Български  |  English

Може би бъдещето е някъде зад нас?

 

Нилс Кристи е забележителен криминолог, а лекциите и книгите му имат съществено значение във всички сериозни дискусии за перспективите на наказателноправните системи и целите на наказанията. Кристи завършва социология през 1953 г. с изследване на начина на мислене на охранителите в концентрационен лагер за югославски военнопленници през Втората световна война в Норвегия. Защитава докторантура през 1960 на тема "Норвежките млади правонарушители". Професор е по криминология в престижния юридически факултет на Университета в Осло от 1966. Занимава се с въпроси, които надхвърлят границите на традиционните схващания за криминологията.
Кристи е достатъчно възрастен, за да познава Европа от времето на Втората световна война (роден е през 1928 г.). Може би тъкмо заради този си опит го занимават въпросите как хората да продължат да живеят заедно след преживяване на подобни социални травми и конфликти, при които един другиго са се увредили. Аз не обичам понятието „престъпление” - това е толкова голяма, тежка и неточна дума. Ако един юноша задигне портфейл, ще го наречем престъпление. Но ако задигне двайсетачка от баща си, ще го наречем семеен проблем. Да затворим джебчията в затвор, означава да му дадем възможност да научи нещата, които ще го направят закоравял крадец. По-добре да се отнесем към него като към съгрешил син. Да го изпратим при психолог и да поискаме от него да компенсира онзи, от когото е задигнал портфейла. По същия начин проблемите с наркотиците трябва да бъдат разглеждани като публично-здравни, а не като криминално-наказателни. Разбира се, закоравелите и опасни престъпници трябва да бъдат държани под ключ, но правосъдната система се справя много зле в задачата да определи кои са толкова непоправими, че да заслужават да бъдат зад решетките, пише Кристи.
Тези възгледи на Кристи го правят естествен критик на съществуващата възмездителна пенетенциарна система и привърженик на подход, който се нарича най-общо „възстановително правосъдие” (за него ще стане въпрос в следващи публикации).
Професор Кристи е автор на учебници по криминология, които се четат по цял свят. Носител е на наградата Fritt Ord (Свободно слово) за 2001 г. наред с Андрей Сахаров, Лео Етингер, Харта 77 (лауреати за 1980, 1988 и 1990 г.) и др.
Изнася лекции по цял свят, като успява по обезоръжаващо човечен и уважаващ достойнството на всички страни начин да поднесе и най-радикалната си критика.
Свързахме се с проф. Кристи, след като подписахме Харта 2013 г. и започнахме дейности във връзка с отстояваните от нея ценности. Той ни отговори радушно, прочете Хартата и се съгласи да преведем и публикуваме някои от неговите лекции и статии, които предоставяме на вестник „Култура” (след отпечатването им ще бъдат достъпни и на обновения сайт на Харта 2013). Междувременно започнахме обсъждането на текстовете на Кристи в различни формати със съдии и прокурори и в обучения, организирани от Съюза на съдиите в България.
Предлаганият тук текст е лекцията, изнесена за откриване на конференцията "Критичната криминология в променящия се свят", проведена на 29.08.-01.09.2013 г., организирана от Департамента по криминология и правна социология към Университета в Осло:
Мирослава Тодорова, Румен Петров
 
Може би бъдещето е някъде зад нас?
Онзи ден, докато си чаках автобуса, една млада жена, студентка, непозната за мен, ме разпозна и ме попита за какво ще говоря тук днес. В рамките на четири автобусни спирки й представих кратко резюме.
До първата спирка. Живеем в добра страна, развита и заможна, според повечето индикатори - пари, здраве, сигурност, почти стопроцентова трудова заетост, обикновено не се избиваме един друг, имаме работеща социална държава. Но тъкмо заради това нашето общество може да се окаже в особено подходяща позиция да повдигне въпроси за потенциалните проблеми, които нашите очевидни успехи пораждат. Проблеми, които да вземат предвид другите общества, които следват същата посока на развитие.
До втората спирка. Ние сме толкова богати! Но парите са опасна материя. Парите имат деструктивен ефект. Като критичен криминолог, бих искал да имаме по-малко от тази субстанция в страната си.
До третата спирка. Нашите домове пустеят през деня. Всички възрастни са навън, на платените си работни места. Децата са в институции, наречени образователни. В тях никой не бива да бъде изоставен. Всъщност обаче, мнозина са изоставени. Обикновено това са децата от по-нисшите социални слоеве. Класовите различия са трансформирани в образователни.
Като критичен криминолог искам училищата да се развиват според първата разпоредба на действащия закон за училищата в държавата – училище, основано на ценности, като уважение към природата, правата на човека, равноправието и солидарността.[1]
И накрая, точно преди последната спирка № 4, споделих с дамата основното си послание - може би не трябва да насърчаваме по-нататъшното развитие на обществото по пътя, който сега следваме, а трябва да направим опит да се върнем към върховенството на някои основни ценности от миналото. Може би един критичен криминолог би трябвало да се противопоставя на новото, да работи за ограничаване на социалната и географската мобилност, да се бори за малки, устойчиви звена с максимален вътрешен социален контрол - вместо онзи начин на живот, при който в осъществяването на социалния контрол доминират експертите. Може би в нашето съвремие съществуват структури, от които трябва да се откажем.
На тази спирка моята първа слушателка изчезна.
А ето ни сега тук. За да направим връзката с някои от основните ценности на това общество, ще потърся помощта на Едвард Мунк.
Мунк е направил подарък на този университет. Изрисувал е Аулата, където сме сега. Може би най-важното в тях е това, което не виждаме - тук няма герои. Няма викинги с окървавени мечове, крале, кралици, владици или светци, уважавани учени и преподаватели, няма дори следа от Фритьоф Нансен. Има само няколко голи фигури, неподдаващи се на класова категоризация. Но, от друга страна, всички основни категории хора са тук - жени и мъже, млади и стари.
И в това е особеното значение на този подарък за нашия университет: смисълът хората да са такива, каквито са; от едната страна на залата е Алма матер, а от другата – възрастен мъж, който разказва на другите за миналото. И всеки от тях е обикновен човек.
 
Миналото в нашите кости
Всички ние носим в телата си важна част от своята история.
Ранната ми младост в тази страна мина по времето на Втората световна война. Беше живот в окупирана държава. Но за мен беше добър живот. Никой от моите близки и приятели не пострада директно от войната, нито пък членуваше в нацистката партия. Животът ни беше белязан от споделени трудности. Храната се разпределяше на дажби, поначало имаше по равно за всички, но беше полезно да познаваш фермерите в околността. Имаше материална бедност, но тя бе сравнително равно разпределена. Магазините бяха празни, нямаше възможност за прекомерна консумация – идеални условия за възникването на социални системи, взаимно зависими помежду си. И в допълнение – бяхме заобиколени от силни и мразени врагове – окупаторите и техните колаборационисти. Идеално.
За младежите в онези дни имаше и други форми на богатство. Много от нас разполагаха със свободно време. Всички радиоапарати бяха конфискувани, спортните клубове бяха разпуснати, сбирките бяха забранени, а телевизията и социалните медии още не бяха изобретени. Вечерите, в които ние, младежите, висяхме по улиците, бяха прекрасни. Бяхме принудени да общуваме пряко един с друг. Уличното осветление беше изключено, всички прозорци бяха затъмнени.
Беше засилено чувството за национално единение. В голяма степен укрепна съвременният начин на социално мислене в Норвегия, предизвикано от лейбъристкото движение през 20-те и 30-те години на XX век. Немалко от хората, които след края Втората световна война станаха водещи политици, бяха в затвора или в концентрационните лагери. Един от тях, който по-късно стана премиер, даже е бил сред купчината мъртъвци в деня, в който норвежците са били изведени от лагера и спасени след шведска акция. Някой случайно забелязал, че един от крайниците му потрепва и един затворник го изнесъл до линейките. Друг един премиер също беше прекарал доста време в концентрационен лагер. Веднъж имах възможността да го наблюдавам в един норвежки влак - по времето, когато още бе премиер. Той, разбира се, пътуваше в трета класа.
По-късно дойдоха мирът, петролът и богатството.
 
Да видиш Другия
Ценността на умението да виждаш другите винаги е била централна тема в моя живот и в работата ми в областта на криминологията – от изучаване на контраста между хора, които са убивали и които не са убивали в концентрационните лагери, до най-новата ми книга „Малко думи по големи въпроси” (“Small words for large questions”, 2011). Опитът ми показва, че колкото повече нашата позиция ни дава възможност да се видим и възприемем един друг като завършени човешки същества, а не като опростени форми на злото, на престъпното, абнормното, нищожното, толкова повече това знание дава отражение върху самите нас. Сближавайки се с другите, можем да видим прилики със самите себе си. И тогава ставаме по-чувствителни към целия комплект от норми, които дълбоко са вкоренявани в нас в продължение на целия ни живот, за това как трябва да се отнасяме към различните хора. Да видиш Другия, означава да се хванеш в мрежата от норми, които ни правят хора.
Способността да видиш другия е заплашена от четири аспекта на нашия съвременен живот:
- охолство;
- унищожаване на местни общности;
- апартейд – всички деца и младежи са в институции, наречени образователни;
- принизяване на статуса на работниците.
 
Охолство
За всяка държава е трудно да се справи с банкрут. Но също толкова трудно е внезапното и неочаквано придобито богатство. Мисля, че за нашето общество щеше да е по-добре, ако нямахме петрол, въпреки че политическите структури в страната се справиха сравнително добре с това предизвикателство. По-голямата част от излишъка от продажбата на петрол отива в огромен фонд, който да бъде използван след изчерпването на петролните залежи. Официалното му название е Държавен пенсионен фонд. Предназначен е предимно, но не само, за използване в чужбина, така че да не унищожи вътрешната икономика на страната. Следващия месец размерът на петролния фонд ще надвиши 4500 милиарда норвежки крони[2]. На мен лично ми е трудно да възприемам толкова големи числа. Но ако ги обърнем в заплати за преподаватели, тази сума се равнява на двегодишните заплати (в размера за преподаватели) за всички граждани на Норвегия, като включвам и бебетата. Това е най-големият фонд от този вид в света, който инвестира във всякакъв вид начинания, като се започне от такива, които се грижат за природата, та чак до такива, които я увреждат.
Но макар да успяваме да държим почти цялата тази сума извън икономиката си, ние пак сме пронизани от богатство. Всяка година четири процента от Фонда се използват в страната. Доходът на повечето семейства нараства всяка година. Изключително висок е броят на жените, които са ангажирани с платена работа извън домакинствата им. Тези, които избират да останат у дома с децата, са обект на критика - казва им се, че трябва да имат трудова заетост извън семействата. Процентът на безработните е много нисък, а на имиграцията – много висок. Многобройните просяци, които виждате по улиците на Осло, са предимно от Румъния. Свободно движещите се пари ни донесоха и свободно движеща се бедност. Изключително богатите сред нас можете да намерите в лъскавите списания. Международните проучвания все още ни сочат за егалитарно общество, но това вероятно ще се промени, съпроводено с обичайните последствия и за нивото на престъпността.
В тази светлина книгата на Уилкинсън и Пикет (2010) добива смисъл. Нарекли са я „Нивото на духа” (“The spirit level”). Аз обаче предпочитам норвежкия превод (2011 - "Ulikhetens pris” - „Цената на неравенството”). Паричният капитал убива съществените форми на взаимна зависимост, а след това идват проблемите.
Като критичен криминолог бих дал в тази ситуация един много прост съвет - нека да работим за намаляване на нивото на нашите приходи. Едно 5-процентово годишно намаление на приходите за няколко години напред за всички, които имат над средното равнище, би ни помогнало да възстановим основни ценности.
 
Унищожаване на местните общности
Нашето богатство излага на голяма опасност местните сплотени квартални общности.
Парите имат способността да отчуждават. Те ни карат да се чувстваме независими. Имам парите си, мога да водя живота, който искам. И мога да живея, където си поискам, да си платя, за да живея в добър квартал.
Когато заможни хора се местят в старите квартали на работническата класа, наричаме това облагородяване, защото те често остават очаровани от социалната атмосфера, която намират там - стари къщи, малки старомодни магазинчета, кръчми и оживени, приятелски разговори по улиците, парковете и магазините. И така - богатите се нанасят, а духът на общността се изнася. По-късно постепенно пристига обичайната тълпа професионални помощници, от които хората, водещи независим живот, се нуждаят. Парите наистина имат деструктивния ефект, толкова добре описан от Робърт Пътнам (2000) в книгата му „Да играеш боулинг сам“.
Живеем и се държим, сякаш следваме предписания как да разтрогнем връзките в общността. Съседите стават все по-малко важни. Не ги виждаме, не ги познаваме и мислим, че нямаме нужда от тях. По тази причина губим голяма част от основните знания, които са ни необходими, за да оценим случващото се. И знаем какво следва - когато споделеното знание се изнесе от даден квартал, се нанасят експертите. От тях се изисква да знаят и най-често това е така. При това положение нищо чудно, че много от нас се чувстват некомпетентни, когато нещата се объркат. По-добре да се крием пред телевизора и да оставим децата и младежите да живеят собствения си живот – с известна помощ от страна на поведенческите експерти и полицията.
Имам добрия късмет да живея в квартал със значителна стабилност. Това е стар район на работническата класа, разположен в близост до реката, която направи възможна индустриализацията на Осло. Облагороден, но не напълно. Зная част от неговата история. Майка ми е родена в съседство с улицата, на която аз и Хеда живеем, а баба ми имаше там магазинче.
Израснах с историите за старите времена на квартала, който за последните 30 години, освен всичко, е и моята местна общност. В съзнанието ми се е загнездила една конкретна драматична история. Баба ми поръчала на майка ми, тогава десетгодишна, да изтича четири пресечки надолу по улицата, за да купи нещо за домакинството. Майка ми помислила, че баба ми е полудяла – четири пресечки по-надолу било вражеска територия. Там властвали момчетата Сагене - момиче от Бьолсен, което живее на 4 пресечки нагоре по улицата, би било в голяма опасност, ако го хванат на територията си.
Тук сме изправени пред основната дилема за социалния контрол. Това е въпросът – в колко тясно свързано общество бихме искали да живеем? За много хора историята с майка ми представлява типичен пример за големите опасности от потисничество в тясно свързаните общества. Те искат свобода, анонимност. Тяхното виждане за квартала може да бъде илюстрирано с пощенска картичка, на която веднъж попаднахме в Германия. Текстът е следният: Der Liebe Gott sieht alles – und die Nachbarn noch viel mehr (Бог вижда всички, а съседите – още повече).
С голямо облекчение те бягат към условия на живот, при които никой не познава никого и в които полицията и социалните работници контролират живота, смъртта и отклоненията от нормите.
За други животът в квартали с тесни връзки между обитателите е прототипът на хубав живот. Аз съм на тяхна страна. Изправени пред разрушителните сили на съвременността, за нас е жизненоважно да запазим местните общности. Предпочитам контролът да се осъществява от живеещите в квартала, отколкото от полицията.
Ето няколко стъпки, които могат да предпазят кварталите.
Първо, да се даде власт на общностите в кварталите, така че да бъде важна активността на хората, които живеят в тях. След няколко дни ни предстоят избори. Няколко партии искат да намалят броя на общините в страната от 428 на 105. Големите административни единици са толкова удобни за експертите - в тях те намират себеподобни и възможност да повишат знанията си и способностите си да бъдат полезни. Като упорит поддръжник на близките взаимоотношения, аз бих направил точно обратното - бих увеличил броя на общините. Град като Осло с над 500 000 жители е прекалено голям, той би следвало да се раздели на няколко градчета с максимална автономия. Чрез намаляването на обема на почти всички видове административни единици, живеещите или работещите увеличават собствената си значимост един за друг - за добро или за лошо.
Също така бих „залепил” хората за кварталите им. Без свободен избор на училища извън квартала, стимулирани да останат близо до дома си - с местни младежки клубове, библиотеки, местни кафенета и заведения.
В повечето квартали трябва да са достъпни Съвети за справяне с конфликти (наричани често Съвети за възстановително правосъдие).
Полицейските управления също трябва да са местни. В отговор на бавната полицейска реакция на терора, извършен на 22 юли[3], бяха изработени конкретни планове за централизиране на полицейските сили. За определени функции - да, съгласен съм. Но, като цяло, полицаите трябва да бъдат част от местната общност. В миналото нашите „lensmenn” - местните шерифи, са били задължени да живеят в районите, за които отговарят. Същите цели трябва да бъдат поставени и пред съвременната полиция.
Това важи и за социалните работници. Тенденцията е те да бъдат централизирани в огромни офиси – смята се, че това е добре както за обществото, така и за професионалното развитие на самите социални работници. Искам офисите им да бъдат разделени - нека да се почувстват самотни, да бъдат принудени да се социализират с тези, на които трябва да помагат.
А сега искам да обърна вниманието ви към друга тема, към една мистерия на съвременния живот.
 
Къде отидоха всички деца?
Те са в институции. Къде другаде биха могли да бъдат? Времето, в което децата и младежите са били жизненоважни за оцеляването на семейството, са отдавна отминали.
През 1871 г. училищна комисия е направила следното предложение за времетраенето на учебната седмица:
- за деца под 10 години: 24 часа уроци;
- за деца между 10 и 12 години: 18 часа уроци;
- за ученици над 12 годишна възраст: 8 часа уроци. Два от тези 8 часа могат да се провеждат в неделя.
Децата са били нужни - училището не е трябвало да бъде за сметка на многото работни часове. Днес ние сме в обратната ситуация. За да създадем и запазим нашия вид общество, сме отстранили децата и младежите от основните дейности, извършвани от повечето хора, и вместо това сме ги поставили в институции, които наричаме образователни.
С неизползваемостта на децата и при големия брой жени, заети на пълен работен ден извън дома си, в Норвегия би трябвало да се очаква ниска раждаемост. Но става точно обратното, може би поради системата на икономическа подкрепа по време и след бременността. Част от парите отиват за бащата, за да може и той да си вземе няколко месеца, в които да се грижи за новото попълнение в семейството. Ако той не се възползва от това право, двойката губи парите. В квартала си често срещам ята бащи, които бутат колички и обсъждат различни режими и начини за хранене на бебетата.
Но когато бебето навърши годинка - край.
В момента 90% от децата в предучилищна възраст в Норвегия посещават ясла, детска градина или друга институция, упражняваща грижа за деца. Всъщност, да кажем, че посещават, в смисъл, че ходят, е доста погрешно. Много от най-малките още не могат да ходят. Децата имат право на място в детска градина още от едногодишна възраст. Това не ми харесва. Погрешно е да се късат връзките с родителите още на такава крехка възраст.
А и те не остават там само няколко часа. В момента набира популярност нов вид детска градина - с удължени часове. Според един от техните отчети[4], „тук децата биват изкъпани и приспани точно както у дома си. След това, дълбоко заспали, ги отнасят до колата на родителите им, които са дошли да ги приберат...”
 
Принизяване статуса на работниците
Следва училището. От 6 до 16 години има 10 задължителни години основно образование. В допълнение следват 3 до 4 години различни форми на образование. Те не са задължителни, но повече от 95% от всички младежи на възраст 17-18 години се пробват. Много от тях не успяват. В някои области отпадналите от това ниво на образование достигат до 50%.
Кои младежи отпадат?
Обичайните заподозрени - най-вече учениците с неакадемична биография. Много от тях са били слаби ученици и през десетте години на основното образование. Това продължава и в следващата фаза, където обаче те имат право да се откажат. И те, разбира се, това и правят – напускат училище, често се сблъскват с безработицата. У тях най-често остава огромна омраза към училищата. Като криминолози ние знаем, че скоро ще се срещнем с тях.
За да се противостои на тази несправедливост, в нашето все още преобладаващо егалитарно общество преди няколко години бе въведено популярно мото, което гласи: Никой няма да бъде изоставен!
Мотото се приема сериозно. Полагат се много усилия, за да може всички да изкласят. Но това мото е и опасно. Ако се прави толкова много, за да се предотврати отпадането на всеки ученик, евентуален провал би бил разглеждан не като провал на системата, а като личен провал на съответния ученик.
Преди 50-60 години пред много от младежите, които имаха подготовка като тази на съвременните отпадащи от образователната система, стоеше възможността да се определят като членове на работническата класа, борещи се за равноправие в обществото. Израствайки по онова време в долната част на класовата стълбица, те всъщност получиха подарък - класова идентичност. Мизерията на дъното на стълбицата беше резултат на класово потисничество. Някой на по-горните стъпала е изплюскал твоя дял от баницата. Трябвало е да обединиш усилията си с други хора, които са в твоето положение, за да получиш парче от нея.
Днес е огромен шансът подобни хора да се чувстват и да бъдат разглеждани като глупави, като родени, за да губят.
Незабелязано в обществото ни се формира ново класово разделение. Понятието „класа” почти изчезна, но се появи отново под формата на образователни различия. Идентичността на работника се е трансформирала в идентичност на загубеняка. Пиер Бурдийо, наред с много други, ни показва как образователната система като цяло е предубедена - тя работи в полза на тези, които притежават академична/учебна подготовка или имат родители с мотивация и възможности да им помагат. Отпадащите не са чели Бурдийо. Те само изпитват последиците.
Друг проблем на мотото „Никой няма да бъде изоставен” е скритото му послание: „да бъдеш изоставен” звучи като заплаха - това е ужасяващата съдба да си останеш за цял живот някъде там, като работник, занимаващ се с физически труд.
Сещам се за сервиза за велосипеди, който посетих тази пролет. Сервизът беше изключително старомоден. За щастие, колелото ми още не беше готово, така че имах време да се помотая наоколо. Майсторът през цялото време беше в центъра на нещата и даваше насоки на четирима-петима по-млади работници. Цареше творчески дух, атмосфера на радост и вещина. Казаха ми, че при необходимост работят и до полунощ. За мое огромно съжаление, колелото ми беше готово още в 9 часа същата вечер.
 
Случай на кражба
Това, за което говоря, може да се разгледа и по друг начин – като тежък случай на кражба. Случай, при който ние, академичните типове, предимно от средната и „висшата” класи, сме окрали практичните знания на работниците, извели сме основните принципи, сложили сме ги в учебниците и сме обявили, че трудът на хора, които не са овладели първо абстрактните знания, няма стойност.
Но крадците не успяха със Страдивариус (1644-1737).
Както разказва Сенет (2010) в книгата си за занаятчии, никой никога не е съумял да опише как Страдивариус и неговите помощници в ателието са създавали такива цигулки-шедьоври. Както и при други способни занаятчии, вероятно голяма част от знанието на Страдивариус се е съдържало в самото му тяло, в пръстите му, в начина, по който се е движел в ателието си, за да насърчава, вдъхновява или поправя помощниците си. Всички добри занаятчии притежават подобни „телесни знания”, писателите - също. Голяма част от „мисленето” се прави чрез пръстите.
Изследователите не са успели да наблюдават Страдивариус внимателно, да изучат движенията му до най-малката подробност, да ги опишат на лист хартия, да ги прехвърлят на производствени машини и да направят „рецептата” задължителна част от учебния план в професионалните лютиерски училища. Значително по-лесно е да се предаде опитът в дърводелството в учебния план на училищата по архитектура - както практиката на социалните работници или медицинските сестри. И така опитът да се възпроизведе в курсове, достъпни за тези, които не са отпаднали от училище.
 
Връщане на откраднатата собственост
Ако наистина искаме да предотвратим деградирането на статуса и отпадането от училище на децата от работническата класа, трябва да извадим колкото се може повече от нещата, които те трябва да знаят, за да извършват съответната работа, от училищата и академичната сфера - и те да ги научават на местата, където съответната работа се извършва. Голяма част от обучението може да се извършва, вместо от учителите в училище, от работниците на работното им място. Ако това е невъзможно, част от учителите биха могли да напуснат своята крепост – училищните сгради, и да се присъединят към инструкторите по работните им места. Чуждите езици вероятно ще се учат по-лесно чрез практика в реални условия, отколкото в класната стая. Най-доброто обучение на социални работници, медицински сестри и други видове обгрижващи професии може да дойде от тези, които упражняват съответните професии, а не от тези, които преподават. Така няма да е нужно медицинските сестри да изоставят пациентите си, за да добият преподавателски ценз - могат да останат край леглата и да бъдат едновременно сестри и преподаватели. Разбира се, някои курсове или семинари могат да са необходими, за да се допълни онова, което се обяснява в делничния процес на работа.
В това няма нищо ново. Такъв е начинът още от древността – младият човек остава близо до зрелите членове на семейството, изучавайки занаята. Или пък учителят е майстор от старата йерархична система на чиракуване. Да върнем обучението по специализиран труд от училищата обратно към местата, където този труд се упражнява, означава да възстановим уважението към процеса на работа и към работниците-майстори. Това знание трябва да се уважава независимо от това дали става въпрос за дърводелци или водопроводчици, пекари, майки или писатели. Някои от старите зидари са ходели на работа с фрак, също като диригентите днес. Спомен за това са и цилиндрите, които някои коминочистачи все още носят. Всички те са знаели нещо важно.
Преди време се запознах с един възрастен мъж. Той беше прекарал целия си живот като работник на доковете. Разказа ми за застраховката за болест, която имали на кея – малка дървена кутия. Всяка седмица работниците слагали част от заплатата си в нея. Но за да вземеш от кутията, трябваше да си много, много болен, добави той.
 
Тези повредени университети
Деградирането на статуса на работниците и занаятчиите поражда огромен стимул за придобиването на някакво висше образование с цел постигане на статута на образован човек.
Това е заплаха за университетите и гимназиите. Те могат да изгубят себе си.
Под натиска на големия брой кандидатстващи тези институции стават все повече и повече - като обикновените училища. Кратки курсове, задължително присъствие, липса на време и пространство, в което да разполагаш с достатъчно, с неограничено време, за да откриваш как е устроен светът на науката.
Когато започнах да уча в университета в Осло, бяхме 6000 студенти, сега броят им надвишава 27 000. Като цяло, в страната студентите са 261 000. Институтите до известна степен са платени според нивото на „продукцията”. Бързото преминаване на много студенти през курса на обучение носи пари. Идеални са кратките курсове по ясно дефинирани теми, подходящи за пътуващия младеж, в съответствие с изискванията на модела от Болоня[5].
Това е университетски модел, подходящ за новата публична администрация.
Като наблюдавам това развитие, чувствам известна меланхолия.
В училище бях много лош ученик. Не че бях див и шумен, просто през цялото време си седях и мечтаех. Едва изкласих. Днес никога нямаше да ме приемат в този университет. Но съвсем ясно и живо си спомням първите си години тук. Беше един вид пробуждане. Ето ни нас, студентите, които повдигахме въпросите и сами се опитвахме да намерим техните отговори. През първите години на следването си нямахме преподаватели, което бе истинска благословия. Можехме сами да си задаваме въпросите и да се задържаме на тях колкото време искаме, опитвайки се да намерим отговорите. И почти нямаше изпити. Ние бяхме там, за да учим, а не за да бъдем изпитвани - да се разбере доколко можем да възпроизведем онова, което са ни казали преподавателите. Имаше един приемен изпит за всички ученици – по философия – и краен изпит, шест години по-късно. Днес, за да станеш магистър по криминология, трябва да вземеш 20 изпита, за да станеш магистър по социология – 24. Трансформирали сме институциите от университети в училища, в които преподавателите биват оценявани според продуктивността им, по-конкретно – според броя на публикациите им в предполагаемо уважавани издания или според активното им участие в конференции като тази.
Мисля, че всички ние сме надценени. Университетските преподаватели би следвало да са обикновени и като ранг, и като заплащане. Да се надяваме, че ако университетското образование престане да бъде стълбица към определен статус и доход, мотивацията за получаване на висше образование ще намалее. Така биха останали само тези, които са истински заинтересувани от съответния „занаят” заради самия него, не заради престиж или пари.
Но това би могло да възпрепятства материалното и икономическо развитие, нали? Отново казвам – това би било добре и за нас, и за планетата.
 
Обратно към основата
Известен ми е огромният брой преки интереси, срещу които заставам в момента. Но това, за което говоря, е превенция на престъпността в огромен мащаб. Не този вид предотвратяване, което толкова се харесва на широката общественост, свързано с увеличаване на уличното осветление и повишаване на броя униформени полицаи в определени квартали. Говоря за основни неща.
Ако създадем общество, в което най-важните награди са уж достъпни за всички, но това не е истина, тогава обществото е в беда. Ако правим тези възнаграждения за малцината привилегировани все по-ценни и видими, системата попада в още по-голяма беда. Ако създадем общество, в което много хора нямат отговорни задачи, огромна е перспективата голяма част от тях да отвърнат с безотговорно поведение. Смятам, че като критични криминолози носим отговорността да изобличим тези структури, създаващи престъпност.
 
Срещу развитието
Може би бъдещето е някъде зад нас?
Това се случи във влака на връщане от Германия в началото на петдесетте години на XX век. На седалката срещу мен седна млад норвежец. Разказа ми, че през последната половин година е работил като моряк по чужбина. Пътуваше към майчиния си дом някъде по крайбрежието, но само за кратка ваканция, до следващото плаване. Беше около 15-годишен. По онова време възрастовите ограничения, които предпазваха младежите от пазара на труда, не бяха толкова стриктни. Днес той щеше да е ученик някъде, а свръхактивността му вероятно би го изложила на риск да бъде диагностициран със Синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност (ADHD – Attention Deficit Hyperactive Disorder). Броят на подобни деца се увеличава постоянно. Понякога се чудя как в миналото биха накарали младежите да се покатерят по мачтите и да свият платната по време на буря, ако преди корабът да напусне пристанището екипажите бяха подлагани на предварителни тестове и хиперактивните им членове бяха успокоявани с лекарства.
Вместо да предпазваме младежта, бих предложил да тръгнем в обратната посока – да направим така, че да ги виждаме и самите те да се видят като отговорни млади хора, готови за платена работа. Ако е необходимо, нека ограничим платените часове на повечето хора, за да могат и тези „млади възрастни“ да получат достъп до пазара на труда.
---
През януари 1949 г. Хари Труман встъпва в длъжност като президент на САЩ. В речта си по случая той казва:
"…Ние трябва да се впуснем в изпълнението на смела, нова програма, която да направи облагите на нашите научни успехи и индустриален напредък достъпни за подобряването и растежа на слаборазвитите региони.”[6]
Това е моментът, в който е измислено понятието “слаборазвит”, коментира сухо Густаво Естева (в Sachs, 1992, p. 7). И продължава: „В този ден 2 милиарда души станаха слаборазвити. Това, което реално се случи, е, че те престанаха да бъдат това, което са в цялото си разнообразие, и бяха магически преобразени в изкривеното огледало на нечия друга реалност - огледало, което ги омаловажава и ги праща на края на опашката…” А ето гледната точка на Иван Илич от същия том: „Човешките същества бяха преобразени от Homo sapiens (разумния човек) в Homo miserabilis – нуждаещия се човек”.
---
Ако бях малко по-млад, щях да основа нова политическа партия тук, в Норвегия. Вече имаме една, наречена "Fremskrittspartiet” - партията за движение напред. Моята партия ще се казва “Tilbakeskrittspartiet” - партия за движение назад, обратно към съществуване, при което парите са заемали по-малко централно място, когато експертите са управлявали по-малко, когато мобилността не е била от такова огромно значение и хората са научавали и знаели повече благодарение на собствения си опит от общуването с други хора.
Превод от английски Деница Абаджиева
 


[1]Law on education, July 17,1998, § 1-1.
[2]Встъпителната реч е от 29.08.2013 г.
[3]4 На 22.07.2011г. Андерш Брейвик детонира бомба в правителствения квартал на Осло, Норвегия, в резултат на което загиват 8 души. Същия ден чрез стрелба отнема живота на 69 души (предимно младежи) в младежкия лагер на норвежката работническа партия на остров Ютьоя. Осъден е на лишаване от свобода за 21г.
[4]Aftenposten, 7-1-2011
[5]За повече информация: http://www.mon.bg/below/europeintegration/info/process_bologna.html
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”