Български  |  English

Пред белия лист на забравата...

 
Бих искал просто да споделя колко съм щастлив да съм сред вас тази вечер и колко съм развълнуван от честта, която ми оказахте, като ми присъдихте Нобеловата награда за литература.
За първи път ми се налага да произнеса реч пред толкова многобройна аудитория и съм малко притеснен. Хората вероятно си мислят, че за един писател е естествено и лесно да се отдаде на подобно упражнение. Но писателят – или поне романистът – често е в трудни отношения с речта. И ако си припомним школската разлика между писмената и устна работа, писателят е по-надарен в писмената, отколкото в устната. Той има навика да мълчи и ако иска да попие от дадена атмосфера, трябва да се слее с хорското множество. Слуша разговори, без да си дава вид, а ако се намеси в тях, то е винаги, за да зададе някой и друг тактичен въпрос, та по-добре да разбере жените и мъжете, които го заобикалят. Говори колебливо заради навика си да драска и зачерква написаното. Разбира се, след безбройни задрасквания, стилът му може да изглежда кристален. Но вземе ли думата, вече няма възможността да поправя своите колебания.
Пък и аз съм от поколение, в което на децата не се разрешаваше да говорят, освен в много редки случаи и то, ако поискаха разрешение. Но дори тогава не ги слушаха и много често ги прекъсваха. И това обяснява трудното изразяване на някои от нас, понякога колебливо, друг път прекалено забързано, сякаш се страхуваме, че ей сега ще ни спрат. Несъмнено оттам идва и желанието да пиша, което ме обхвана, както и мнозина други, след раздялата с детството. Надявате се, че възрастните ще ви четат. Така ще бъдат принудени да ви слушат, без да ви прекъсват, и веднъж завинаги ще разберат онова, което ви е на душата.
Обявяването на наградата ми се стори нереално и аз побързах да разбера защо ме бяхте избрали. До този ден, мисля си, никога не бях чувствал така осезаемо доколко един романист е сляп по отношение на собствените си книги и колко повече знаят неговите читатели за онова, което е написал. Романистът никога не може да бъде свой читател, освен когато поправя ръкописа си за синтактични грешки и повторения или за да махне някой излишен пасаж. Той има само неясна и частична представа за книгите си, като художника, който, рисуващ фреска на таван и легнал на скелето, работи съвсем отблизо с детайлите, без да вижда цялото.
Странно, самотно занимание е писането. Докато пишете първите страници на роман, минавате през моменти на обезсърчаване. Всеки ден имате усещането, че вървите по грешен път. И тогава изкушението да се върнете и да поемете в друга посока е огромно. Не трябва да се поддавате на това изкушение, а да продължите по избрания път. Това е, донякъде, като да карате зиме през нощта, по заледен път без никаква видимост. Нямате избор, не можете да дадете заден ход, трябва да продължите напред, казвайки си, че все някога пътят най-сетне ще престане да е хлъзгав, мъглата ще се вдигне.
Когато завършвате книга, ви се струва, че тя започва да се откъсва от вас и вече вдишва въздуха на свободата, досущ като децата в навечерието на лятната ваканция. В клас те са разсеяни и шумни и вече не слушат учителя си. Дори бих казал, че в мига, когато пишете последните пасажи, в бързането да се освободи от вас, книгата проявява към вас известна враждебност. И ви напуска веднага щом напишете последната дума. Край, тя не се нуждае повече от вас, вече ви е забравила. От сега нататък читателите са тези, които ще я разкриват на самата нея. В този момент изпитвате огромна празнота и чувството, че сте били изоставени. Както и някакво неудовлетворение заради прекъснатата прекалено рано връзка между тази книга и вас. Това неудовлетворение и чувството за нещо несвършено ви карат да напишете следващата книга, за да възстановите равновесието, но така и никога не успявате да го направите. С минаването на годините книгите се следват и читателите ще заговорят за „творчество”. А вие ще имате усещането, че иде реч за дълго бягане напред.
Да, читателят знае много повече за една книга от нейния автор. Между един роман и неговия читател протича процес, подобен на някогашното проявяване на снимки, онова отпреди дигиталната ера. В момента на проявяването в тъмната стаичка снимката започваше постепенно да се вижда. Напредвайки в четенето на романа, протича същият химически процес. Но за да съществува такова съзвучие между автора и неговия читател, романът никога не трябва да насилва своя читател – в смисъла, когато казваме за даден певец, че насилва гласа си, а неосезаемо да го води и да му оставя достатъчно свободно пространство, та книгата да го проникне постепенно и да стори това с изкусност, наподобяваща акупунктурата, при която е достатъчно да забодеш иглата на точно определено място, та потокът да се разпростре по нервната система.
Струва ми се, че откриваме еквивалент на тази интимна и допълваща се връзка между романиста и неговия читател в музиката. Винаги съм смятал, че писането е близко до композирането, но съвсем не така чисто като него; и винаги съм завиждал на композиторите, за които ми се струва, че творят изкуство, по-висше от романа – и на поетите, които са по-близко до композиторите от романистите. В детството си започнах да пиша стихотворения и няма съмнение, че благодарение на това разбрах мисълта, която бях прочел някъде: „От лошите поети се раждат прозаиците.” Освен това, що се отнася до музиката, един романист много често включва всички хора, пейзажи, улици, които е могъл да съзре, в дадена музикална партитура, където преоткриваме същите мелодични елементи от една книга в друга, но музикална партитура, която ще му се струва несъвършена. И у романиста ще се зароди съжалението, че не е просто композитор и не е съчинил Ноктюрните на Шопен.
Липсата на ясен поглед и критично дистанциране на романиста спрямо цялото от неговите книги се дължи и на едно явление, което забелязвам както при себе си, така и при мнозина други: в момента на писането всяка нова книга заличава предишната до такава степен, та имам чувството, че съм я забравил. Смятах, че съм ги писал една подир друга с прекъсване, в пристъпи на последователна забрава, но често същите лица, същите имена, същите места, същите изречения преминават от една в друга, като мотивите на гоблен, тъкан в полусънно състояние. Полусън или сън наяве. Романистът често е сомнамбул, дотолкова е обсебен от онова, което трябва да се напише, и можем да се страхуваме, че ще го сгазят, докато пресича. Но забравяме безкрайната прецизност на сомнамбулите, които ходят по покривите, без някога да паднат.
В изявлението, последвало обявяването на Нобеловата награда, запомних следното изречение, в което се намекваше за последната световна война: „Той разкрива света на Окупацията”. Като всички онези жени и мъже, родени през 1945 г., и аз съм дете на войната и тъй като съм роден в Париж, съм по-точно дете, което дължи раждането си на Париж от времето на Окупацията. Хората, живели в онзи Париж, искаха много бързо да го забравят или пък да си спомнят само онези всекидневни подробности, които създават илюзията, че, в крайна сметка, всекидневният живот не е бил много по-различен от онзи, който са водили в нормално време. Лош сън и смътни угризения, задето са оцелели. И когато по-късно децата им ги разпитваха за онзи период и за онзи Париж, отговорите им бяха уклончиви. Или мълчаха, сякаш искаха да зачеркнат в паметта си тези мрачни години и да скрият нещо от нас. Ала през мълчанието на нашите родители ние отгатнахме всичко, сякаш сами го бяхме преживели.
Странен град е онзи Париж от времето на Окупацията. На пръв поглед, животът продължавал „както преди”: театри, кина, мюзикхолове, ресторанти работели. По радиото звучали песни. А в театрите и кината дори имало много повече хора, отколкото преди войната, сякаш тези места били убежища, в които хората се събирали и притискали едни в други, за да се успокоят. Ала отделни подробности показвали, че Париж вече не е същият като едно време. Тъй като нямало коли, той бил тих град – тишина, в която се чували шумоленето на дърветата, тракането на конските копита, стъпките на множеството по булевардите и глъчката на гласовете. В тишината на улиците и затъмненията, които зиме се спускали към пет чеса следобед и по време на които през прозорците било забранено да се промъква и най-слаба светлинка, градът сякаш отсъствал сам от себе си – „безок” град, както казвали нацистките окупатори. Възрастните и децата можели да изчезнат безследно във всеки момент и дори между приятели се говорело с недомлъвки, а разговорите никога не били откровени, защото във въздуха осезаемо се носела заплаха.
В този Париж като от кошмар, където хората рискували да станат жертва на донос и на полицейска хайка на излизане от метрото, се случвали случайни срещи между хората, които в мирно време никога не биха се засекли, в сянката на комендантския час се раждали мимолетни любови, без хората да са сигурни, че ще се съберат отново през следващите дни. Тъкмо вследствие на тези срещи, често без бъдеще, а понякога от тези неприятни срещи, по-късно се родили деца. Ето защо за мен Париж по време на Окупацията винаги е бил като изначалната нощ. Без него аз никога нямаше да се родя. Този Париж не е преставал да ме обсебва и вълнува и неговата забулена светлина понякога обвива моите книги.
Ето ви и доказателство, че писателят е неизличимо белязан от рождената си дата и своето време, макар да не е участвал пряко в политическото действие, макар да създава впечатлението, че е самотник, оттеглил се в онова, което нарича „своята кула от слонова кост”. И ако пише стихотворения, те отразяват времето, в което живее, и не биха могли да бъдат написани в друга епоха.
Например, стихотворението на великия ирландски писател Йейтс „Дивите лебеди в Кул”, което ме вълнува дълбоко винаги, когато го чета. В един парк Йейтс наблюдава плъзгащи се по водата лебеди:
Настъпи и шестнайстата ми есен
откак за първи път спрях,
за да ги преброя – но те се вдигнаха
с едничък само мах
и се разсипаха, с криле доскоро скръстени,
в нестроен низ от пръстени.
Сега се носят тайнствени, прекрасни
сред езерната шир.
В кои тръстики ще се приютят,
в коя река, в кой вир,
ако един ден без самоизмама,
усетя, че ги няма?
(Превел от английски Владимир Трендафилов)
 
Лебедите често присъстват в поезията на ХІХ век – при Бодлер и Маларме. Но това стихотворение на Йейтс не би могло да бъде написано през ХІХ век, с особения си ритъм и меланхолия то принадлежи на ХХ век и дори на годината, в която е написано.
Случва се също един писател от ХХІ век на моменти да се чувства пленник на своето време, а четенето на великите романисти на ХІХ век – Балзак, Дикенс, Толстой, Достоевски – да му вдъхва известна носталгия. В онази епоха времето е течало по-бавно от днес и тази бавност е пасвала на работата на романиста, защото той е можел по-добре да концентрира своята енергия и внимание. Оттогава времето е ускорило своя ход и напредва на резки тласъци; и това обяснява разликата между големите романови масиви от миналото с архитектурите на катедрали и днешните накъсани и напарчетосани творби. От тази гледна точка, аз принадлежа на едно междинно поколение и би ми било любопитно да разбера как следващите поколения, родени с интернет, мобилния телефон, имейлите и туитовете, ще изразяват чрез литературата този свят, в който всеки постоянно е „свързан” и в който „социалните мрежи” нарушават онази част интимност и тайнственост, която ни принадлежеше съвсем до скоро – тайнствеността, която придаваше дълбочина на хората и можеше да бъде голяма романова тема. Искам обаче да остана оптимист по отношение бъдещето на литературата и съм убеден, че идните писатели ще поемат щафетата, както го е правило всяко поколение от Омир насетне…
Защото всъщност писателят, като всеки друг творец, макар и да е дотолкова тясно свързан със своето време, че не може да му избяга, и макар дори въздухът, който диша, да е така нареченият „въздух на епохата”, в своята творба той винаги говори и за нещо безсмъртно. При поставянето на пиесите на Расин и Шекспир няма никакво значение дали действащите лица са облечени в старовремски дрехи или пък режисьорът иска да ги напъха в дънки и кожени якета. Това са незначителни подробности. Когато четем Толстой, забравяме, че Анна Каренина носи рокли от 70-те години на ХІХ век, дотолкова тя ни е близка след столетие и половина. А някои писатели, като Едгар По, Мелвил или Стендал, са много по-добре разбирани двеста години след смъртта им, отколкото от онези, които са им били съвременници.
В крайна сметка, къде точно стои един романист? Малко встрани от живота, за да го описва, защото, ако е потопен в него – в действието – има за него само смътна представа. Но това незначително разстояние не пречи на силата на авторовото идентифициране спрямо героите му и онези хора от реалния живот, които са ги вдъхновили. Флобер казва: „Мадам Бовари, това съм аз.” Толстой незабавно се отъждествява с онази, която вижда да се хвърля под влака една вечер на руска гара. И тази дарба за отъждествяване стига толкова далече, че Толстой се слива с небето и пейзажа, които описва, и попива в себе си всичко - до най-лекичкото потрепване на миглите на Анна Каренина. Това ненормално състояние е противното на нарцисизма, защото предполага едновременно забравянето на себе си и изключително съсредоточаване, за да си възприемчив и към най-незначителния детайл. Предполага и известна самота. Тя не е затваряне в себе си, но позволява да достигнеш висока степен на внимание и хиперпрозорливост към външния свят, за да го пренесеш в даден роман.
Винаги съм вярвал, че поетът и романистът придават загадъчност на човешките същества, които изглеждат залети от всекидневния живот и на най-обикновените обичайни неща – и го правят, защото ги наблюдават с неотслабващо внимание и с една почти хипнотична съсредоточеност. Под техния поглед течащият живот накрая се обвива в мистерия и придобива една фосфоресцентност, която на пръв поглед не е притежавал, но тя е била скрита дълбоко в него. Ролята на поета и романиста, както и на художника, е да разбули мистерията и фосфоресцентността, които се намират в дъното на всеки човек. Мисля си за моя далечен братовчед, художника Амедео Модилиани, и за най-вълнуващите му платна, в които е избрал за модел непознати, деца и улични момичета, келнерки, невзрачни селяни, млади чираци. Нарисувал ги е с остри черти, напомнящи великата тосканска традиция, тази на Ботичели и на сиенските художници от „Куатрочентото”. Но им е придал – или по-скоро разкрил – целия чар и благородство, които носят под скромния си външен вид. Работата на романиста трябва да е насочена в тази посока. Вместо да деформира действителността, въображението му трябва да проникне дълбоко в нея и с помощта на инфрачервените и ултравиолетовите лъчи да извади и разкрие тази действителност на самата нея, за да открие онова, което се крие зад привидностите. И аз не съм далеч от мисълта, че в най-добрия случай, романистът е нещо като ясновидец и дори визионер. Както и сеизмограф, готов да зарегистрира и най-недоловимите движения.
Винаги съм изпитвал колебание, преди да прочета биографията на един или друг писател, от когото съм се възхищавал. Биографиите понякога се вторачват в дребни подробности, в не винаги точни свидетелства, в черти от характера, които изглеждат смущаващи или разочароващи; и всичко това ми напомня онези пращения, които смущават някои радиопредавания и заглушават музиката или гласовете. В съкровения свят на един писател ни въвежда единствено четенето на неговите книги и тъкмо там той е най-много себе си и ни говори тихичко, без гласът му да е смущаван и от най-малкия паразитен шум.
Когато четем биографията на един писател, понякога откриваме важно събитие от детството му, изиграло ролята на матрица за бъдещото му творчество, без той непременно ясно да го е осъзнал, и това важно събитие се е връщало в различни форми и е обитавало неговите книги. Днес си мисля за Алфред Хичкок, който не беше писател, но при все това, филмите му имат силата и спойката на романовата творба. Когато синът му бил на пет години, татко Хичкок го накарал да отнесе едно писмо на негов приятел, полицейски комисар. Детето му предало писмото, а комисарят го затворил в онази част на участъка, преградена с решетки, която играе ролята на килия и в нея затварят за през нощта всевъзможни престъпници. Ужасеното момче чакало там цял час, преди комисарят да го пусне и да му каже: „Вече знаеш какво те чака, ако в живота имаш лошо поведение”. Несъмнено, въпросният полицейски комисар със странни възпитателни принципи е в основата на атмосферата на съспенс и тревожност, която цари във всички филми на Алфред Хичкок.
Не бих искал да ви отегчавам със собствения си случай, но мисля, че определени епизоди от моето детство по-късно послужиха за матрица на моите книги. Безкрайно често оставах далеч от родителите си, при приятели, на които те ме поверяваха и за които не знаех нищо, в места и домове, които се следваха. В дадения момент едно дете не се учудва от нищо и дори да се озове в необичайни ситуации, това му се струва напълно естествено. Едва много по-късно моето детство започна да ми се струва енигматично и аз се помъчих да разбера повече за всички онези различни хора, на които родителите ми ме бяха поверявали, и за различните места, които непрестанно се сменяха. Но не успях да идентифицирам повечето от тези хора, нито да открия с топографска точност места и къщи от миналото. Желанието да разгадая загадките, без всъщност истински да успея и да се опитам да проникна в някоя потайност, породиха желанието да пиша, сякаш писането и въображението биха могли да ми помогнат най-сетне да разреша тези загадки и потайности.
И тъй като стана дума за „потайности”, това асоциативно ме накара да си помисля за заглавието на един френски роман от ХІХ век: „Парижките потайности”. Големият град, в случая моят роден град Париж, е свързан с първите ми впечатления от детството и тези впечатления са толкова силни, че оттогава никога не съм преставал да проучвам „парижките потайности”. Когато бях около девет-десетгодишен, ми се случваше да се разхождам сам, независимо от страха и притеснението на родителите ми, и да стигам все по-далече и по-далече, до непознати за мен квартали на десния бряг на Сена. Случваше се през деня и това ми вдъхваше спокойствие. В началото на юношеството се опитвах да победя страха си и по тъмно да поемам с метрото към още по-далечни квартали. Животът се учи така и в това отношение аз следвах примера на повечето романисти, на които се възхищавах и за които от ХІХ век насетне големият град – независимо дали се казва Париж, Лондон, Санкт-Петербург или Стокхолм – се превръща в декора и една от основните теми в техните книги.
В разкази си „Човекът от тълпата” Едгар По е сред първите, които говорят за човешките вълни, които наблюдава иззад витрината на едно кафене и които се нижат безконечно по тротоарите. Забелязва странен на вид възрастен мъж и го следва през нощта из различни квартали на Лондон, за да научи повече за него. Но непознатият е „човекът от тълпата” и да бъде следван е безсмислено, защото той ще си остане винаги анонимен и за него няма да научим никога нищо. Той няма отделно съществуване, той е просто част от масата минувачи, които крачат в стегнати редици или пък се блъскат и се загубват из улиците.
Мисля си и за един епизод от младостта на поета Томас де Куинси, белязал го завинаги. В Лондон, в човешкото множество на „Оксфорд Стрийт”, той се бил свързал с младо момиче, една от онези случайни срещи, които се случват в големия град. Прекарал бил няколко дни в нейната компания, а след това трябвало да напусне Лондон за няколко дни. Уговорили се, че след седмица тя ще го чака всяка вечер, в един и същи час, на ъгъла на „Тичфийлд Стрийт”. Но никога не се срещнали отново. „Със сигурност понякога сме се търсили един друг по едно и също време из огромния лабиринт на Лондон; може би са ни делели няколко метра – но не е нужно повече, за да се стигне до вечна раздяла”.
 
За онези, които са се родили и живели в даден град, с минаването на годините всеки квартал, всяка улица напомнят за спомен, среща, мъка, миг на щастие. А често същата улица за вас е свързана с продължителни спомени и то дотолкова, че благодарение на топографията на един град, в паметта ви се връща целият ви живот на последователни пластове, сякаш бихте могли да разшифровате насложените един върху друг пластове писане от някой палимпсест. Както и животът на другите, на онези хиляди и хиляди непознати, срещани по улиците и из коридорите на метрото в час пик.
Ето по тази причина в младостта си, за да си помогна да пиша, се опитвах да намеря стари телефонни указатели на Париж, най-вече онези, в които имената са записани по улици, с номерата на сградите. Имах чувството, че страница след страница, пред очите ми се появяваше рентгенова снимка на града, но на един потънал като Атлантида град, и че вдишвах аромата на времето. Заради изминалите години, единствените следи, които бяха оставили тези хиляди и хиляди непознати, бяха техните имена, адреси и телефонни номера. Понякога, в следващата година, дадено име вече го нямаше. Имаше нещо зашеметяващо в това да прелиствам старите указатели и да си мисля, че на тези телефони вече никой не отговаря. По-късно щях да остана поразен от редовете в едно стихотворение на Осип Манделщам:
Аз се върнах в града си, познат до сълзи,
чак до венички детски, подути жлези.
 
Аз не искам да мра, аз все още съм тук,
моят номер е още у теб, Петербург.
 
В паметта ми адресите още личат,
гласовете на мъртвите дето звучат.
(Превод от руски Владимир Морзоханов)
 
Да, струва ми се, че тъкмо докато преглеждах тези стари телефонни указатели на Париж, у мен се зароди желанието да напиша първите си книги. Достатъчно беше сред тези стотици хиляди имена да подчертая с молив това на някой непознат, адреса и телефонния му номер, и да си представя какъв е бил животът му.
В големия град човек може да се загуби или да изчезне. Може дори да промени самоличността си и да заживее нов живот. Може да се отдаде на много дълго проучване, за да открие следите на някого, като в началото разполага с един-два адреса в забутан квартал. Кратката отметка Последен известен адрес, която понякога съществува в картоните за издирване, винаги е намирала отзвук в мен. Темите за изчезването, идентичността, отминаващото време са тясно свързани с топографията на големите градове. Тъкмо затова от ХІХ век те много често са били територията на романистите и някои от най-великите сред тях се свързват с определен град: Балзак с Париж, Дикенс с Лондон, Достоевски със Санкт-Петербург, Токио с Кафу Нагаи, Стокхолм с Ялмар Сьодерберг.
Аз принадлежа на поколение, повлияно от тези романисти, което на свой ред искаше да изследва онова, което Бодлер наричаше „криволичещите дипли на големите столици”. Разбира се, след петдесет години, тоест от времето, когато юношите на моята възраст изпитваха много силни усещания, когато откриваха своя град, последните са се променили. В Америка и в онова, което наричаме Третия свят, някои са се превърнали в „мегаполиси” с плашещи размери. Жителите им са затворени в квартали, често оставени на разрухата и в атмосфера на социална война. Бидонвилите се множат и все повече се разпростират като пипала. До ХХ век романистите пазеха една донякъде „романтична” представа за града, не много по-различна от тази на Дикенс и Бодлер. Затова много би ми се искало да узная как бъдещите романисти ще говорят в литературните произведения за тези гигантски урбанистични струпвания.
Вие имахте благосклонността, говорейки за моите книги, да споменете „изкуството на паметта, с което са разказани най-неуловимите човешки съдби”. Но тези комплименти надхвърлят моята личност. Тази особена памет, която се опитва да събере някои парчета от миналото и малкото следи, оставени на земята от хора анонимни и непознати, също е свързана с рождената ми година: 1945. Това, че съм роден през 1945, непосредствено след като цели градове са били унищожени и цели населения са изчезнали, несъмнено ме е направило, както и всичките ми връстници, по-чувствителен към темите за паметта и забравата.
Мисля си, че, за жалост, търсенето на изгубеното време вече не може да се извършва със силата и прямотата на Марсел Пруст. Обществото, което той описваше, беше все още стабилно, това беше обществото на ХІХ век. Паметта на Пруст кара миналото да изплува като жива картина и в най-малките му подробности. Струва ми се, че днес паметта съвсем не е така сигурна в себе си и че трябва непрестанно да се бори срещу амнезията и забравата. Заради този пласт, заради тази маса забрава, която обвива всичко, ние успяваме да доловим само откъслеци от миналото, накъсани следи, изплъзващи се и почти недоловими човешки съдби.
Но безспорно призванието на романиста, застанал пред белия лист на забравата, е да извади на повърхността няколко полуизличени думи, прилични на онези невидими айсберги, чиито върхове плуват над повърхността на океана.
Патрик Модиано
7 декември 2014, Стокхолм
Превела от френски Валентина Бояджиева
Бел. ред. Заглавието е на редакцията.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”