Български  |  English

Световете на Дария Василянска

 

Големите имена в изкуството са успявали да създадат свои силно персонализирани естетически светове, носещи в себе си завладяваща образна поетика, разпознаваем стил на изразяване, сериозни смислови и етически ракурси към природните и човешките състояния, творческа мъдрост и свръхпрофесионално отношение към художествения език. Такъв е и артистичният свят на Дария Василянска. Тя намира неговия живописен образ още в началото на пътя си – в онези трудни времена на 50-те и 60-те години на ХХ век, когато в българското изкуство е наложена строга идеологическа и естетическа нормативност. Може би като някакво спасение от нея, Дария Василянска търси тоновете на една живописна и пластична система, която включва в себе си чистотата и непосредствеността, свободата и виталността на едно, условно казано, детско отношение към света и живота и към тяхното образно превъплъщение. Изглежда любовта й към този начин на изразяване, който в световното изкуство има своите респектиращи опори и представители, е толкова силна и трайна, че и досега, независимо от очевидното развитие и промени, тя му остава вярна.
Със сигурност там, в приказната идиличност на сцените, в топлия и романтичен театър на човешки чувства и природни състояния, тя намира спасение не само тогава, но и по-късно, и още повече сега – спасение от битийния хаос, от непоносимите обществени и личностни дисонанси. Вероятно се спасява и от тежестта на собствената си ерудиция, от страданието и тъгата на интелектуалеца, който разпознава и осъзнава горчивите истини на живота и смъртта.
Всъщност, всички религии и философии са създадени, за да дадат по своя различен начин и път спасение от мисълта и страха за крайността на човешкото същество. Изкуството като духовна трансформация на материалния живот притежава и пресъздава още нещо много ценно и, уви, непостижимо в реалните човешки и обществени отношения – хармонията – това, което се търси и изследва като мечтана утопия; това, заради което малкото останали духовни хора не могат без изкуство.
Струва ми се, че Дария Василянска е намерила своята хармония в своето изкуство и затова не се уморява да измисля и рисува образите на вглъбени и замечтани с някаква лека тъга жени, да придава на ясните им и едри лица някаква своя иконност, да ги поставя в романтични дворове и градини, да ги обгръща с цветя и плодове, да среща младостта и старостта. В своите поетични сцени тя съзира и голи женски тела, и майки с деца, и многолюдни семейства, но и себе си в спомена за стара градска къща с асми, градини и детски люлки. Великолепните тихи пейзажи завършват тази атмосфера на романтично съзерцание и мечтателност, на вселенски покой и човешка умиротвореност – състояния, които вероятно тя носи в природата си като болезнена мечта и утопичен порив.
Изключителният акорд в този свят на нежни звуци и добронамерени усмивки е самотният пианист пред черното пиано в празната синя стая – чист и лаконичен образ, изразителна метафора в един безспорен шедьовър.
Но Дария Василянска има и друг свят в своето изкуство – този на гротеската, на екстатичните човешки състояния и страсти, на обществените пороци и трагедии. В известната й серия „Подлези” тя поглежда със състрадание към социалното подземие, към странните му персонажи, към просяците в инвалидни колички, към кучешките глутници. Няколко потресаващи женски лица изразяват с изключителна експресионистична сила състояния на страх, самота, отчаяние, безнадеждност, ярост, дори шизофренност. С известната си унищожителна ирония тя представя съвременното общество, препълнено с гротескови лица, шутове, клоуни и леки жени, преливащо от сладострастие, похот и примитивност. С огромно въображение и свободна игра тя създава фантазните образи на хора и животни, на хора, превърнали се в животни и участващи в някаква развихрена вакханалия, в абсурден и надреален дух. В този свят пространствата са наситени с фигури, тревожността и френетичността доминират, а експресивният жест в живописното изграждане е силен.
Опитах се да посоча два образни и смислови свята в изкуството на Дария Василянска, които тя поетично е нарекла „усмивки и гримаси” и които представи в мащабната си изложба през юли на целия първи етаж в Градската художествена галерия – Варна.
В тази импозантна експозиция тя показа работи от един над тридесетгодишен период. В една от шестте зали бяха експонирани великолепни черно-бели тушови рисунки, сред които изключителни с обаянието и чистотата си бяха „японските майки с деца”. Рисунките подсказаха, че и в живописта си Дария Василянска изгражда формата и пространството с един изразителен линеарно-декоративен стил.
Всъщност, в нейното изкуство времето и възрастта изгубват значението си, защото живото детско чувство и наслаждение и зрялата мъдрост на вкуса и опита се сливат в едно силно и рядко срещано „преклонение пред живота”. Употребих известната фраза на големия европейски хуманист Алберт Швайцер. С това преклонение пред живота Дария Василянска е създала и създава толкова много красиви и умни творби, в които разказва с любов и загриженост за важните етически и духовни състояния на човека, за драматизма на битието му, за жадуваната хармония и красота на преживяването и общуването, за тишината и музиката на една по-висша природа.
Дария Василянска отдавна е заела своето високо място в йерархията на националното ни художествено и културно пространство и тези, които тя е допуснала до своята интелектуална и артистична добронамереност, със сигурност са привилегировани.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”