Български  |  English

Христо Ганев навърши 90!

 

Стоикът
 
 
Ако се опитам да избера само една дума, отговаряща най-точно на представата ми за Христо Ганев, няма да мога - измежду:
Доблест. Сила. Истинност. Чест.
Надали е знаел - може и да не го е интересувало - колко много означаваше самото съществуване, в продължение на дълги години, на неговия начин на устояване. Отстояване.
Благодарна съм, че те познавам, Христо.
Екатерина Йосифова
 
 
За 80-годишнината на Христо Ганев бях написала текст със заглавие „Неумолимо изправеният”. Чух, че той не обича прилагателните - особено пък в юбилеен контекст. Затова замислях да нарека текста си „Изправеният”. Буквално и метафорично, това казва всичко за човека, писателя-сценарист, поет, публицист, сатирик, драматург, режисьор и най-вече морална „мярка за неотклонение” Христо Ганев. То вписва идеята за движение нагоре и устояване. Днес той е на 90. И някак нелепо е да се преповтарят всеизвестните факти от биографията и филмографията му. Не се е променил особено, но светът около него устремно се променя. Природните пейзажи, политическите ситуации и персонажи са по модерному пластични, адаптивни, динамични, мобилни, а Христо Ганев не е. Той е монолитен, сякаш за да има все още нещо вечно и неизменчиво, с което да се съизмерваме. Той е от действително малцината, не приели съблазните на властта. А можеше да е член на политбюро, на ЦК, депутат, министър, посланик, защо не и президент... Но той си остана човек на изкуството кино, сценарист. Не стана и мемоарист (засега). На въпроса защо не пише за богатото си на случки и личности минало, каза, че не иска за обиди никого, защото думите му, остриета, както знаем, биха накърнили много, дори и близки, хора. Каква върховна мъдрост и човешка деликатност у този на пръв поглед суров човек!
Ще споделя няколко лични момента, които този доблестен мъж е оставил у мен като спомен и които казват повече от дежурните справки. „Граната на Христо Ганев” – надпис под експонат в някогашния музей на „Чавдарци”. Шок. Никак, ама никак не ми се връзваше с образа на този разкрепостен и едновременно строг човек, който на рождените дни на внуците си вдигаше челни стойки и шумно слушаше джаз. Или архивните кадри от Отечествен кинопреглед №2 от 1944, описани така: „Пристига 1-ва Софийска партизанска бригада „Чавдар”. Партизани с оръжие и знамена”. Плакатът с надпис „Чавдаръ” се държи отляво от висок, напет и личен момък. Той за миг поглежда в камерата. Това е 20-годишният Христо, който не като велик „исторически герой”, а с някакво неудобство дори пристъпва на екрана. Или буреносните му, безкомпромисни изказвания по обсъждания в Дома на киното, когато всички се парализират от страх, а той се изстъпва и отчетливо и предизвикателно задава идеологически най-неудобните въпроси. Или това, че когато излезе единственото му томче с избрани произведения, така и не се осмелих да си поискам автограф. Колко незначителни писатели се издаваха и издадоха, а екстремният в своята самокритичност Христо Ганев не си позволи никога никаква привилегия и не осребри символния капитал на подвизите си. Той вдъхваше и все още вдъхва респект и страхопочитание, каквито усещаме само в присъствието на автентичните хора на Духа и Честта.
Но ето, че за тази достолепна годишнина разпокъсаната филмова гилдия (олицетворена в случая от издателя ИА „Национален филмов център”) все пак направи нещо полезно и смислено. Поднесе на него, но и на себе си, уникален подарък – тънка книжка с 14 анимационни сценария, обемаща повече от 40 години работа в анимацията. Великолепно оформена от Румен Баросов и с корица от Ася Кованова, тя ни представя малко позната и недооценена страна от творческата физиономия на Христо Ганев – приноса му за Българската анимационна школа. Много се е изписало за естетическата революция на младите през 70-те, за мощното нахлуване на Нова вълна в българската анимация, която преобръща идейната и графична парадигма, вкарвайки индивидуалистичното усещане за света на модерния човек, екзистенциалната му тревожност, философската глобалност на мисленето му. Но акцентът все падаше върху ефектната и шокова за времето си визия, а моторната, основополагаща работа на Христо Ганев оставаше някак в сянка. С този първи по рода си сборник с анимационни сценарии се възстановява равновесието и справедливостта. Мрачната футуристична „Хипотеза” на Христо Ганев, реализирана като филм през 1976, проправя радикално нови наративни, тематични, изкушавам се да кажа и метафизични пътища за българската анимация. Експресията и артистизмът на визията са съавторско дело на Анри Кулев, но сгъстеният творчески импулс идва от Христо Ганев. Това песимистично, философско есе за проблематичното бъдеще на човечеството беше обвинявано в мизантропия, а се оказа, че то е сбъднала се прогноза за безпътицата и днешната ни морална криза. И това във времето на пламтящия соцреализъм, на бодряшкия императив за „активния положителен герой”. Може би анимацията е била убежището на Христо Ганев, където се е възстановявал от тежките идейни разочарования. От тази пещера на метаморфозите, със символния език на условното, нелинейно, фрагментарно и асоциативно сюжетостроене, в абсолютна свобода от идейни матрици, той е могъл да каже своята дума за смисъла на живота, за упадъка и предателството спрямо идеалите. Продължавам да смятам „Веселякът” (1987, режисьор Анри Кулев) за пророчески филм, универсален, но и предусетил гениално политическия патос и крах на Прехода. И не само българския. Има един натрапчиво повтарящ се лайтмотив в анимационните сценарии на Христо Ганев – знамето. „Раздира се със страшен крясък шареният плат. Парче по парче, цвят по цвят, слънце по слънце” – пише авторът на финала на „Веселякът”. Безгрижният типаж, преодолял нечовешки изпитания, се изтощава до смърт, губи опърпаното си знаме и стиснал дръжката, се влива в озверялата тълпа със сопи. В „Парцалът” (2007) знамето става битов знак, но отново поставя етичния въпрос за изкривяването на идеала. Край кофите за боклук стар бездомник се загръща със „сив мърляв парцал, целият в дупки и кръпки”. След парад на всякакви знамена, невзрачният човечец все пак ще посегне към дрипата като към знаме, но тя ще отлети, поета от вятъра. В последния му (засега) сценарий „Вятър работа” (в процес на реализация), авторът отново е обсебен от знамето: ”един прът и на него нечия кожа или конска опашка, или окървавена риза, или нищо и никакво парче плат, накипрено с бродерии, шнурове и разни везани гербове. И, разбира се, вятър, който да развява знамето. Знаме без вятър – вятър работа...”. Неслучайно и заглавието на книгата е „Вятър работа”. В тази проста игра на думи и смисли скромно-иронично се побира зрялото послание на големия поет, визуалист и човек Христо Ганев. Вятърът поддържа знамето, вятърът е вечният двигател, отвъд и над официозните паради, борбите, войните. Той е носител на вдъхновението, духа, дъха. Затова и финалният кадър от последния му сценарий, в противовес на някогашната страховита „Хипотеза”, е раждащо се бебе, стискащо в юмруче знаменце с всички цветове...
На 90 Христо Ганев съвсем не е застинал в позата на паметник и безшумно пише, въпреки житейските загуби. Той знае, че славата е вятър работа. Защото знае, че в изкуството и в живота има йерархии и безпределност. И най-важни са най-простите неща: любов, зачатие, раждане. Благодарим Ви, Христо!
Боряна Матеева
 
 
Не съм бил близък с Христо Ганев. Така се случи, че нито по колективите се засякохме, нито по някаква съвместна дейност. Пък и да си призная, аз съзнателно се държах на дистанция от него. Исках да запазя онова младежко, възторжено възхищение, с което го бях възприел за първи път. Аз бях нарекъл за себе си този човек „Рицарят на печалния образ”.
Днес ми е трудно да датирам кога се оформи това мое възхищение.
Може да е било още по времето на „А бяхме млади”. Неведнъж съм казвал, че когато почнах да се интересувам от кино, два български филма ми повлияха силно. Единият бе „На малкия остров” на Валери Петров и Рангел Вълчанов, а вторият - „А бяхме млади” на Христо Ганев и Бинка Желязкова. Естествено, че визията на техния филм и до сега ми стои пред очите, но пък и словото на Христо Ганев помня до ден днешен. Мога веднага да изпея „Войниче от олово за подвизи готово…” или да цитирам писмото на Димо до Веска.
А вероятно е да съм си го представял като Рицаря след знаменитата му фраза от средата на шестдесетте, която достигна до нас, студентите във ВГИК, Москва: „От „Понеделник сутрин” започва новата седмица на българското кино”.
А не е ли донкихотовска постъпка реакцията му на предложението да оглави българската кинематография, предложение, което (както гласи легендата) му било направено лично от Тодор Живков. Отговорът на Христо Ганев бил: „Да, ако не ми се меси ЦК!”.
А отказът да подпише осъдителната резолюция на писателския съюз срещу Солженицин? Ние, българските студенти в родината на отричания писател, чели неговите произведения в „Самиздат”, произнасяхме с гордост имената на нашите, дръзнали да се противопоставят на системата.
Цялото им творчество с Бинка - и „Животът си тече тихо”, и „А бяхме млади”, и „Басейнът”, и „Голямото нощно къпане”, и „Нощем по покривите” - е пронизано от вяра в идеята, на която се бяха обрекли през младостта си, и от гореч, че тази идея се изкористява. И във всички тези филми има силни драматични образи, много здрава драматургична конструкция, ярки и запомнящи се ситуации, впечатляващи детайли. И много нежност…
В списание „Пламък” (дано паметта не ме лъже) бяха дали колонка на Христо Ганев и той публикува там кратки, но безпощадни текстове за киното ни. Запомнил съм една фраза (написана – ласкае ме това – по повод на моя филм „Мера според мера”): „Защо трябва да се правят добри филми, когато публиката харесва другите?”.
С това изречение, достойно за Рицаря на печалния образ, ще завърша и ще преклоня глава пред един от тези, чието присъствие, макар и не близо, но редом, ми даваше кураж през годините, че може да се устиска.
С упование за нов негов текст му желая здраве!
Георги Дюлгеров
 
 
Забележителните филми, заснети по негови сценарии, отредиха на Христо Ганев почетно място в оредяващите редици на поколението, което изнесе и изстрада възхода на съвременното българско кино. Неговата генерация дойде на културната сцена с оформени житейски биографии и възгледи за задачите на изкуството. Те вярваха в отговорната му социална функция, бяха мисионери в красивия смисъл на думата, изповядваха общи ценности, работеха в името на общи цели. С достойнство понесоха тежкия кръст на съзиданието и платиха за дързостта да мислят различно във времена, през които униформеният възторг бе норма на поведение, а послушанието – гражданска добродетел.
Христо Ганев бе в авангарда на своето даровито поколение. Той не бе пощаден от жестоките удари на врагове и приятели, защото не понасяше конформизма и бездарието, не пожела да бъде параван на идеологически изстъпления. Но опази достойнството си на творец, който присъства в делника на българското кино повече от половин век. Неговите филми - игрални, документални и анимационни - са не само част от едно богато културно наследство. Те са художествено осмислен спомен за времето на неговата неспокойна младост, за вярата в недостижими идеали, за разочарованията, болката и самотата на художника. Но същевременно и трезв поглед към съвременността, в който липсват фалшиви илюзии и наивни декларации. В тези сценарии откриваме големите истини за времето и хората, за техните надежди и тревоги. От полемичния „Партизани” през баладично извисения „А бяхме млади”, до язвително откровените „Басейнът”, „Голямото нощно къпане” и „Нощем по покривите”, Христо Ганев неизменно вади на показ пошлото и грозното в живота, сблъсква позиции и нравствени ценности, утвърждавайки правото на всеки да заслужи своята биография.
Малцина са успявали да се докоснат до конфликти и проблеми от толкова важно за обществото ни значение, без да ги идеализират или профанират. Христо Ганев бе един от първите, който постави диагноза за настъпващата морална деградация на системата. С болезнена откровеност той заговори за ояждането с власт, за пораженията на консуматорската стихия, за егоизма и самодоволството, ерозиращи ценностната система на обществото. В сценариите му пулсира ритъмът на реалността, която отсява истински стойностното в живота и хората. Единственият критерий е нравствеността на постъпките, личният морал на индивида. Петко и Павел, Шели и Ванката от “Партизани”, Димо и Веска, Цвета и Младен от “А бяхме млади”, Апостол, Белла и Буфо от “Басейнът”, Малката Надежда от “Нощем по покривите” са персонажи, които завладяват с човечността и благородството си, с искреността и почтеността на поведението си. Те са аристократи на духа и рицари на честта. С романтична жертвоготовност защитават идеалите си. Авторът не щади приспособленците, подлеците и негодниците, защото те сеят заразата на конформизма и безпринципното съглашателство. Широкият обществен отзвук на филмите, създадени по негови сценарии, е илюстрация за актуалността на авторовите обобщения, за важността на дискутираните проблеми.
Сценариите му не са просто поредните интересно разказани “истории”, в които зрителят открива и “прочита” всеизвестни поуки. Преди всичко те са характерни за творческия му натюрел драматургични форми, в които са кодирани теми, интерпретиращи екзистенциалните проблеми на модерния човек – за свободата и компромиса, за цената на живота и смисъла на идеалите, за любовта и самотата. Авторът изправя героите си пред сложни морални дилеми, поставя въпроси, без да подхвърля спасителните клишета на еднозначни отговори. Мисълта му е усложнена; той борави с философски и морални категории, предпочита ярката метафора, иносказанието, скритата аналогия или игривата асоциация пред директния изказ. Многозначността на неговия образен свят го предпазва от скуката на морализаторската поза. В същото време именно този богат с художествени идеи свят на Христо Ганев провокира търсенето на адекватни режисьорски решения, които придават дълбочина на посланията.
Истинско щастие е фактът, че редом до него стоеше един също тъй талантлив и отдаден на мисията си творец като Бинка Желязкова. Взаимната обвързаност на режисьорски и драматургични търсения в съвместната им работа е пример за рядък случай на вътрешна хармония и единомислие. Трудно е да се разграничат индивидуалните им приноси, пък и едва ли това е необходимо. По важен е крайният резултат на това плодотворно сътрудничество – съвместните им произведения.
Въпреки репресиите, в постоянен конфликт с посредствеността и скованото от схеми мислене, филмите на Христо Ганев и Бинка Желязкова защитиха достойнството им на граждани и художници с позиция. Те са не само ярки художествени свидетелства на своето време, но и едни от най-зрелите постижения на съвременната ни култура.
Александър Грозев
 
Екатерина Йосифова, Боряна Матеева, Георги Дюлгеров, Александър Грозев
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”