Български  |  English

Ма Дзиен. Отвъд е отвътре

 
Ма Дзиен. „Изплези си езика”. Превод от китайски Стефан Русинов. Поредица „Кратки разкази завинаги”. Художник Люба Халева. ИК „Жанет 45”, Пд, 2014, цена 9 лв.
Човек се надява, че може да е друг, ако живее другаде.
Примерно да не бъде жесток или пък разрушително алчен. Да зачита света и тишината в него, да се научи да оставя дистанции. Да не изпитва еуфория, когато е ядосан и несправедлив. Поне на дело да не бъде лош.
Отдавна обичам антропологията тъкмо заради това – за надеждата, че някъде е възможно да има друг вид хора. Тъкмо заради това и не я изучавам – както пропътувалият немалко свят понякога упорито забива пети и отказва да мръдне повече, за да му остане някакво „другаде”. Или както атеистът може да не вярва в Бога, но да гледа отстрани вярващия и да храни надежда, че човешкият род не е сбъркан поначало, а само собствената му глава е дефектна.
Той не иска просветление за себе си, иска само да знае, че то съществува по принцип. И се бои да провери „отвътре”.
„Изплези си езика” на Ма Дзиен ме хвърля право в тийнейджърската ми любов към Изтока, за да го видя отвътре. Изритва оттам Гьоте, който май пръв твърди, че „истинската Индия” не е географско понятие, а вътрешна територия. Картографирането на ума – смея ли да напиша „душата” – не е обаче невинно занимание. Първи път метафора, втори път метафора... и току видиш, че съвсем сериозно мислиш Африка за „сърцето на мрака” или някое злощастно място за „гъза на географията”. Докато не откриеш, че географското име, което си дал на някаква своя вътрешна опорна точка, също е реална точка на картата и един самолетен билет би могъл да уголеми тази точка дотолкова, че да видиш реалните хора там с техните твърде човешки истории.
Или да си купиш книга и да ти се случи същото.
Сборникът „Изплези си езика” започва с един човек, който иска да види небесно погребение. Не е антрополог, не е будист май, просто сякаш му се иска да вярва, че страшното може да бъде и сакрално. И докато търси село, в което – за късмет (!) да има току-що умрял човек, попада на един войник, който му разказва отвътре историята на момичето, чието небесно погребение му предстои да види. И тази история не е сакрална, а просто безнадеждна, обречена, тъй че и ритуалът не се превръща във възнесение на плътта в облаците, а се разпада на своите физически, месарски жестове.
И другият разказ, който ме порази, беше крайният. Заради това, че вътрешната дисциплина, внимателният градеж на ума, преподреждането на душата се провалят напълно като стратегия за спасение – първо на майката на героинята, после и на самата нея; нещо повече, оказват се жестока лъжа, Момичето не издържа ритуала с ледената вода, тялото му се върти прозрачно из нея, защото годините на обучение са отишли на вятъра в деня, в който натрапеният му от традицията публичен сексуален акт го е превърнало в едно голо тяло, женско тяло.
Важно ли е, че във всички разкази потърпевшите са жени? И да, и не. От една страна, вероятно реалността е точно такава – високопланински район, рядко населен, пастири, които живеят откъснати от света – ясно, че физически по-слабият губи. Не може малко по на юг момичетата да се разменят за добитък, а точно тук изведнъж обичаите рязко да се сменят. И, да, изолацията нерядко води до кръвосмешение. И не, защото във всеки един от разказите жените са описани преди всичко като хора и онова, което се случва с тях – като нещо, което се случва с човешкото.
И последно. Човек може да си въобрази всякаква картография на своята персона. Може да си представи, че под кожата му всичко е пълно с душа, или пък да си мисли за своите вътрешни Индии, Тибети, Африки и т.н. Може да вярва в чакрите. Ида да си въобразява, че е венец на творението. Обаче тази книга – с описанието на един покъртителен урок по тибетска анатомия, в който учителят вади от един труп вътрешности, хрущяли и очи, за да разкаже разни работи за въпросните чакри – напомня много ясно, че под всички наши фантазии сме си кости и плът, и крайни същества, и ако искаме да уважаваме живота, трябва да почнем оттук.
 
P.S. Благодарна съм на Стефан Русинов, че е превел тези разкази изразително и просто, така че никъде да не те остави отвън, при литературата, или недай си боже, при чуждестранната, екзотичната литература. И на Манол Пейков за страстта, с която прави „Отвъд” да е „отвътре”.
 
още от автора


Глас от Тибет
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”