Български  |  English

Красимир Дамянов (1948 – 2015)

 
Не че беше неочаквано. Нищо не е неочаквано, особено надеждата при всички, дори при обръгналите или дори циничните. На 11 януари в Барселона със света се раздели Красимир Дамянов. Неуместно би било да се каже, че светът се е разделил с него сега – светът те праща в небитието с огромна лекота. При Красимир Дамянов най-мощният шут на света е сигурно в момента на избора му да емигрира в Испания през 1990 г. После се върна, опита да се върне като писател, оставайки да живее в Барселона. Но въпреки че издаде два нови ярки романа – „Дневникът на една пеперуда“ и „Студентът по хармония“, въпреки че преиздаде разказите си от 80-те години в книгата „Къщата на обесения“ и книжката си за деца, българският свят вече не го познаваше. „Дневникът на една пеперуда“ дори бе номиниран за три награди – и какво от това?
Но и да кажем, че той се е разделил със света, също не е точно – Красимир Дамянов беше от хората, които можеха да презират света и които съвсем не бяха диво вкопчени в него. Но познаваха тургура му, ценяха красивата му грапавост. Когато през ранното лято на 2009 г. организирах нещо като турне, представящо книгата му „Дневникът на една пеперуда“, в Стара Загора с Краси отидохме на пазара да търсим самардала. „Това е мястото за тази подправка, Данчо!“ Но му предлагаха все някакви заготовки, в които я бяха смесили със сол. Явно така я правят традиционно, но Краси махваше с ръка и отсичаше, че не е това. Или идеята му как да шашне публиката при преизданието на книгата му „Приказки за злояди деца“. Носеше си газов котлон и шапка на майстор готвач и, за ужас на книжарите, настояваше да прави палачинки в средата на книжарницата. Това пък беше през декември 2011 г. Палачинките наистина бяха ужасно вкусни.
Друг ще разкаже друго, но тези, които го познаваха, знаеха колко уверен беше, че познава материала на света. Самоуверен дори. И затова беше съревнованието с Виктор Пасков – единствения, за когото Краси би могъл да каже, че е по-добрият ковач.
Ракът се е появил за първи път при него преди 13 години. На кожата. Махат месо от гърба и лимфни възли на врата. През април миналата година гостенинът се връща. Разсейки в гръбнака. През август вече е на легло в болница. Диктува на дъщеря си последната трета част от автобиографичната си романова трилогия. Откъси излязоха в електронното списание „Факел“. През октомври започва поредната химиотерапия, която го вдига на крака.
Ракът беше последната дреболия, свързала го с Виктор Пасков. И той почина от разсейки, но болестта и при него е тръгнала от кожата на гърба. Виктор му посвещава „Балада за Георг Хених“, но има и защо – и то не е само, че пише повестта на вилата на Краси на Галата. Връзката между двамата е силна през годините, въпреки че Красимир Дамянов отначало е строителен инженер, а Виктор Пасков – оперен певец. Това е през 70-те години. Тогава Краси е на строежа на Аспаруховия мост във Варна, а после работи в екипи по реставрацията на възрожденски къщи в Националния институт за паметниците на културата.
През 80-те и двамата дебютират и превземат с щурм литературната сцена. Красимир Дамянов – със сборника с разкази „Защо няма бог“ през 1981 г. И малко по-късно е вече редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели, както си му е редът.
А после инатските му изказвания, напускането на СБП, краткият период, когато кара такси, само да не е в живота в лъжа, емиграцията. А в Мадрид и Барселона той отново реставрира стари сгради. Заради тургура им, заради еротиката на строежа им. Питах го един път за копривщенските къщи и той със смях ми каза, че другаде по света ги наричат с различни турски локални имена. „Иди в Бурса и ги виж! Което не значи, че не са красота.“
През последните години беше създал свой „Артхостал“ в Барселона и развиваше нещо като частен български културно-информационен център там. Не съм го виждал, но съм сигурен, че е било диво предприятие. Както не съм го виждал и да плува, но допреди година е правел и по трийсет километра на едно влизане в морето. На 65.
Днес е все още трудно да говорим за силата на прозата му, защото са малко тези, които знаят за нея. Аз научих от Александър Кьосев и Ани Илков, които в онези първи години на емиграцията му цитираха негови разкази и държаха името му да се знае. По същото време излезе за първи път в книга гротесковата проза на Любомир Канов, който бързо зае мястото на така необходимия разказвач на обърнатия свят. И така продължи тази неособено популярна линия на диаболизма в литературата ни.
Но Красимир Дамянов го има с неговата остра ирония и неговия тип безпощадно съчувствие. Защото разказите му въздействат с това, че режат безпощадно и не обещават спасение. Както е в антологийния „Паскалев“, в който човек на име Стефан Горчинов една сутрин пресича площад „Славейков“ в София и чува как към него някой грубо се обръща от прозореца си с името „Паскалев!“. А после другият излиза от кооперацията и Стефан Горчинов побягва панически, опитва се да пресече „Раковска“, някаква червена жигула го подхвърля във въздуха, а после той се вижда да лежи в жигулата на път за „Пирогов“, не усещайки премазания си крак, но чувайки как шофьорът му казва: „Не плачи, не плачи, Паскалев! Няма нищо! Променил си се... Помниш ли? Не плачеше преди!“.
Йордан Ефтимов
 
 
Ненавиждам българското лицемерие.
Ненавиждам, разбира се, всяко лицемерие, но при срещите с моето родно изпадам в състояния, които често ме водят до един вид (безсилен) пароксизъм. В такива моменти обикновено пиша бързо, непремислено и гневно, в резултат на което получавам в отговор от читателите си епитети като „боклук“ или „тъпанар“.
Но защо пиша всичко това в началото точно на един възпоменателен текст? Работата е там, че от всички видове нашенско лицемерие, най-непоносим ми се струва онзи, чрез който премазваме всичко различно и от малко-малко талантливо. Приживе – нито дума на подкрепа или някаква що-годе положителна оценка. След смъртта – (евентуални) потоци от лицемерни хвалебствия, след дъжд качулка. Вековната злоба на роба ни друса и днес все тъй силно, както го е правила комай през всичките нам колко века от съществуването ни като осъзната народностна група.
Всичко друго, освен единственото, което може да ни помогне. Всичко друго, освен искрено покаяние.
Ето защо днес, пишейки този текст в помен на Красимир Дамянов (1948–2015), аз бих искал да започна с единствените думи, които ми се струват подходящи…
Имам грях пред теб, Краси. Прости ми, ако можеш!
Приятелството ни – кратко и изпъстряно от вечни разногласия – приключи рязко и некрасиво след неприятна за припомняне сцена в резултат на дреболия, която аз нарочих за самия себе си като „капката, която преляла...“ И така се повлече още една история на (непризната от мен) дребнавост и жалкост с типичното нашенско не-говорене-повече, с прекратяване на контакта и така нататък, всичко наредено по възможно най-банален, най-провинциален тертип.
Не успях да превъзмогна дребното човече вътре в себе си. Не успях и да оценя по достойнство творчеството на един човек, който – сега, след като вече си е отишъл – сигурно ще ме посещава в не една или две тежки нощи, за да ми припомня собствената дребнавост и злобица.
А да се помни и припомня без съмнение има достатъчно – и то все важни, все показващи един по-различен път неща, които Краси беше положил току пред очите ни в течение на много години, и все с напразното очакване, че най-после ще получи признанието и мястото, които заслужава. Е, не стана. Не стана приживе, пък и никой не може да каже дали ще се получи сега, след като него вече го няма.
Казвам всичко това, защото творчеството на Краси – и особено неговата автобиографична трилогия („Дневникът на една пеперуда“, „Студентът по хармония“ и недовършеният „Испания“) съдържа нещо много специфично, инак много трудно за откриване в нашата сравнително лишена от самочувствие национална литература. Краси Дамянов умееше да пише „по хъшовски“ – без да се притеснява прекалено много от това „какво ще кажат хората“ и „дали това ще им хареса“. Подобно на героите на Казандзакис, той просто танцуваше мъката си – гол-голеничък, покрит с дебела кора от прах и пот, нехаещ за неодобрителните погледи, с които, по нашенска неизбежност, евентуално ще го прониже „култивираната публика“. Не твърдя непременно, че това е било нещо велико. Но за мен то беше истинско. Публикувах всичко, което ми пращаше – понякога леко разгневен от тази негова непосилна борба за признание. („Признание в България? Приживе? Краси, ти в кой свят живееш, друже?“). После го забравях, улисан в собствената си борба, до следващата ни среща в някоя бойна софийска кръчма на агнешки главички, кисело червено вино и дълги раздумки над непосилната съдба на „нашего брата“ – писателят-хъш, избрал да ядосва и поучава сънародниците си отдалече, сякаш са му малко другите ядове.
И така, докато…
А сега седя тук – осополивен, недовиждащ, раздрусван от последователни вълни на закъсняло разкаяние и грип – без да чувствам вътре в себе си ни най-малка способност за подреждане и примиряване на противоречивите чувства, с които ме изпълват спомените за този човек и нашата кратка, кометоподобна среща. Краси, бандитино, има ли нужда да те моля за прошка? Или аз също играя тук някаква перфидна игричка на лицемерно разкаяние – там, където всъщност има нужда само от едно-единствено нещо: реално, мълчаливо покаяние.
И така, приключвам с думите, които не посмях да изрека в началото (един вид – кой съм аз, та да говоря от името на „всички“?). Но тук вече няма накъде, трябва да изговоря онова, което е заседнало в гърлото ми, ако не искам да се почувствам като последния бъзливец.
Имаме грях пред теб, Краси. Прости ни, ако можеш. Поклон!
Златко Енев
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”