Български  |  English

Завръщането на един свръхгерой

 

Георги Божинов. Калуня-каля. ИК Хермес, Пловдив, 2014
 
Първото издание на този роман е останало назад в годините, притиснато от все по-бързо разместващите се пластове на историческото развитие в края на 80-те. Всъщност тогава, през 1988, шансът да бъде забелязана книгата на не твърде известния писател Георги Божинов е бил доста по-малък от днешния, а защо – ще се опитам да покажа, особено след като новото издание предизвика интерес сред читателите и оживление сред критиците в края на миналата година.
Калуня-каля (или калето на Калуньо ага) принадлежи към жанр, който най-общо може да бъде определен като популярен легендарно-исторически наратив. Сюжетът му е базиран в поведението и преживяванията на един супергерой от екшън тип; фабулата е разгърната върху опорните точки на приключенията, насилието и секса. Някъде във фона на сюжетното действие е предположено и случването на едно историческо събитие – може би Априлското въстание, може би друг някакъв бунт сред християнското население в България по време на Турското робство. Историческото събитие обаче не попада във фокуса на изображение; както в повестта Чичовци, то е само слух, който провокира необходимите посоки на поведение сред героите на романа. Във фокуса доминиращо се е разположила драматичната фигура на помака Калуньо, който се сблъсква с жестокостта и мрака у хората, сред които живее, и – не намерил правда извън себе си – решава да поправи света, да въдвори хармонията, която Бог е отказал на земния свят. Тогава обаче, когато Бог е избягал от хорските души („Все търсят нещо и не го намират... Като кучета се ядат“), насилието и жестокостта могат да бъдат поправени само с нови насилие и жестокост. И Калуньо започва да раздава възмездие за злините, извършени от неговите съселяни-помаци върху едно българско село: избива лошите, прибира отвлечените гяурски деца, измъква откраднатия добитък, докато в същото време строи сарай и сменя три съпруги. Фабулата е напрегната, действието – задъхано от събития, всеки любител на приключенията ще чете с интерес, още повече че Георги Божинов разказва добре и с усет към значимостта на детайлите.
Впрочем тук се крие и първата причина за незабелязването на книгата с нейното първо издание. В критическите оценки преди 1989, особено заради идеологически възпитаната съпротива срещу популярната култура, романът най-вероятно е натежавал към жанра на легендарно-приключенското, т.н. „юношеско“, четиво. Днес обаче възрастните са склонни да четат онова, което са пропуснали в младежките си години, още повече че романът на Божинов съдържа и един екзотичен за българската традиция елемент на етническа алтернатива. Цялото действие е вместено в бита и битието на няколко помашки села; през 70-те години, когато е писан текстът, това щеше да бъде интересен контрапункт на приключенски саги като онези за „Джингиби“ и Капитан Петко войвода, изпреварвайки политическия трус на „покръстването“. И още нещо любопитно в тясна връзка с времето, когато е създаден романът. Божинов е започнал трескаво да го пише, веднага след като се оказва уволнен от работа и откъснат от всяка възможност за социална реализация. Лавинната отмъстителност на неговия герой сякаш се опитва да изрази неговото собствено разочарование, да компенсира в художественото пространство на текста безсилието на индивида пред машината на властта. Обстоятелствата обясняват донякъде и избора на приключенския жанр; той е далечен опит да се изрази иначе недръзнатото предизвикателство към идеологическото статукво на тоталитарното време. Като цяло през 70-те години Калуня-каля можеше да внесе някои колоритни щрихи в българския соцреализъм; в края на 80-те години обаче е вече далече от водещите посоки в развитието на нашата художествена проза. Днес той намира своята публика, макар че я изправя пред бариерата на един силно одиалектéн език, осеян с многобройни турцизми и с архаични, излезли от употреба понятия из селския бит. За да бъдем справедливи, трябва да кажем и това, че героят Калуньо не само раздава възмездие, той е склонен към философски и нравствени разговори със себе си; търси правдата, стреми се да бъде справедлив в отношенията си с другите хора; разбира от красота (главно женска) и се опитва да я опази. Ако търсим пряко литературно влияние върху романа, ще го намерим най-вече при Йовковия Индже: същата амбивалентна фигура на разбойника-закрилник; същата идея за порочния кръг на насилието, което ражда възмездие; същата концепция за генезиса на легендарното: то се ражда от извънмерното, а не от доброто. Към края на романа срещаме и буквални реплики на Индже: отрудените, измъчени жени; фигурата на стареца, който събужда милостта у коравия мъж; убийството-като-възмездие... В заключение става ясно, че Калуня-каля няма да пренареди нито първата, нито втората редица на нашата класика, но все пак ще допълни панорамата на българската белетристика от „тоталитарното време“, ще свидетелства за желанието да се търси жанрово и тематично разнообразие вътре в нейните граници.
още от автора


3 - 15.02.2015 01:15

Нищо ново
От: Dimitar Atanassov
Рецензията като цяло отразява полека спадащото равнище на анализ на авторката. Проф. Милена Кирова е далеч от времената, когато написа "Сънят на Медуза", да речем. Текстът казва твърде малко. Разчитането е плитичко. Романът предполага далеч по-задълбочен прочит, на който написалата настоящия критически отзив е (била) способна.
2 - 09.02.2015 16:13
От: Donka
Госпожо Кирова,
според мен едва когато се научите да използвате правилно глагола "случва се" бихте била в правото си да раздавате критика от този тип.
1 - 08.02.2015 11:35

Не точно ..
От: ВТ
Важни детайли от книгата са останали извън този кратък фийчър. А ако бяха, вероятно някои предпоставени изводи щяха да са съвсем различни.
Например, двата епизода, разредени равномерно с тази специфична смес "приключенията, насилието и секса" (сексуалният пласт е достатъчно ясен, но не натрапчив като във Време разделно, а по-скоро мек и балансиран като в Цената на златото, приключенията и насилието по-скоро кореспондират с Кръстника) са грижливо пазената в раклата на помашкия чорбаджия икона на Богородица /някъде към средата/ и апотеозът със забития в мюсюлманския гроб кръст. Доста груби внушения, като извадени от наръчници на ДС по скрита обработка на населението в полза на възродителния процес. Ако тези епизоди правилно се вербализират в контекста на един изчерпателен и честен анализ, вероятният извод, поставен в началото "тогава, през 1988, шансът да бъде забелязана книгата на не твърде известния писател Георги Божинов е бил доста по-малък от днешния" щеше да бъде точно обратен. Странно е как господстващата тогава литературно-партийна критика не го е извадила на преден план в класацията, както се случва и с Време разделно, но по време на помашките покръствания от 70-те/
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”