Български  |  English

Доктрината на шока

 

Един от начините да бъде победен Владимир Путин e да бъде наводнен европейският пазар с американски природен газ, добит по метода на фракинга – поне на това настояват представителите на газовата промишленост. В нарастващата сега антируска истерия в Конгреса бяха внесени два законопроекта – един в Палатата на представителите, а другият – в Сената. И двата имат за цел да ускорят началото на износа на сгъстен природен газ в името на спасението на Европа от путинските енергоресурси и усилването на националната сигурност на САЩ.
Според републиканеца Кори Гарднър, „да си против този закон, значи да не откликнеш на зова за бърза помощ от нашите приятели и съюзници”. Може би действително е така, ако, разбира се, приятелите и съюзниците ви работят в компаниите Chevron и Shell, а за вас е изключително важно да обезпечите растежа на печалбите на фона на намаляването на доставките на традиционните нефт и газ.
За да заработи тази инициатива, важно е да не се обръща много внимание на разни детайли. Например на факта, че голямата част от природния газ няма да е предназначена за Европа, защото в проекта се говори, че газ ще може да се продава на световния пазар на всяка държава, член на Световната търговска организация.
Или на факта, че вече много години представителите на газовата промишленост убеждават американците, че те са длъжни да се съгласят с риска за земята си, водата и въздуха, който фракинг технологиите носят със себе си, за да помогнат на страната си да постигне „енергийна независимост”. Сега внезапно главна цел стана „енергийната сигурност”, която очевидно означава да се продават на световния пазар излишъците от добития с фракинг газ и по този начин да се формира енергийна зависимост у други държави.
Обаче основното, което трябва да направим, е да си затворим очите за факта, че за създаването на инфраструктурата, необходима за износа на газ в такива мащаби, ще са необходими много години. През тези години компаниите ще получават разрешения и ще строят обекти: един газов терминал може за излезе седем милиарда долара, той трябва да стане част от гигантска мрежа от взаимосвързани газопроводи и компресорни станции, ще му е необходимо собствена електростанция, която да изработва енергия, необходима за сгъстяването на природния газ чрез охлаждане. И докато тези обекти заработят, Русия и Германия като нищо може да са станали близки приятели. Но тогава всички ще са забравили, че именно Кримската криза е била предлогът, за който се е хванала газовата индустрия, за да реализира най-накрая старата си мечта за износ на газ, независимо от последствията за отделните общности и за планетата като цяло.
Умение да се използва кризата за частна печалба наричам „доктрина на шока”. Всички знаем как работи доктрината на шока: в период на криза, истинска или изфабрикувана, нашият елит получава възможност да прокара непопулярни и често вредни политически инициативи под предлога на извънредната ситуация. Разбира се, в отговор възникват много възражения – от климатолозите, които предупреждават за потенциалната вреда от метана, или от местните общества, които не искат да гледат терминали на любимите си крайбрежия. Но имаме ли време да спорим? Ситуацията е извънредна! Приятелите звънят в Бърза помощ! Първо да приемем закона, а после ще мислим.
Много индустрии си служат с тази уловка, обаче нито една от тях не е достигнала такова майсторство в използването на кризата за притъпяване на рационалното мислене, както глобалният газов сектор.
През последните четири години газовото лоби използва икономическата криза в Европа, за да убеди такива държави като Гърция, че единственият начин да се измъкне от дълговете си и да се справи с отчаяното положение, е да отвори прекрасните си и уязвими морета за сондажи. Същите аргументи то използва, за да рационализира добива на газ чрез фракинг в цяла Северна Америка и в Обединеното кралство.
Днешната криза, това е конфликтът в Украйна, който се използва като таран, за да пробие всякакви разумни ограничения за износ на природен газ и да прокара много спорния договор за свободна търговия с Европа. И ситуацията е доста сериозна – в бъдеще ни очакват още повече корпоративни замърсяващи икономики, свързани с договора за свободна търговия, и още повече вредни емисии, задържащи топлината и замърсяващи въздуха – такъв ще е нашият отговор на енергийната криза, която в голямата си част е изфабрикувана.
В тази ситуация си струва да си спомним – каква ирония – че кризата, която газовата индустрия най-често майсторски използва, това е самото изменение на климата.
За нея не е важно, че единственото решение, което предлага в отговор на климатичните промени, се състои в стремителното разширяване на мащабите на добива с фракинг, който води до изхвърлянето в атмосферата на огромни количества метан, ускоряващи климатичните промени. Метанът е един от газовете с най-силен парников ефект – по последни данни на Междуправителствения съвет по климатични промени, той задържа топлината 34 пъти по-добре, отколкото въглеродният двуокис. Това – за период от сто години, като се отчита, че с времето силата на метана намалява.
Според биохимика Робърт Хоуърд, един от водещите световни експерти по изхвърляне на метан, много по-важно е да се направи оценка за въздействието на метана върху климата за период от 10-15 години, през който потенциалът на метана да въздейства на климата е около 86-100 пъти по-висок от потенциала на въглеродния двуокис. „Именно в тези времеви рамки ние рискуваме да се окажем в плен на стремително затопляне на климата”, заяви той на 9 април т.г.
Не трябва да забравяме и че никой няма да започне да строи многомилиардни обекти, ако няма намерение да ги експлоатира поне 40 години. Изглежда, че ние отговаряме на кризата с глобалното затопляне, като строим мрежа от свръхмощни печки. Не е ли лудост?
Освен това, и досега не знаем колко метан всъщност се изхвърля в атмосферата в процеса на сондирането и фракинга. Въпреки че газовата индустрия твърди, че обектите й изхвърлят в атмосферата по-малко въглероден двуокис, отколкото обектите на въглищната промишленост, тя никога не е провеждала систематични измервания на обемите изтичащ метан, а изтичане има във всички етапи на добива, обработката и транспортирането на газа. През 1981 г. газовата индустрия твърдеше, че природният газ е „мост” към бъдещето с чиста енергия. Това беше преди 33 години. Прекалено дълъг мост. А другият бряг дори още не се вижда.
През 1988 г., когато в известното си обръщение към Конгреса климатологът Джеймс Хансен предупреди за сериозния проблем с глобалното затопляне, Американската газова асоциация започна открито да нарича продукцията си „отговор на парниковия ефект”. С други думи, без да губи време, обяви себе си за решението на глобалната криза, която сама предизвиква.
Опитът на газовата индустрия да използва кризата в Украйна, за да разшири своя глобален пазар под мотото за „енергийна сигурност”, трябва да бъде разглеждан в контекста на постоянно появяващите се свидетелства за кризисен опортюнизъм. Обаче този път много повече хора разбират ясно в какво се състои енергийната сигурност. Благодарение на работата на водещи учени – като Марк Джейкъбсън и неговия екип от Станфордския университет – ние знаем, че още към 2031 г. светът ще може да си осигурява с енергия само за сметка на възобновяеми източници. И благодарение на новите и твърде тревожни доклади на Съвета по климатични промени знаем, че днес преходът към възобновяеми източници на енергия е жизнен императив.
Днес спешно трябва да създаваме именно такава инфраструктура, а не мащабни промишлени обекти, които в близките десетилетия ще задълбочат нашата зависимост от опасните фосилни горива. Да, те ще ни потрябват в течение на един преходен период, обаче днес ние разполагаме с достатъчно количество традиционни източници на енергия, които да ни помогнат да издържим този период: свръхзамърсяващите добивни технологии като битумните пясъци и фракинга просто не са ни необходими. Тази седмица Джейкъбсън каза в едно интервю: „Не са ни нужни нетрадиционни видове гориво, за да преминем към използването на чистата енергия на вятъра, водата и слънцето за всякакви цели. Можем да вземем за основа съществуващата инфраструктура, да я разширим с нови обекти, за да я осигурим с енергия за създаването на останалата част чиста инфраструктура, която ще ни е нужна в бъдеще... От традиционните газ и нефт имаме повече от достатъчно.”
Като се отчита всичко това, единствено от самите европейци зависи ще поискат ли те да превърнат желанието си да се освободят от руския газ в стремеж да ускорят прехода към възобновяеми източници на енергия. Този преход (към който европейците са задължени да се стремят по силата на договора от Киото) може да се окаже застрашен, ако на световния пазар се излеят евтините горива, добити в САЩ с помощта на фракинга. Организацията Americans Against Fracking, която е най-яростният противник на разрешаването на износа на сгъстен природен газ, тясно сътрудничи с европейските си колеги, за да не се случи това.
Днес основният ни императив в областта на енергетиката трябва да е отговорът на заплахата от катастрофалното затопляне на климата. Не можем да позволим на газовата индустрия да ни отвлече вниманието с помощта на поредната, подхранвана от криза, маркетингова уловка.
The Guardian, 10 април 2014
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”