Български  |  English

Георги Тутев – копнеж по изгубената хармония

Георги Тутев (23 август 1924 – 13 септември 1994)
 
Много от върховете на българското изкуство ще станат видими едва когато се разнесе пушилката, която се вдига от безмилостната война на множеството творци на духовни ценности за едно мъничко кътче от, уви, така тясната културна сцена на нашата малка страна.
(Из дневника на Георги Тутев, юни 1984)
 
Има светли личности, за които юбилейните годишнини не са единственият повод да изчистим затлачваните от шумотевицата на съвремието спомени, усещания, за да върнем в съзнанието си поне част от онова, което са ни оставили в духовно наследство. Техните образи не избледняват на лентата на времето и сякаш пътуват с нас през годините, за да ни напомнят уроците, които не сме научили, да доосъзнаем, дооценим, макар и през дистанция, пропуснатото...
В житейския си път не съм срещал мнозина творци с по-драматична съдба от тази на Георги Тутев. Сравнително добре познавам творчеството му, сравнително добре познавах и него самия. Но не съм убеден, че мога напълно да вникна в дълбочината и смисъла на един необичаен жизнен път. Той беше необикновен човек – сякаш плод на някакво друго генно инженерство. Сигурно и поради това творчеството му е различно – трудно се поддава на клиширани определения. ...Малцина са онези, които са свидетели на процесите в генерирането на идеи, които Георги Тутев лансира първоначално в тесен творчески кръг (Лазар Николов, Константин Илиев и неколцина по-млади) през 70-те години на ХХ в., а по-късно и в широк обществен план – с формирането и блестящия старт на Дружеството за съвременна музика в България. Той с лекота обвърза Дружеството с европейските структури и стандарти, с мащаби на обмен, които бяха непознати дотогава. Имахме шанса да бъдем близо до човек, на когото не успяхме да обхванем свободата на мислене и огромната му безкористност в името на съвременното музикално творчество.”
Пламен Джуров, 2003
 
Георги Тутев дръзва да застане сред първите, тръгнали по онези непроправени пътища на ново музикално мислене и неотклонно да отстоява тези позиции въпреки политическата конюнктура, въпреки понесените удари върху семейството му. Неговият живот е типичен за съдбата на голяма част от елитната ни интелигенция в сложния период в средата на ХХ век, показателен за процесите в българската култура. И същевременно - уникален с оставените следи, едни от кулминациите на българския музикален авангард. На най-представителни форуми на световната нова музика прозвучават премиерите на неговите Увертюра – Реквием (Френското радио и телевизия), „Метаморфози (Биенале за съвременна музика в Загреб), „Темпи ритмизати („Варшавска есен”), Втора симфония (Варшавска филхармония), „Калвино музика/мозайка (Дни на новата камерна музика - Витен), „J.S.BachMeditation (Биенале - Берлин). Творби, разтварящи пътя към европейските сцени с удивителното съчетание на иманентно българското – като душевност, темперамент, музикален идиом, и европейското – в типа организация, логика, средства, познания, мащаб на духа. Но единственият му авторски концерт бе In Memoriam, за неголемия кръг в Първо студио на БНР,година, след като си отиде. Защото пламенно се бореше за представянето на новата музика на другите, но не и на собствените си творби. С почти възрожденска "будителска" всеотдайност се беше посветил на своя идеал – българският авангард да бъде равнопоставен на световната нова музика, да се разтворят вратите и в двете посоки, да се съгради широка обществена среда за новото изкуство в България. Такава бе и платформата на създаденото от него Дружество за нова музика, което успяваше в преломното, разкъсвано от политически екстремизъм време на 90-те години да обедини в пространствата на авангардното творчество толкова разнолик кръг от творци, изпълнители, постоянна публика - едно общество с полярни политически пристрастия, но дълбоко вътрешно ангажирано със стремежа към духовно обновяване.
Някъде около 1950 се запознах с Георги Тутев... скоро станахме приятели и нашето приятелство остана непомрачено до края на живота му. С него ме свързваха не само общите ни естетически и художествени възгледи за музиката, но и високо благородната и аристократична същност на неговия характер и личност. Вечно забързан в ежедневието си, той много бавно и продължително обмисляше, преживяваше и моделираше всяко свое произведение във всичките компоненти и детайли на формата и звука. Със замаха на голям тонов художник, той сътвори редица забележителни произведения, които ще останат ненадминати и уникални със своята дълбочина и оригинални идеи. Имах щастието да дирижирам някои от тях и още пазя спомена за голямата творческа радост, която ми доставиха.
Васил Казанджиев, 2003
 
В края на юни имах честта и удоволствието да бъда гост на втория фестивал „MusicaNova, Sofia и да изнеса един рецитал с българска, британска и канадска клавирна музика. Господин Георги Тутев е главната (да, наистина главната!) движеща сила, която стои зад това живо и успешно събитие, проведено от нашата българска секция в София.
Майкъл Финиси, Бюлетин на ISCM, 1993
 
Значението на Георги Тутев е не само в усилията за обединяване на специфичните за страната традиции с развитието на модерното в Европа. (...) След Втората световна война в България официално се поощрява всеобщо “фолклоризиране“, свързано с онзи неописуем патетично-героичен плюшен кич, наречен „социалистически реализъм“. В средата на 50-те години Георги Тутев се дистанцира от този метод, поощряван от приятелите си, композиторите Константин Илиев и Лазар Николов, които още от 1950 се опитват да очертаят други пътища. Следователно, естествено е било ясно, че в собствената си родина ще има твърде малък шанс, без да се надява, в замяна на това, на някакъв интерес от чужбина. Увереността, с която Георги Тутев извървява този път, който можеше лесно да го доведе до огорчение и резигнация, ни кара да чувстваме огромен респект, извън личната ни връзка. Политическите събития в България през 1989/1990 почти не доведоха до значителни промени в изкуството: повечето творци, които поначало се противопоставяха на статуквото, изпаднаха в резигнация или фатализъм. И този път Тутев бе едно от големите изключения, разбира се, за сметка на композиционната му дейност (като композитор той работеше винаги бавно, почти педантично, поради което остави едно по-скоро скромно като обем творчество). С безпримерна ангажираност, в една твърде объркана обстановка, той прави първите стъпки към създаването на Българското Дружество за съвременна музика (от 1991 член на ISCM), организира в София поредица от ежемесечни концерти със съвременна музика (десет концерта на година) и за първи път през 1992 основава Международния фестивал за съвременна музика – Musica Nova, София. Този фестивал не може да бъде сравняван с вече известните утвърдени фестивали за нова музика, но при положение, че се стабилизира в годините и успее да се наложи, би могъл да има голямо значение за развитието на новата музика в България и за обмена между България, Балканския регион, Западна и Средна Европа. Също така подкрепата (крайно необходима) на чуждестранните институции, като Goethe-Institut и British Council, бе възможна преди всичко благодарение личното посредничество на Тутев. Той правеше всичко това за сметка на своето здраве, което отдавна носеше белезите на болестта и спешно се нуждаеше от щадене. Георги Тутев не допускаше това да се усети от околните. Когато през 1993 той бе за последен път гост в Берлин по повод на Биеналето – една от малкото възможности в тази страна да се изяви като композитор с едно камерно произведение – колегите от Берлин го възприеха като твърде жизнен около шестдесетгодишен мъж, когото мислеха още често да посрещат. Да почетем Георги Тутев бихме могли най-добре, ако успеем да предпазим от забрава творчеството му и постигнатото от него. Композитори с такова чувство за интегритет са нещо много рядко не само за България.
Фридрих Голдман, 1994
 
В лицето на Георги Тутев светът на новата музика в България, в Източна Европа и световното общество за съвременна музика загубиха един негероичен герой – ще напише председателят на Световната организация за съвременна музика Райнхард Оелшлегел в списанието WorldNewMusicMagazinе през 1994. Тогава нагодишната асамблея на ISCMпо време наWorldMusicDaysпрез октомври в СтокхолмГеорги Тутев трябваше да стане почетен член на ръководството на ISCM и името му щеше да влезе в аналите на световния музикален авангард редом с членове на Международната организация за съвременна музика, като Барток, Хиндемит, Онегер, Стравински, Шьонберг, Месиан, Кейдж, Пендерецки, Ксенакис, Лютославски, Лигети, Хенце…
Когато на 13 септември 1994 гласът на Георги Тутев е звучал в предаването "Нестинари в културата" на Радио "Свободна Европа" с юбилейното, направено само ден преди това интервю по случай 70-ия му рожден ден, него вече от няколко часа го е нямало. Абсурдно са звучали думите му, изпълнени с дейни планове, перспективи, оптимизъм… Може би в тази абсурдност е и висшият символ на цялото му съществуване, на неговия неудържим дух, непрекъснато преодолявал ограничения и препятствия, дори сякаш и бариерата на собствения си физически край… Животът на Георги Тутев сякаш преминава под знака на „нестинарството", в непрестанен бяг по палещите въглени на своето съвремие, с фанатична устремност и убеденост в смисъла на своите идеи, със себеотдаване до самозабрава, до самоизгаряне… Упоено като в транс отдаден на духовните си стремежи, той сякаш е безчувствен към онова, което реалността подлага под нозете му, в странното противоречие между това, което дава и което получава от обществото, между приетата като modusvivendiмисия на трибун, публицист, просветител и не получената възможност да бъде някога педагог, между жадуваното идеално духовно общество и обкръжаващия го свят на конфронтации...
...Георги Тутев премина по пътя през трудното време. Премина, за да понесе бичовете на злобата и болката на своята епоха, спазмите на мъката и отчаянието, но за да отвърне на това по своему с красота. И в цялото това тъй трудно време да поиска немислимото тогава – свободата на Духа. Заедно с Константин Илиев, Лазар Николов, Васил Казанджиев и Иван Спасов, той започна изграждането на Храма на новата Музика. Те вървяха напред като апостоли и създаваха новите пътища. Той вървеше по своему с един страстен и неумолим копнеж към красивото, към забравеното добро и така постепенно го сееше.
Той премина по пътя и през нашето време на лутане и борби, на безпътица и стремеж. Объркано време, в което пое отново своята карма и сътвори немислимото. Сътвори го от нищо. Не само поведе немалка група от хора, не само създаде една нова традиция, не само доведе сред нас такива колоси на новото изкуство, като Щокхаузен, Маш, Ксенакис, Финиси, Дюсапен, Ашер и редица други, не само създаде един Фестивал... Голямото, което той направи, е може би не това, че Европа погледна към нас и че станахме един от световните музикални центрове, а най-вече, че успя да накара нас самите да повярваме в себе си...
Само с присъствието си ни учеше.
Един от рицарите на Духа отмина по пътя Нагоре.
Георги Арнаудов, септември 1994
 
Истинският интелигент е бил и ще бъде винаги най-неудобният партньор за политиците, защото с илюзиите си за един по-съвършен свят той разрушава илюзиите за тяхната добронамереност. Уви, политиците не могат без интелигента, защото само чрез подхранването на илюзиите за сътрудничество с него те са в състояние да запазят относително добро име пред лицето на човечеството.
(Из дневника на Георги Тутев, октомври 1984)
 
PS Заглавието на текста припомня една от най-важните симфонични творби на Георги Тутев.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”