (да не кажем шайката) изгладували в сянката; само в Пловдив имаше и Злати Б., Георги Б., Ана Гр., Петър Др., Чавдар П., Кераца В. и мн. др.

Търговски маркетинг прозира зад всяко ново напомпване на въздух под налягане във имиджа на "...„великолепната петорка“ на пловдивската живопис..". Евтина реклама не върви под отдела IN MEMORIAM на КУЛТУРА.

А Христо Стефанов не беше даже в пловдивската панорама или група, той отдавна и при първа възможност придоби столично жителство да софиянства и директорства ... R.I.P. вечна му памет.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”