Български  |  English

Култура на паметта

 

Съдбата на паметника „архитектурен синтез“ 1300 години България и полемиката около него е нещо повече от знаменателна. Тя поставя паметника в ситуация на предел, превръща го в работещ механизъм за самоопределяне. Паметникът осъществява 1300 години България като проблем. Проблемът, особено актуализиран напоследък, но в друга плоскост, е #кой?
Общинско проучване и демократично мнение предлагат премахване, ремонт или замяна на мемориалния комплекс. Потенциалните замени се избират с конкурс. Други мнения в пространството предлагат възстановяване на стария войнишки паметник, съществувал там. Жури избира измежду десетки лоши варианти няколко по-скопосни. Всичко е легитимно и следва буквата на закона.
В Ковачевци родителите на учениците в местното училище не пускат там да учат деца-бежанци. Сигурно очакват бежанците да научат български за три нощи и да се защитават сами във въображаемия процес на българското случване, бит и настояще.
Осъществяването или новосъздадения прочит на паметника 1300 години България искам да свържа с така илюстрирания проблем. Тук конкретната съдба на паметника като художествено произведение, каквото е, въпреки неприкосновеното мнозинство (болшинство, ми се иска да напиша) в общественото мнение или тарикатските букви в неактуален закон не е толкова важна, в крайна сметка много паметници изчезват, други се появяват на тяхно място. Дори монументалните художествени произведения у нас от правилната дистанция изглеждат като ефимерни декоративни винетки на надробени от поколенията, несвързани мънички епохи. Недостатъчно кратки, за да предизвикат еуфория, недостатъчно плътни, за да натрупат история.
Монументалните художествените произведения от всички епохи, както и съвременните, в това число паметниците, архитектурата, дори „архитектурният синтез“, представляват материални носители на културата. В конкретния случай още по-интересно е, че освен високи художествени качества, произведението има ретроспективен характер. То гледа от една (отминала за някои) епоха назад, като по този начин определя официалната линия на историзиране, интерпретира я художествено, така че да я запази като система, като конструкция. Функционалната роля на паметника сега е до голяма степен свързана с това обобщаване, т.нар. синтез представя ценности, валидирани през една епоха като непреходни и изконни, български. Историческата характеризация има физическа конструкция – сега, физически оголена от гранитната си облицовка, тази конструкция става още по-актуална и откровена.
На парижкия площад „Конкорд” (Съгласие) стои един египетски обелиск. Той е подарен на Франция от Мохамед Али паша, управител на Египет и Судан през 1831 г. Обелискът е 23 метра висок и тежи 250 тона. Площад „Конкорд” е създаден от Луи XV през 1755 г. Изпълнен в стил класицизъм, първоначално площадът представлява заобиколен с ровове осмоъгълник. По ъглите са поставени скулптури, символизиращи значими френски градове. В центъра има скулптура с фигура на кон – самият Луи XV. Малко по-късно, по време на Революцията, площадът е прекръстен на „Площад на Революцията“, паметникът е премахнат и заменен от гилотина. Там са обезглавени Луи XVI и Мария-Антоанета, Дантон и Робеспиер. През 1795 г. площадът връща оригиналното си име. Паметникът с фигура на кон е върнат по-късно.
Според българските учебници по история, единствената по-стара от България страна в Европа, запазила името си непроменено, е Франция (Франкската държава).
Брюксел
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”