Български  |  English

Пулсации...

 
- Да започнем разговора с темата за Учителя.
- Напоследък едва ли не задължително стана да оплюеш баща си, евентуално да кажеш една-две добри думи за дядо си, когото не познаваш и – толкоз. Това винаги ме е смущавало. Като не помним традициите и историята си, това ни пречи да бъдем народ. Забравихме учителите си. Връщам се в 1945 г. – класната ни в отделенията беше съпруга на един поет, Савов, но не това я издигаше за мен на пиедестал. Просто изпитвах респект, защото е нашата учителка. През едно междучасие ни отведоха в големия училищен салон, а там на нещо като сцена бяха насядали Елин Пелин, Елисавета Багряна и други писатели. Какво са говорили, едно дете не може да запомни, но видях на живо лицата от снимките и рисунките в читанката. Какво преживяване! За цял живот.
Поповете също поддържаха връзка с училищата. Веднъж учителката ни попита кои от нас ходят на кръжока „Християнче” в църквата „Св. Неделя”. Всички вдигнахме ръка. Ще отворя една скобка – много сме разбирали от религия, но там ни черпеха с бонбони. Така ни предразполагаха и си вършеха по-нататък работата. Само един от съучениците ми не вдигна ръка, защото той живееше до църквата „Св. Георги” и ходел там, че му е по-близо.
В прогимназията ни преподаваше литература г-ца Негенцова – роднина на Ран Босилек. Още един повод за респект към учител. Аз съм четвъртото дете в едно обикновено семейство, баща ми беше агроном. Първата ми връзка с изкуството беше духовият оркестър в прогимназията.
- Ти на какво свиреше?
- На всички инструменти – начинаещите започват с S-хорна, следват бас флигорна, цугтромбон и накрая – валдхорна, която е най-трудната.
- Само на чинелите не си бил...
- Бях и на тях. Веднъж на лагер във Варна диригентът наби и изгони титуляра Ивайло Тренчев (по-късно стана оператор), който беше малко чепат характер и аз трябваше да го заместя за концерта.
- Как избра скулптурата?
- Исках да уча в Академията, но нашите не споделяха това ми желание. Излъгах ги, че ще ставам архитект и затова ще имам и изпит по рисуване. Бях отличник, математиката ми вървеше, но така и не разбрах защо при завършване на гимназията не получих медал. Затова се наложи да държа кандидатстудентски изпит и по математика. Имаше една ужасна задача – май беше от Георги Брадистилов. Мъчих уравнението с няколко неизвестни, но не се получаваше нищо. Тогава си казах: „Аз тук ли искам да уча?”. Все пак изкарах 3.75, а по рисуване – 6.00. Кандидатствах и в Академията.
- Тогава ходехте ли на подготвителни уроци?
- Нямаше такова нещо през 1955 г. За специалността „Живопис“ се явиха блестящо рисуващи хора: Димитър Томов от Лом, по-късно професор по анимация, Салката – Иван Вукадинов (живописец от първа категория), Любомир Самарджиев – страшно талантливо момче от Пловдив, което после стана учител в Смолян. Както бях „художникът на гимназията”, се оказах шести в класирането, а приеха петима. Така живописта ми се „затвори“. А за мен това беше Академията. Извика ме една жена в канцеларията и ме попита дали искам да запиша скулптура – сбъркали нещо и приели Николай Чавдаров и в „Изящна”, и в „Приложна скулптура”. Беше съботен ден, в понеделник трябваше да отговоря с „да” или „не”. Но още на момента тя записа моето име в „Приложна скулптура”. Кофти ми стана – не „Живопис”, а „Скулптура”, и то – не „Изящна”, а „Приложна”. През нощта сънувах работи на Роден. И си казах, че не е толкова лошо.
- Кои преподаваха в специалността?
- Титулярите на „Изящната” бяха Иван Фунев, Марко Марков, Михаил Кац. Първият ни учител беше Анастас Дудулов с асистент Иван Мандов. Любомир Далчев преподаваше при нас от третата година. Когато натопих ръце в глината, тя засъхна по кожата ми – ужас. Обидно беше, че изящниците правят копия на антични глави, а ние – орнаменти. От време на време ходех да гледам какво работят изящниците, а и рисувах с живописците, защото смятах след първи курс да се прехвърля там. В края на годината обаче нещо ми се „отвори“, хареса ми и останах.
В трети курс дойде ред на композицията с Далчев. Посрещна ни като мързеливци – според неговите критерии, не бяхме работливи деца, въпреки че нашето трудолюбие тогава няма нищо общо със сегашното. Все ни хокаше.
- Може би така ви е мотивирал?
- Той си знаеше, че който иска да се занимава със скулптура, трябва много да работи. В четвъртата година при нас дойде Галин Малакчиев, който беше повторил, за да избяга от Кац и да учи при Далчев. Беше си дивак по рождение, още от тогава - огън. С неговия характер рязко се промени атмосферата в курса, до 11-12 часа през нощта оставахме в ателието, като се бяхме уговорили с чистача да не ни гони и да не ни заключва, та да се налага да прескачаме през прозореца.
Далчев подминаваше някои студенти, без да им каже дума. Спираше се и разговаряше само с определени хора. Какво го е привлякло към мен, не мога да обясня. Бях редовен и трудолюбив, проявявах интерес, задавах въпроси. И си ме „хвана” от четвъртата година. През петата година упорито работех в ъгъла фигура на детенце в мащабите на етюда. Най-напред почти ми се скара, че се отвличам, но все пак поиска да го види. Не коментира. Аз завих фигурата. След няколко дни ме попита дали не съм я развалил. С детска злоба я развих и я довърших. Това беше първата ми работа - малко претенциозна, но повече от етюд. Май стана. Ето и продължението – през последната, шеста година поръча да извикам баща си и ми каза, че няма да завърша в редовния срок, а ще повторя. Вече бях подал заявление да започна работа като реставратор в Института за паметниците на културата, защото нямах пари. Щял да изтегли заявлението ми. Баща ми се върна усмихнат - оказа се, че Далчев е продал първата ми работа. Скоро след това ми продаде на общината още една. Малко, малко, но все пак бяха някакви средства. И ми каза – ето ти сега още една година, половин ателие, работù. Кой днес може да направи подобно нещо? Това е бащинско отношение, топлота, а що се отнася до занаята – той беше единственият преподавател с дипломи от три академии в София, Рим и Париж. Школуван човек.
Докато си чоплехме нашите работи, той направи за летния театър във Варна един Орфей пред очите ни – започна го в понеделник, в събота извика комисията. А ние 20 дни правим едно дупе на 60 см... Единственият преподавател, който не се криеше, защото не го е срам. Другите не смееха, не съм видял Фунев или Марков да работят така.
След като завърших, му чиракувах една-две години. Виждах как живее и работи. Ставаше в 4-5 часа сутринта и преди да отидем в ателието към 7-8 часа, вече беше започнал някоя фигурка. Като тръгне да пада, я подпира с клечки и когато след обяд леко се втвърди, я завършва. Всеки ден бълваше фигури. Невероятно! Що се отнася до занаята, случвало се е да ме накара да направя някой нов детайл и ме мъчи, докато не го хареса и не отсече: „Хайде, отливай! “.
- Кой негов урок помниш и днес?
- Само на девойките вземаше ножа и леко работеше по фигурата. А иначе идва при теб и прокарва с ножа осева линия през главата или цялата фигура и те пита: „Що си го изкривил?”. Оказа се, че това е най-достъпният начин да те вкара в 3D-мярата, в порядъка кое е по-голямо и кое е по-малко, кое е горе и кое е долу. Другите преподаватели ни караха да работим контурите и като завъртиш формата на 360 градуса, и като ти се размажат всичките контури, стигаш до пълно отчаяние и не знаеш какво да правиш. Чак по-късно разбрах, че тази черта отпред трябва да я има и отзад, за да се получи равнина, която ще се превърне в повърхнина. Едва тогава можеш да деформираш правилно, закономерно, професионално.
И още нещо няма да забравя – приказките от солунското му детство, чрез които ни учеше на морал. Веднъж нещо сбърках и му отговорих остро. Тогава ми разказа за звездоброеца, на когото султанът поръчал хороскоп. Той му казал, че е велик, но че е най-нещастният човек на земята, защото децата му ще умрат преди него. Султанът заповядал да го обезглавят. Извикали друг. Той казал, че султанът е най-щастливият човек на земята, защото ще живее толкова дълго, че ще надживее всичките си деца. И султанът го наградил богато…
Далчев беше известен с това, че си знае сметката, единственият му интерес беше работата и това определяше неговия стандарт на живот. Не пиеше, не пушеше, не беше бохем. Парите превръщаше в предприятие и преди да избяга, отвори каменоделски цех, в който събираше всичката работа на скулпторите в България.
До края му говорех на Ви. Не можах да прескоча тази дистанция, този респект. Бях му изпратил снимки на няколко нови работи и се обадих да чуя неговото мнение. Това беше последният ни разговор. Написа ми едно писъмце: „А на другите не им вярвай, те не са искрени.” Е, как уцели съвременните ни отношения.
- Дълго време си бил преподавател и в архитектурния факултет, и в Академията. Чувстваш ли призвание за учител?
- Попаднах съвсем случайно в тази роля. С Валентин Старчев често работехме в колектив. Задачите се натрупваха, а него го няма. Имал часове, имал практики със студентите – и студентките – по архитектура. Един път отидох на практика с него – то красота. Разбрах чара на преподавателската дейност, особено когато си млад и свободен. Имаше място за асистент на хонорар и аз бързо се реших. Не мога да забравя първия си час. Живописецът Живко Чолаков, който също преподаваше там, леко ме напи, отвори вратата на залата и ме бутна вътре. Изтрещяха стативите. Студентите се изправиха. Оказа се, че съм най-младият в залата. Срещу мен бяха 20-30 пенсионирани майори от трудови войски, които бяха записали архитектура. Всички имаха тетрадки и моливи. Запомнил съм ужаса толкова хора да чакат да записват, а ти да не знаеш програмата си и да не приемаш да правят уши, нос и гърло по микеланджеловия Давид и да завършват с „Граничар и куче”.
Скоро попаднах в приложната академия Вайсензее в Берлин, където упражненията по formgebung – буквалният превод на български е придаване на форма – ми се струваха абсолютно непонятни. След като двадесетина дни мрънках на водещия доцент, той ми даде неговата програма, която бе на Паул Клее от Баухаус във Ваймар. Аз обаче трудно я разбирах, защото не бях на висотата на математиката, стереометрията, статиката, физиката, гравитацията, чиито принципи са вложени в нея. Затова не се срамувах да питам специалистите, за да мога да обясня на себе си и на студентите от кой ъгъл ще ползваме това знание. Когато през 1990 г. направиха първите студентски стачки, децата искаха увеличаване именно на тези часове.
Преподавах във ВИАС (днес УАСГ) 25 години. И още петнадесетина в Академията. Много полезно ми беше – правиш се на диригент, казваш на цигуларя как да го направи, ама ти не можеш да го изсвириш. Много ми помогнаха след време биониката, както и оптиката, според която се управляват ракурсите. Имаше интересни резултати, които се получаваха по едно и също време с проектирането на първите 50-метрови паметникови обекти в България, за които никой не беше подготвен.
- Би ли споделил нещо повече за фигурата на Орфей, която вече е в леярната?
- За мен няма монументално и камерно изкуство. Има интимен индивидуален контакт и групов принудителен контакт. При социалните обекти ужасите се пораждат от неспособността да се съобразиш с характера на средата. Много е лесно да се провалиш. Има и друг важен момент – хората минават покрай паметници и са длъжни да ги гледат, независимо дали искат или не. А дали са подготвени за това от семейството или училището? Така степента на контакт зависи не само от качествата на произведението. Индивидуалният контакт е от съвсем друго естество.
- Всяко изкуство е чужд език – ако не си го учил, не можеш да контактуваш на него.
- Ето за това става дума. Много работих в тази посока и всеки път изпитвам безпокойство. Бях се отказал от подобни по-едри, по-монументални задачи, но какво да се прави – сърби ме, тъй като в тях има сериозен занаят. А това за суетния автор е... щрак!
- Ако не е суетен, няма да е сериозен автор... Доколко си свободен, когато имаш поръчка да направиш нещо за определено място?
- Страшно зависиш от конкретния инвеститор – ако е тъпанар и простак, а такива е имало, той се опитва да смъкне на неговото ниво решението на задачата. Налага се да прибягваш до хитрости (някои от тях съм учил пак от Далчев). От една страна – да не те затисне прочитът на задачата и инвеститорът да не те смачка, а от друга – ти да си решил правилно условията, в които ще съществува произведението. Въпросът не е само в размера или в изложението. В началото не знаех, че ориентирането по оста север-юг е фатално за скулптурата в бронз. Вижда се само контур. Първият ми провал беше един бюст, обърнат на север – нищо не се получи, само топка метал. Но в Шумен не можех да сменя изложението. И започнах да търся пробиви в композиционната схема. Мисля, че нямам клакьорски паметници, паметници блюдолизци. Ако задачата ми е близка като сюжет и тема за конкретизиране, работя. Ако обаче са ми чужди – не пипам. Оставам свободен. Не на последно място – никога не съм взимал аванс. Защото при първата работа, за която взех аванс, трябваше да го върна – не се получи, нещо се обърка... Кой губи по средата на процеса – леярят или аз – няма значение. Ще взема възнаграждението си само след като сложа произведението на определеното място, след като приема „У-у-у!” и „Браво!”. Така получавам най-много накрая – но не единствено в материален смисъл. Усеща се кога една задача е бодлива за обществото и ще имаш ядове и дали си склонен да рискуваш.
- Как започна историята с Орфей?
- Първо, това ми е много стар сюжет. Даже един 5-6-метров Орфей с нещастна съдба се мота из цяла България, клаха го, събаряха го и накрая случайно, без да знаят кой е авторът, го монтираха на баира край Кърджали. Три пъти го правих. Далчев мина веднъж през леярната. Като слязох от скелето, го попитах за мнението му. Отговори ми само: „А бе, шест метра не се прави така...” Чак след десетина години мъки разбрах защо – ако не си спазил занаятчийски схеми, не можеш да получиш убедителен резултат. Сегашната фигура е седнала, около 3.50 м на височина. След шестте метра минах на фигури по 18 м, така че преживях ужасите на контакти с едри чудовища – най-вече в Шумен. Когато отидох на построения вече мемориал „Самарското знаме“ в Стара Загора, гледах го отдолу нагоре, като се качвах по стълбите, гледах го и отгоре надолу и щях да припадна. От някаква необяснима болка – едната фигура е на руснак, който си е подпрял ръцете на сабя. Когато го гледаш отдолу, ръцете му се качват до брадата, а когато го погледнеш отгоре, ръцете му се смъкват до върховете на ботушите. При висока фигура си загубен, ако не съумееш да вкараш в дисциплина ракурсите. Слава богу, повечето хора нямат подобна оценка, само аз си виждам грешките, защото съм длъжен да гледам и от неблагоприятна позиция.
- Винаги си критичен към работите си и винаги имаш съмнение дали се е получило.
- Съмненията са задължителни. Не знам дали има съвършена скулптура. На едно от биеналетата във Венеция, на което бях като млад, чувахме, че журито гътвало фигурата на този, който се очаква да получи награда, за да я гледат и от петата, и от главата. Ако се „разпадне”, имат едно на ум. Като „злобар“, който е страдал, преди няколко месеца гледах копия на фигури от фонтан на Микеланджело във Флоренция. Отливките са изложени така, че можеш да ги видиш и откъм гърба, и в ракурси. Ох-ох… петата се забива в носа. Но Микеланджело е решил други проблеми и тези дреболии изобщо не са го интересували.
Първата ми работа, която Далчев продаде, беше поставена за проба в градинката пред хотел „Рила”. Когато я видях там, се отчаях - от високата фигура, правена в ателие, се беше получила жаба, смачкана от високата сграда. Много е важно да се намери правилното място за една скулптура.
Искам в този контекст да направя една уговорка – само тъпанари и дилетанти ще кажат, че паметникът на Старчев може да се мести. Или който и да е друг паметник. Където е посадено едно дърво, там расте. Иначе загива. И само не наясно с това хора могат да правят подобни предложения.
- Къде ще бъде твоят Орфей?
- На метростанцията за аерогарата. Спирката свършва с пероните в полукръгла зала с нещо като беседка. Ще се монтира до два месеца. Нямаше да има Орфей, ако не бе описан от гърците, което обаче не означава, че трябва да го правя с гръцка тога. Моят не знаеш как точно е облечен – избягах визуално от този прочит, защото плочите в новия ми начин на работа ме водят към различно решение. Ани Петкова, дъщерята на диригента Добрин Петков, която е архитект и ми е била ученичка, няколко пъти ходила на място и ми се обади една вечер, за да ми каже, че тълкува фигурата от гледната точка на музикант – Орфей не свири, а чува музика. Ако зрителите възприемат темата за музиката, която звучи, това означава, че им оставям възможност за асоциации, че фигурата не е „затворена“. Чакам да видя тази любопитна като пипане и като детайли фигура - да звучи, да има излъчване. Орфей не е само музикант и емоционална личност. Трябва да е бил и малко разбойник, за да тръгне да се бие и да краде с другите златното руно. Най-малкото не го е било страх.
- Може ли детайлът в една работа да се превърне в образ?
- Мисля, че целият процес на човъркане, на борба (при мен винаги има борба и не разбирам как някои просто се „кефят“), това, че изпитвам и гняв, и радост, приключва с усещането, че образът почти е станал. И когато вече си си рекъл, че повече не можеш или е достатъчно, тогава има едни цвъкни, които трябва още малко като цветенце на дърво да ги извадиш. Детайлът не е разказвателен. Ако ти потрябва – го изваждаш. Не е никак просто.
Миналата година ходих в Олимпия. Фигурите на Фидий върху фронтона на храма на Зевс са били качени на височина от петнадесетина метра. А сега са свалени и експонирани, така че можеш да ги огледаш отвсякъде. Направил е съвършено краката, включително с ноктите, като твърдо е знаел, че никой няма да ги види там горе… Явно му е било необходимо да се доизкаже, не е могъл просто да остави чука.
- Намираш ли за съвършена някоя работа от големите световни автори ?
- Има ли такова понятие в изкуството? Преди хилядолетия са създадени изображения, които и най-талантливият днешен художник не е в състояние да направи. Заставаш пред добри работи или лоши работи, пред шедьоври или боклуци. При шедьоврите нещо те дрънва по главата, изпадаш в контакт на удоволствие, на обмяна, на шашардисване, на възбуда. Ако погледна една работа и тя пулсира пред мен нон стоп, като червясала гмеж, знам, че стоя пред шедьовър. Това е за мен изкуството. Всякакъв вид хладно мъртвило, в което да търсиш рисункови грешки, за мен е добър занаят, но не и изкуство. По навик, вече като зрител, когато „зашумоли“ нещо, след като се накефя, започвам да се питам откъде идва тази хубост. Да мога да крадна нещо – ако е допустимо. Винаги съм положително настроен. И дори да видя къде е сбъркано, това не пречи на възприятието ми.
- Има ли теми, които не са в твоето изкуство?
- Правя тези, които ме зачоплят и ме развълнуват. Директно лошите неща не ми се илюстрират, не ми се правят. Това са завистта, подлярството, простащината, простотията.
Разговаря Весела Христова-Радоева
17 декември 2014 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”