Думи срещу думи ( литература), брой 24 (2773), 27 юни 2014" /> Култура :: Наблюдатели :: Нероден Петко, или за една нова история на българската култура
Български  |  English

Нероден Петко, или за една нова история на българската култура

 
Йордан Ефтимов (съставител). Славейковото общество. Изследвания и материали. Издават НБУ и Кралица Маб, С., 2014
 
Ако си спомним известното начало на очерка за Иво Доля в На острова на блажените („Иво Доля още не се е родил – за съзнанието на своите съотечественици...”), и ние можем да кажем: Славейковото общество все още не се е родило, дори стои и двадесет години след смъртта на неговия баща, в историята на българската култура. И понеже, пак както в На острова, една антология е „покана за сватба”, и тази антология може да бъде покана за неговото учредяване в съзнанието на съвременниците ни от XXI век.
Внушителна и луксозна книга, която събира представителни доклади от последните пет конференции, проведени в Трявна по време на Славейковите празници (2009-2013). Авторите са историци на българската литература от пет университета, музейни и библиотечни специалисти от Трявна, Велико Търново и София. Петко и Пенчо Славейкови са сред онези писатели, за които е писано много и във всички епохи; трудно е да се каже нещо ново, поне докато ги разглеждаме през вече утвърдените оптики на литературна интерпретация. И в същото време се оказва достатъчно да преместим дисциплинарния фокус, за да се отворят нови полета, в които можем да бъдем изненадани от подходи с например социологически или културологичен характер. Голяма част от изследванията в тази книга правят именно това: изненадват ни със способността да открият незабелязани до този момент проблеми: Петко Славейков и Европа (Радослав Радев), изчезналите библиотеки на Българското възраждане (Елена Гетова), употребата на меланхолията през XIX век (Йордан Ефтимов), фигурата на учителя в културните възгледи на Петко и Пенчо Славейкови (Радослав Радев, Илиана Димитрова), „балканизмът” като идея и участ на Пенчо Славейков (Вера Христова), режисьорските перипетии на Пенчо Славейков като директор на Народния театър (Катя Зографова)... Както се вижда обаче, „Славейковото общество” е представено главно от фигурите на Петко и Пенчо. Нови акценти се появяват едва в конференцията от 2013 година, например върху Иринка Славейкова (Вера Христова) и Светослава Славейкова (Катя Зографова), но дори най-бързият поглед към хипотетичното общество ще покаже колко много може още да се работи с него като с образцов модел на нашите патриархални нрави, социална история, психология на семейните и публичните отношения от втората половина на XIX век до времето между двете световни войни. В този смисъл сме длъжници на българската културна история, която все още не е написана във варианти, алтернативни на традиционното ни центрократично, канонофилско мислене.
Специално внимание бих искала да обърна на два текста, които според мен представляват приносният фокус на книгата; и двата – по различен начин – надхвърлят обема и заслугите на традиционния конферентен доклад. Първият е студията „Иринка Славейкова и нейните мъже” от Вера Христова, журналистка във вестник „Тревненска седмица”. На тридесет и четири страници голям формат авторката представя, анализира и обобщава в убедителен психологически портрет всичко, което може да бъде открито в различни архиви, музеи, спомени, летописи и научни изследвания за характера и присъствието на една класическа българка, споменавана до този момент единствено покрай известния си съпруг и главно в анекдотичен план. Успоредно с нея се появяват характерите на „децата Славейкови” (пет момчета и две дъщери), всяко от които заслужава отделен портрет, а съвместният им живот може да подари сюжети за много романи и пиеси.
Вторият текст е в две части. Първата, или вербалната, част е кратка; в четири страници Катя Зографова и Йордан Ефтимов представят историята на илюстрациите към някои книги на Пенчо Славейков. Във втората обаче се публикуват за пръв път половината от осемдесетте илюстрации към Сън за щастие, направени от най-признатия български художник в самото начало на XX век – Харалампи Тачев, както и част от илюстрациите на Греди Асса към На острова на блажените, създадени като част от един авангардистки проект в 1994 г. и скоро след това разпилени сред различните притежатели на книгата, издадена в сто екземпляра. Между сецесионния стил на Харалампи Тачев и „постсюрреалистичната абстрактност” на Греди Асса се простират по-малко от девет десетилетия. И все пак в тях се крие разлика, върху която могат да бъдат написани монографии. Любопитно е как Пенчо, който не припознава своя „сън за щастие” в грижливо изрисуваните картини на Харалампи Тачев, би реагирал на наивисткия авангардизъм в експеримента на Греди Асса?
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”