Български  |  English

Обичащата и обичаната

 
Миглена Николчина. Деви, рицари, кралици. Любовта в литературата на Средновековието и Ренесанса. ИК „Жанет 45”, Пд, 2014, цена 15 лв.
 
Деви, рицари, кралици е заглавието на още в оформлението си красивата книга на Миглена Николчина. И по-скоро илюстрацията на корицата, отколкото заявените в един дъх герои, подсказва привидността на този сякаш полово неутрален ред. Лицето на жената в илюстрацията е прибрано към вътрешността на книгата. Дрехата, хартиена маска, изрязваща деколте, не прикрива, а изразява гърба като окото на жена.
В подзаглавието книгата поставя героите си в контекста на отминали епохи (Любовта в литературата на Средновековието и Ренесанса), сякаш в съзвучие с интуициите и често поставяната днес диагноза за „отживялост” не само на „романтичната” любов, за принадлежността на любовта към отминало време, за неуместността й в урбанистичния ни свят и студен социален климат. Като прехождат от едно към друго време, от една към друга литература, тези кратки разкази проследяват трансформацията на мита за съвършената любима от наченките му в рицарската поезия до разгръщането му при ренесансовите автори и разпада му така, че той никога повече не се възражда.
Тази книга обаче въздига „надежда” от финала си.
Защото интерпретира краха на идеала за любовта също и като мощно артикулиране на апориите в човешката природа, разкъсването между земно и небесно в порива към съвършенство. Защото изследва любовта и в по-широкия хоризонт на представата за идеално човешко общежитие, а търсенето на въображаеми светове в социалните и артистични утопии на Ренесанса е сближено с очакването за реалния ход на събитията. Защото разпознава в художествената плът на изкуството онези утопични светове, които като концепции за съвършен човешки ред са по-скоро неуспешни.
Като съпоставя в последния си текст два погледа към утопизма на Ренесанса, книгата среща две Шекспирови героини, всяка по своему непринадлежаща на света. Срещата на Корделия и Миранда на ръба на света е съпоставена със срещата на високите очаквания на Ренесанса и съмненията за крайността и обречеността им. Този текст обаче „дава надежда” във възможността за връзка между абсолютно действие като смълчаването на царската дъщеря, апокалиптичния й, безкомпромисен отказ от език и абсолютната възможност, към която се разтваря наивното привиждане на света като „нов прекрасен свят” в опита на героинята от пустинния остров. Между двата крайни опита свързващо стои радостният комедиен свят на Шекспир с Розалинда, законодателката на една небивала вселена, в която изобретателният ум, веселото сърце, смехът и любовта тържествуват.
Всъщност, поставена в динамиката на времената в тази книга, любовта носи обещание за бъдеще и време в общия човешки свят.
Хана Арендт би могла да допълни тук картината, свързваща личния с по-общ, политически контекст на любовта така: Човешката способност да прощава, присъща на любовта, е средството срещу непоправимото. Само чрез непрестанното взаимно освобождаване от последствията на нашите действия, чрез опрощаване и забравянехората са в състояние да идват в света с наследството на свободата. Само в степента, в която те имат волята да променят и да започват отново, те успяват да се справят в известна степен с такова опасно наследство като това на свободата и началата. Прошката е условие за възможността да бъдем свързани във времето.
Женските фигури във финала на книгата утвърждават потенциала на любовта за коригиране на несполученото и възможността да се започне отново. Този избор е воден от разбирането, че Ренесансът има изострено чувство за истински демократичен свят и представата му за друго разпределение на силите на едно хармонично човечество минава през виждането за оздравяващата роля на женствеността. Така в силна тематична линия книгата проследява усилието на жените в свят, немилостив към изключенията, жени - литературни персонажи, но и действителни примери от времето на Средновековието и Ренесанса.
Разказът тръгва от фигурата на девата воин - отглас на още предхристиянски времена и сурови нрави, тясно разбиращи женствеността. Затова и пристъпването към дело, несъвместимо с представата за женственост, се помества между подкрепа свише и привилегировано качество, каквото е девствеността. Близост с ангелското съвършенство носи мъжественото преобличане при Жана д`Арк, без да я превръща в мъж - една сякаш безтелесна мъжко-женска андрогинна цялостност, свързана с отказ от брак и неутрализиращ пола трансвестизъм, подчинени на небесна повеля. Преобличането като мъж в Елизабетинската епоха е показано по друг начин, като порив на радостно себеутвърждаване на жената именно като жена, бунт срещу случайността на обичая, а девствеността на кралицата Елизабет - като игра и маска, като промислен ход в усилието да се покаже жената способна да управлява. При Шекспир и Тирсо де Молина маската на мъж се оказва не избор, а необходимост. Сменяйки дрехата, тя престава да бъде жертва. Нейните действия са на територията на любовта като лична задача, но заедно с това те проправят път в един общ свят, в който не се отдава дължимото на любовта.
Като изследва трудността на изразяването в позицията на жена, книгата акцентира диалогизиращия опит на Витория Колона – знатна, образована, една от малкото успешни ренесансови поетеси. Тя се включва като страна в поетическия обмен с Микеланджело Буонароти, макар и странен обмен, в който стиховете й заговарят поета по един обходен начин, минаващ през обръщения към Бога и Дева Мария. Трудността на проговарянето като жена книгата предлага да мислим и през историческата съдба на неграмотната жена: практическата мъдрост на вещицата със съдба на жертва остава безименна, несвързана с антични или християнски авторитети. Тя е приписвана на връзка с нечисти сили, но за разлика от Фаустус, вещицата не се превръща в изразителка на дързостта на ума. Но също и образованата Маргьорит Порет е изгорена на клада. В Средновековието, но и в Ренесанса територия за творческа работа жените намират често като монахини, встрани от брака, който не предполага широк мисловен хоризонт. (Витория Колона грижливо е пазела статута си на вдовица). Но и точно в другия край на представата за порядъчна жена, като куртизанки, както се е разчитал освободеният тон на ренесансовата поетеса Гаспара Стампа. Ярка поляризация се изписва тук между мита за девственицата и хетерата. Този проблем прибавя следващ. Създавана предимно от мъже, традицията изключва самотните факти. Творбите и делата на пишещи жени се изолират, дори анонимизират, авторството често се приписва на мъже. Надмогването на зададената рамка е било гледка, атрактивна за актуалния поглед, но изгубвана след смъртта, не преосмисляна в духа на епохата. В тези свои наблюдения книгата се свързва с две предходни книги на Николчина: „Смисъл и майцеубийство” (1997) и „Родена от главата” (2002).
Начинанието да се хвърли светлина върху стремежа на жените да „правят история” изглежда трудно в контекста на литературна традиция, която отрежда на жените ролята на лирически обект и която книгата изследва, без да бъде нейна прицелена критика. В рицарската, а по-късно и ренесансовата поезия обичайната лирическа двойка включва влюбения Поет и обичаната Дама и предпоставя, че богът е в позицията на обичащия. Но Николчина не изследва отвътре ефектите на тази несиметричност. Читателят е по-скоро поканен да обърне внимание на начина, по който жените променят фактически централното за традицията отношение, разменят местата на обичащия и обичаната. Книгата ни сближава с нагласата на Ренесанса да вижда своята утопия през призмата на женствеността, по начин, който не опитва да я редефинира. Утопичното мироздание на Ренесанса е това, в което слугата именно като слуга (или друг маргинален герой) чрез находчивост и изострено зрение се измества от периферията в центъра на събитията, като разкрива нови параметри на първенството.
Интересно в този смисъл е как примерът за възможно най-краен вид „далечна куртоазна любов” пренастройва мъжко-женските роли: Триполитанската графиня се подстригва за монахиня, за да се посвети на отсъствието на своя рицар, така както преди това същият този рицар става кръстоносец, за да срещне своята любима. Куртоазната влюбеност, обобщава Николчина, е своеобразно монашество, някаква по-интензивна, по-остро усещана самотност, самодисциплина, постигана чрез постоянна липса на постоянно желания любим. „Монашеството” като територия на изживяване на любовното чувство среща в книгата творческия опит на мъжете и жените. Но ако за воина-рицар е важно майсторството, с което той умее да бъде влюбен в нея в своеобразна аскеза, то тя е по-често писателка-монахиня, защото манастирът често е оставал единственото свободно поле за изява на аристократичните жени. В текста звучи напрежението на тази среща на фигурата и буквалното разчитане на „монашеството” и „манастира” в светлината на пола.
Също и преходът между литературите проследява пренасянето на едно първоначално напрежение. Развитието на затворения куртоазен свят тук се вижда като разтваряне към други идейни пространства.Затвореният свят на любовта на рицаря към неговата дама е висша ценност и единствено оправдание, няма идейна система, която да я преосмисля. Християнските символи също са й подчинени.Но има напрежение между светските и религиозните съдържания, между любовта като пламенност, дори прелюбодеяние и любовта като аскеза. Преходът към Ренесанса, според собствените думи на авторката, е отговор на така заложеното напрежение... Беатриче на Данте обобщава образа на Прекрасната дама в недостъпността и земното й съвършенство. Задно с това обаче има повече конкретност на любовното чувство, но и по-мощно посредничество към върховно прозрение. Беатриче е образ, изживян като смислова мрежа, която да улови непоносимото на страстта. Книгата се придвижва към разбирането за едно хетерогенно преживяване на любовното чувство в Ренесанса, обогатяване на куртоазния свят с по-изострено чувство за разнородните пориви, от които се състои човешкото съществуване.
Но книгата разглежда също така прескачането между документалното и фикционалното, между майсторството на твореца и биографичното на любовта.Виртуозното умение на Данте да съчетава крайни състояния с овладян коментар е сближено с подреждането на любовите в цикли при Пиер дьо Ронсар, повече приличащи насезоните в човешката биография, с повече светско разбиране за несъвършенството. И повече чувственост. Към по-късни тенденции е приближено и виждането на поетическите творби на Микеланджело. Божествената недостъпност на любимата (лирическата връзка с Витория Колона) не носи прозрачност и нов смисъл, а съмнение в духовния принцип изобщо, бележещо късното разкаяние на Ренесанса.
Повторно ще заговорим за финала. Заглавието на последната глава предполага двоен прочит спрямо посланието на книгата (Корделия и Миранда: два погледа към утопизма на Ренесанса). Преди да се обърне към двете героини, главата отделя място на начина, по който се градят въображаеми светове в утопичното мислене на Ренесанса – проекти за съвършена държава, често обаче по-зловещи от достойната за критика действителност, която ги е породила. Странна геометрия определя хармонията на утопийците (в „Утопия” на Мор), геометрия на пълната еднаквост. Самата идея да се създаде веднъж завинаги дадена хармония, на един абсолютен ред противоречи на принципното човешко неспокойствие, на принципа на живота въобще. Но заедно с това, книгата непосредствено приветства онзи по-особен вид утопии, които не дефинират ренесансовите ценности, а като литературни персонажиги въплъщават.
Надеждата, с която Ренесансовото мислене свързва идеала за съвършен човешки ред, и очакването, че този идеал може да промени съществуващото, книгата измества към движението на художествените форми, случено от изкуството на Ренесанса. Ако тъкмо те продължават да вдъхват надежда, то е защото има позитивна връзка между естетическото и политическото. Не през подчиняващата воля на всевластен творец, а казано още веднъж по Хана Арендт, чрез творчеството на убеждаването, създаващо доброволно съгласие.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”