Български  |  English

Морал и политика

 
Слово по случай 150-годишнината от рождението на Тодор Генчов Влайков, произнесено в СУ „Св. Климент Охридски” на 13 февруари 2015 г.
 
Уважаеми дами и господа, колеги,
 
Събрали сме се тази вечер, за да говорим по една рядка и нежелана от повечето действуващи политици – и тук, и по света – тема: морал и политика. Събрали сме се да прославим една достолепна българска личност, която с удивително постоянство и благороден стоицизъм осъществява в битието си на политик, общественик и писател сякаш невъзможното единство на тези две понятия. Събрали сме се да почетем Тодор Генчов Влайков сто и петдесет години след рождението му, да проследим сюжетите на достойно изживян с патриаршеско достолепие живот...
Писал съм няколко пъти за смущаващия ювенализъм на новите български поколения, за наивния и неосмислен култ единствено към младия и физически здравия. Изглежда, че продължително време изповядваният под различни форми революционен радикализъм пречи на повечето българи да намерят истинското място в националния пантеон на личности с епически толстоевско-гьотевски биографии, като, примерно, Димитър Маринов, Михаил Маджаров, Петър Дънов, Михаил Арнаудов, Цеко Торбов... А би трябвало да можем да си отговаряме защо нашите бащи и майки с огромен респект и уважение са наричали редактор-стопанина на списание „Демократически преглед” дядо Влайков още след приблизително неговата петдесет и пет годишнина и защо това дядо съвсем не е звучало снизходително и пренебрежително...
Има една много важна и, струва ми се, непосочвана особеност на публичната личност на Тодор Влайков. Дошъл от своя роден, прекрасен и уютен подбалкански градец Пирдоп в София още като ученик, той гради личността си последователно и напълно съзнателно някак именно пределно публично – при това, без да се вплита в каквито и да е скандални или сензационни сюжети, без каквато и да е показност, без натрапчиво себеизтъкване. Просто Влайков някак съвсем естествено представя самия процес на моделното себесъздаване на един нов тип интелигент, който е готов и се чувства задължен да поема разнородни обществени мисии при съграждането на модерната българска държава, на гражданското общество и на традиционалистката култура и литература. Това отстояване на моралния интегритет на своята собствена личност – не само като писател и публицист, но и като въвлечен в продължение на десетилетия в бурите и дори в хаоса на политическите борби партиен строител и депутат – Тодор Влайков превръща в голямата тема на своя живот. Не само в пространните си монументални автобиографически творби (включително и в ред очерци, в ред повести и разкази с документална основа), но дори и в стотиците си статии, речи, прокламации, годишни обзори, коментари към законопроекти и в още много други текстове, Тодор Влайков навсякъде разказва себе си. Не – за себе си! Ето тук е голямата разлика в сравнение с предизвикателно-ексхибиционистически настроените персони от различните зони на живота. Писателят-политик разказва себе си, защото непрестанно, навсякъде и във всеки един момент се съизмерва със, съотнася към един собствен морален кодекс. При това, този кодекс съвсем не е застинал, догматизиран. В хода на личностното и социално битие той се обогатява, обраства с детайлизирани морални норми, коригира се в някакви свои части, модернизира се – особено в лудата епоха на 20-те години. Естествено, неговата основа винаги остава християнска, източноправославна (да си спомним за основополагащия „християнски социализъм” на духовно родствения предходник в Германия Фридрих Науман). Но либералът-консерватор Тодор Влайков (нека не се боим от противоречивото съчетаване) не е ретроутопист в политическата си партийна и парламентарна дейност, в работата си за оптимизиране на битието на социални общности и стопански сфери, като учителство, читалищно дело, чиновничество, кооперативно дело, земеделие, занаятчийство... Той е готов да приеме обновата, да мисли за обновата (нека използваме лексика от същите тези 20-те години), стига да не се нарушават основните морални ценности, стига да не се пренебрегват християнската любов, толерантността, взаимопомощта, семейната хармония, индивидуалната и общностната свобода, правото на лично мнение... Готов е за обновата, въпреки че до последните си години запазва характерната за ранната си белетристика тенденция да идеализира традиционния бит на селската задруга, да се снима с удоволствие в депутатските си години с облечените в потури свои пирдопски аркани.
Заселил се в началото на ХХ век на ул. „Хан Аспарух” в центъра на София, построил на № 65 две къщи, съседствал братски с водача на най-елитния литературен кръг „Мисъл” д-р Кръстьо Кръстев, Тодор Влайков наистина се превръща за цял половин век (умира през 1943 г.) в една от централните фигури на обществения, политическия, културния и литературния ни живот. Без да е светски шумен, той е пределно видим, наличен, достъпен – за съпартийци от Радикалдемократическата партия, за сътрудници на „Демократически преглед”, за журналисти, за съюзни членове на различните сдружения, чиито дела се опитва да оправя, просто за молители и просители. (Легендарна е неговата готовност да издирва и съвсем млади и нови сътрудници на „Демократически преглед”, за да им връчи най-често неочакван от тях хонорар; впрочем, една от проявите на неговата скопосност и уредност е, че самото списание, а и ред други негови начинания, се превръщат в печеливши предприятия – кооперативното мислене в действие!) И да повторя: при цялата тази опубличностеност, той не се саморазгражда, непрестанно са самонаблюдава. Неслучайно имаме толкова много оставени ни негови изповеди (например: „Защо напускам парламента и се оттеглям от политическия живот” от 1937 г.), отчети като депутат и общински съветник, творчески равносметки, завети, декларация-изповед от в. „Демократически сговор” (1924 г.), прощални думи от в. „Мир”, дарения в памет и в прослава, завещания...
Паралел с друг, наричан също с респект и уважение „дядо” след петдесетгодишнината си писател, политик и обществен деец - предходникът Петко Славейков, имал на стари години къща наблизо в София, на днешния площад „Славейков” - ще ни каже много. У него има елементи на играеща, смееща се личност, на homo ludens. Тодор Влайков е пределно сериозен. Въпреки благостта му, у него има някаква ригористична строгост. В духа на късното Възраждане, Петко Славейков е склонен към морален релативизъм. Един е неговият морал в Трявна, където дълго пребивава семейството му, което той наглежда от време навреме; доста по-различен е в Цариград, където е отдаден не само на обществените си дела. Петко Славейков е написал дори и знаменито стихотворение за безпаричието на пишещия брат, някак му е съвсем нормално да се оплаква; Влайков е решавал сам своите неизбежни финансови затруднения. Петко Славейков е готов (особено в източно-румелийския си период) да охули безмилостно подигравчийски политическия си противник или просто литературния съперник; за Тодор Влайков е просто немислимо да постъпи така – той може да употреби в полемика много тежки квалификации, но те не биха засегнали опонента личностно, в частната му и още по-малко в телесната му битност. Петко Славейков непрекъснато се занимава с множество неща едновременно, омесено. Независимо от комплексността на своето обществено служене, Тодор Влайков прави и строги разграничения. През 1901 г., когато окончателно влиза в политиката, той изоставя декларативно литературното си творчество. През 1931 г. също ритуално се връща в литературата – след напускането на политиката. Това противопоставяне на двамата не е ценностно; то просто очертава типологиите.
А инак, при четене на стотиците текстове на политическия писател, на идеолога и политика-практик Тодор Влайков, виждаме, че понятието морал е наистина ключова дума в неговия специализиран политически речник. И то обозначава смисловия център не само на такива значими негови студии, като ”Бележки върху морала на нашите партии”(1921 г.) и „Не само политическо съзнание, но повече обществен морал”(1923 г.). Целият разказ за приятеля и политически съратник Найчо Цанов в голямата мемоарна и биографическа работа цели да представи моралистическата му същност като публична личност при всички обстоятелства, при всевъзможни конфликти и акции за увличане и обединяване на съидейници. Безброй са словосъчетанията, в които думата морал влиза, особено в негативни разгърнати определения: слабият обществен морал; хора със слаб, с неустойчив обществен морал; липсата на здрав морал у партиите; морална поквара; моралния упадък; морално паднали хора от всички среди; липса в народа ни на здрав обществен морал и чувство на обществен дълг и пр., и пр.
И един фрагмент от споменатата студия „Бележки върху морала у нашите партии” с ясни, недвусмислени формулировки:
Програмни идеи и държавническа похватност – това са главните особености, по които обикновено се различават партиите, според които най-често се ценят. Има обаче и друга една страна в живота и дейността на нашите политически партии, която също е от голяма важност за тях, но която не всякога се взема предвид при тяхната преценка. Това е моралът у партиите, това е степента на почтеност и непочтеност при тяхната дейност. Наистина, почтеност и морал не би трябвало да бъдат характерна особеност на една или друга партия. Почтеност и морал – това би трябвало да бъде еднаква за всички партии естествена среда, трябвало би туй да бъдат ония общи за всички тях елементарни условия, при които само може да се проявява каквато и да е партийно-политическа дейност.(ДПр, год. ХІІІ, кн. 10, с. 738)
Тоест, за радикалдемократа тези качества просто са задължително условие за нормалната политическа работа на партията. Без тях тя се превръща в нещо друго, обезсмисля се.
Така, когато характеризира критично двата режима, спрямо които той е в неизменна опозиция – личния режим на княз/цар Фердинанд (чиито най-пространни анализи бе направил именно той в стотици страници) и насилническия антиградски и антиинтелигентски авторитарен режим на земеделците на Стамболийски, Тодор Влайков показва деформациите на парламентаризма, на партийно-политическата система, на конституционализма именно като отказ от корективите на моралното. Пак така е представено отвратителното, очевидно неизкоренимо в България явление, наричано партизанщина (силовото натрапване на свои хора без съответни компетенции, на съпартийци на възлови места в администрацията, а и навлизането на хора със съмнителни качества в партиите именно за да получат възможността да бъдат назначавани); и за него Влайков пише отново и отново; от него се опитва да предпазва и собствената си Радикалдемократическа партия.
Добре, това е идеалистичната нагласа на Тодор Влайков – политическият писател. Но съвместима ли е тя с всекидневната практическа политическа дейност? И вечният въпрос: възможно ли е въобще да се примирят, да се съчетаят, да се насложат моралът и политиката? Отлично знаем, че през последните столетия непрекъснато възникващите идеи, школи и направления в политическата мисъл на т. нар. реална политика/реалполитик категорично се противопоставят на подобно обвързване на морал и политика. Нещо повече, в по-мека или по-радикална форма, всички те твърдят, че в политиката се тръгва преди всичко от практически , а не от нравствени или идеологически съображения, че политиката винаги е борба за власт и че самата власт е възможност за контрол над умовете и действията на хората. А дали това е винаги морално? Да добавим още няколко наивни реторически въпроса... Не е ли всъщност политиката една война в мирни условия; едно продължение на войната с мирни средства? И възможно ли е – след като е война – въобще да се поставят морални условия, да се постулират морални принципи? И ако моралното поведение е да постъпваш така, както ти диктува съвестта, дори и с риск да загубиш, то тогава не се ли обезсмисля самото правене на политика, след като основната цел на политиката е била да спечелиш и упражняваш властта?
Същевременно, както знаем, липсва единство и за разбирането на самото понятие морал. И отново цяла поредица от въпроси: Дали моралните норми, моралът е относителен, обусловен от културата на дадена общност, или е абсолютен, доколкото са абсолютни (дали?) и такива понятия като добро и зло? Все още ли са валидни двете основни типологии или и те вече са силно разколебани: моралност е „поведение, произтичащо от вътрешните закони”, докато легалност е „поведението, съобразяващото се с външните”, общностните закони? И в каква степен двете са съвместими? И в каква степен моралът е източник на правото, на законовите норми? Или истинският морал винаги в някаква степен надхвърля като изисквания към индивида и общността тези законови норми? Наистина ли моралният човек е „по-добър”, отколкото законът предписва за един „нормален” член на общността?
Всеки от тези реторически въпроси влече след себе си цял друг шлейф от питания, поражда нескончаеми дискусии. Важно е обаче да се каже друго: очевидно това напрежение между утилитарно, реално, практическо и идеално, морално, добротно в политиката поражда отново и отново различни парадигми, различни идеологически конструкции, дори нов тип партийни програми, които винаги по някакъв начин знаят, държат сметка за силата на моралността, за това, което наричаме „нравствено превъзходство”.
Тодор Влайков добре е познавал значимостта на тези дилеми; отговарял е многократно на подобни реторически въпроси. За него е важно в българското общество, в българския обществен и политически живот да има непрестанно актуален морален пример, морален ориентир, морален стожер. И той самият се превръща във въплъщение, в материализация на моралността. Във всичко това има нещо прекомерно, нещо радикално. Но нали така се нарича основаната и от него партия. Сякаш не е съвсем нормално при една напрегната политическа работа в пределно драматични и дори трагически общонационални ситуации, а дори и при една обикновена, делнична политическа битка да се мисли непрекъснато моралността, да се отстояват непрекъснато моралните принципи.
И все пак, Влайков прави точно това. При това съвсем не е сам. Върху тази основа се строи Радикалдемократическата партия. Две-три години преди това, още с първите броеве на „Демократически преглед” от 1902 г., доста бързо се събират съмишленици, като писателят Антон Страшимиров, теоретикът на либерализма у нас Иван Харизанов, партийният организатор и бъдещ държавник Стоян Костурков, университетските преподаватели, настоящите и бъдещи професори Любомир Милетич, Иван Георгов, Стефан Киров, Йосиф Фаденхехт, Венелин Ганев. Всички те имат поддръжката на кръга „Мисъл”, на д-р Кръстев, Петко Тодоров, Пенчо Славейков и Пейо Яворов... Оказва се, че съществува по-широка социална готовност да се въплъщава моралността в политиката - в противовес на партизанщината и демагогията, на грубите насилия и на фалшификациите по време на избори, на популистките спекулации с невежеството на големи обществени слоеве. Е, всички те, Влайковите съмишленици, пък напротив, ще превърнат моралността в основна своя тема и за политически разсъждения, и в основен принцип на политическата си дейност – без да догматизират, без да се превръщат само в пасивни духовни наставници.
Ето и един конкретен пример: книгата на Ангел Станков (това е дядото на днешния цигулар) „Чувства, морал, политика”, издание на „Радикал”. Привеждам един характерен пасаж: Социалният морал има широко съдържание. Той не е пасивно дело. Той не може да се ограничи само с повеленията на досегашния морал, който изчерпва своите догми с това именно, което човек не бива да прави: не убивай, не кради, не лъжи и др. Той носи в себе си активните елементи на социалния живот; той създава от човека една обществена личност, годна да действува и решена да координира действията си с тия на други членове на обществото за постигане на общи положителни резултати. Социалният морал прави от човека дейна морална личност, която не само се въздържа да прави зло, но работи за премахване на злото, което другите вършат... Либерализмът на тези дейци е персоналистичен, той е вгледан в правата, в политическата свобода на отделната личност, а не толкова във възможностите на пазара.
И за Влайков, и за мнозина от неговите съмишленици отстояването на морала в политиката има различни равнища (всяко със своя специфика) и форми на проявления:
- като лични политически акции и политически жестове;
- като формиране на актуални политически принципи, като политически идеи, като цялостна либерална идеология;
- като парламентарно участие в зала;
- като парламентарна дейност в ежедневието на избирателите си;
- като обществена дейност;
- като деец в гражданското общество – включително и при подпомагането с идеи и на стопански начинания;
- като политически писател и журналист;
- като външнополитически акции и като култивиране на способности за геополитически анализи и обобщения (това радикалдемократите го владеят прекрасно – вж. „Демократически преглед” и книгите им), като международно общение и обмен на идеи със сродни чужди партии.
В цялото това живо обществено дело Тодор Влайков има и един по-старши събрат – неистовият оратор, агитатор, парламентарист Найчо Цанов. Двамата се допълват в общественото си служение по един наистина неповторим за българската история начин. Но за това – след малко. Искам сега да направя едно малко отклонение и по радикалдемократически да осъвременя силно темата...
Ще дам няколко примера от работата и мисленето на сегашни и от съвсем близкото минало политици...
Първият е от сферата на външната политика.
„Файнeншъл Таймс” коментира многочасовата среща на канцлера на Германия Ангела Меркел с президента на Русия Владимир Путин от 15 ноември 2014 г. в Бризбейн. Канцлерът се опитва да насочи разговора към Украйна след руската експанзия, Путин превантивно трупа обвинения към Запада за пренебрежителното му – според него – отношение към Русия след края на Студената война. Цитирам: „...през цялото време Меркел упорито се опитвала да разбере какво иска Путин, за да предложи компромисна сделка. И когато най-накрая той излязъл с решение, тя изпаднала в шок. Според него, Киев трябва да подкупи опълченците с автономия и пари. По същия начин, по който Москва се справи с проблемната Чечения. Идеята може би е напълно логична за бивш полковник от КГБ, но за дъщеря на пастор от Източна Германия с дълбоко вкоренено чувство за справедливост тя е неприемлива.” Сблъскали са се два носителя на два принципа: на вулгарната и цинична реална политика и на моралистичната политическа непоколебимост.
Вторият пример е от българската вътрешна политика.
Министър-председателят Филип Димитров иска в Народното събрание вот на доверие с предварително знание, че ще го загуби. (Друг изход от кризата може предварително да бъде сключване на договор за подкрепа с ДПС, което тогава все още не е дълбинно корумпирано и не е така заредено с непомерни апетити за власт.) Яростните поддръжници на Филип Димитров се опитват да представят този самоубийствен акт като красив рицарски жест. Истината обаче е друга: вътрешният кръг от неформални съветници му е внушил, че са се появили прекалено много опоненти и врагове в самото СДС – различни видове сини мравки, че те трябва да бъдат провокирани, за да бъдат произведени след теста, след изпитанието за врагове; а след самия вот и предвидимото му отхвърляне, никой друг няма да може да направи правителство, ще се надигне всенародна вълна в наша подкрепа, отиваме на избори – ние пишем листите и отстраняваме вътрешните врагове, те вече ще бъдат предатели, защото са се усъмнили в нашата абсолютна моралност; печелим изборите самостоятелно и правим отново, вече чисто наше правителство. Да, но следва именно корумпиралото България правителство на проф. Беров. Имаме пример за псевдо морално политическо поведение, прикриващо всъщност вътрешнокоалиционна неетичност и дори революционно насилие.
И два израза на водещи политици...
Бившият премиер на Великобритания Тони Блеър формулира: „Европейският съюз е брутална реалполитика.” А българският президент Росен Плевнелиев по някакъв повод призовава: „Не трябва да допускаме, включително и на най-високо ниво, връщане към реалполитиката от XIX век, защото именно тя...”. Добри предположения и предупреждения за възможен отказ от моралните принципи... Тоест, виждаме, че конфликтите между двата подхода към политиката непрекъснато се възпроизвеждат – на различни равнища, в безброй вариации. И у нас, в България, в първата четвърт на ХХ век ,Тодор Влайков и останалите радикалдемократи им бяха дали ярък наглед, бяха изострили противопоставеността на тези две типологии до крайност. И не е въпросът само ти да си морален в политиката, а и да забелязваш, да отчиташ, да почиташ моралността и на други участници в политическия живот (включително и от други политически сили, от други партии), да култивираш и насърчаваш моментите на облагородяване на политиката.
 
Връщаме се към знаменитото политическо партньорство и лично приятелство на Тодор Влайков с Найчо Цанов. Без да забравя себе си (той знае стойността на делото си), за Влайков Найчо Цанов е неговият голям положителен политически герой на съвременна България (та по майчина линия Найчо Цанов се родее с фамилията на Шишмановци, с проф. Иван Шишманов и с Алеко Константинов, със самия Щастливец, с когото е и духовно родствен). Влайков непрекъснато наблюдава Найчо Цанов, възхищава се от моралната му твърдост, описва в множество свои съчинения ярките му постъпки, готовността му да се превърне в основен персонаж и на публични „позитивни скандали” (нека ги наречем така), които разбунват полето на политиката. През 1925 г. (скоро след смъртта му) той пише пространен текст за него - „Найчо Цанов. Спомени и бележки”. Ето някои от тези представени от Влайков сюжети, изброени, без да навлизаме в техните детайли и в общата атмосфера:
- прочутият дуел на Найчо Цанов с консула на Австро-Унгария в родния му Видин от 1898 г., предизвикан от изобличенията му в местен вестник на надменния маджарин, че не спазва българските закони, че е ловувал в запретно време из Видинско; при този дуел първи стреля консулът Кирали, не улучва, след което смелият Найчо Цанов (увлечен и по идеите на Толстой) презрително хвърля пистолета си на земята и по този начин изразява отношението си към този варварски, уж рицарски ритуал; случката става широко известна навсякъде в Българско;
- отговорът на тронното слово в Народното събрание през паметната за всички български интелигенти 1907 – годината, в която те успяха да наложат на цялостното българско общество своя дневен ред със защитата на академическата автономия и с цяла поредица други паралелни кампании. Тук ще цитирам самия текст на Тодор Влайков:
„Спомням си и случая, когато го изключиха за няколко заседания по повод на една силна фраза, казана от него по адрес на държавния глава.
Беше през есенната сесия на 1907 г. Ставаха разисквания по отговора на тронното слово. Взе думата и Найчо. Той започна с противозаконното затваряне на Университета и разгонването на студентите, което бе извършено в началото на годината, очерта тежкото положение на страната, спря се на корупцията, насаждана отгоре, и накрая отбележи, че в тъмния мрак, който покрива страната, има и някои светли точки. Такива са борбите, които води интелигенцията.
- Светла точка в нашия живот е и датата 3 януари – провикна се с внушителен тон Найчо.
Трети януари бе датата, когато княз Фердинанд бе освиркан по случай откриването на Народния театър, Найчо с това искаше да каже, че освиркването на един държавен глава, който упражнява пакостен личен режим и тъпче конституцията, е заслужено и похвално дело.
Вик, шум, тропане. Не дадоха му да говори, свалиха го от трибуната и го изключиха за няколко заседания.
Неговия силен и бележит протестен възглас обаче излезе извън оградата на парламента и се разнесе вред из страната, където намери одобрителен отзив в сърцата на цялата напредничава и борческа интелигенция. И полетяха пак многобройни телеграми до Найчо от всички краища на страната, с които му се изказваха поздрави и насърчения.
И все по-широко се разнасяше името на смелия трибун, и все повече се ценеше и признаваше значението на неговата борческа дейност.”
- съвсем телеграфно, цяла поредица от акции и прояви около войните: от издаването на брошурата „Царят на българите и погромът” и протестът на опозиционерите в Двореца срещу въвличането на България в Първата световна война на страната на Централните сили до отказа на Найчо Цанов да оглави Народното събрание по предложение на Стамболийски вече през 1919 г. (през целия си политически живот той е отказвал непрекъснато постове – включително и председателския на Радикалдемократическата партия, и това също се превръща в модел за поведение);
- трагическият опит на демократическите партии, обединени временно в Конституционен блок, да организират протестен събор във Велико Търново срещу тираническия режим на Стамболийски, като за председател на събора е определен Найчо Цанов, въпреки че е тежко болен; погромът над блокарите от страна на оранжевата гвардия и на насъскани селяни, побоят над самия Найчо Цанов ускоряват смъртта му; преди това обаче той пише също знаменитото си писмо до Александър Стамболийски – „министър председател и диктатор на България” (на страниците на в. „Радикал”).
---
Може би, в сравнение с Найчо Цанов, по отношение на публичните си прояви Тодор Влайков е по-умерен, по-уравновесен. Но и не по-малко твърд в отстояването на моралните си принципи. За това свидетелства и самият мега сюжет на неговата обществена биография: началният етап на неговото писателско дело, работата му като просветен деец и след това, при навлизането в политиката след 1901 г. – отказът от литературни занимания, напускането на литературата, тридесетгодишното му дейно участие в най-видимия план на политическата сцена, и след това – раздялата с политиката и отново ритуалното връщане към литературата през 1931 г., диктуването (той ослепява) на мемоарни книги на дъщеря му Радка. Целият този половин век е преизпълнен с толкова много занимания, с толкова много реализирани проекти, с толкова много представени и коментирани законопроекти в Народното събрание, с толкова организирани и оглавени граждански сдружения, с толкова стотици и дори хиляди написани и прочетени от цялата четяща българска публика страници, с толкова народополезни начинания, че ние и до днес не сме успели дори да ги каталогизираме, да ги осмислим и представим: Влайков все още няма цялостната монументална биография, каквато задължително заслужава. Липсва и едно съвременно издание на неговите събрани съчинения, предишният осемтомник от 60-те години вече отдавна е остарял като текстологическа практика, а и трудно се намира по антикварите. Ясно е, че в целия социалистически период на новата българска история политическата дейност и огромната по обем политическа публицистика и студиите за партийната система и за идеологията на радикалдемократите, за българския либерализъм оставаха абсолютно неизвестни, съзнателно забравени. Та представете си какъв контраст биха създавали те с моралистичния си патос на фона на агресивната комунистическа идеология и пропаганда! Но ето, дали някой от тогавашните идеолози например е посегнал – при цялото социалистическо движение за коопериране (знаем по какъв начин!) – към този монументален том шести от приживе направените му съчинения, назован „Кооперативно дело и земеделски въпрос”(1931 г.), който се открива с документален и автобиографичен разказ за първата българска земеделска кооперация в село Мирково от 1890 година. (Голяма част от събраните текстове имат и своите приноси като научни изследвания. А пък ето една такава фраза от статията Радикално-демократическата партия и кооперативното дело - „Кооперациите – това са организации, създаването на които, то се знае, зависи от частната инициатива.” - съществено би коригирала възгледите за характера на кооперативното дело.) Така също, никой не е чул (и не е желаел да чуе) предупрежденията за тази бременна с насилия идеология от продължителните и също обемни като брой написани страници полемика на Влайков с българските социалисти – тесни и широки. В социалистическия период Влайков се представяше само като писател и то като някакъв много наивен битоописател на идеализирана селска действителност.
 
Тук се чувствам длъжен да посоча няколко приноса за усвояването на наследството на Тодор Влайков и го правя с удоволствие. На първо място, припомням прекрасното и като полиграфическо оформление издание на „Преживяното” (художник днешният професор Кирил Гогов), направено от издателство „Български писател” през 1985 г., със съвсем личен като послание предговор на земляка на писателя, поета и документалист Веселин Андреев, и с извънредно ценен послеслов на литературната историчка Надежда Александрова с название „Преживяното, или Влайковият принос в художествената мемоаристика”. Достоен бе жестът на проф. Георги Близнашки, генетически идващ от друго политическо семейство, да подготви големия том с политически студии на Тодор Влайков със заглавието на известната му работа „Личният режим у нас. Бележки върху неговото развитие и върху условията за премахването му”, 2013 г., включен в редактираната от професора представителна поредица „Res publica +”. Проф. Близнашки представи за бъдещите юристи, политолози и историци с акцент върху възгледите на Влайков за парламентаризма и за българската политическа система големия радикалдемократ в приносната си студия-предговор „В защита на парламентаризма и демокрацията”.
Още с възстановяването през 1994 г. на списанието „Демократически преглед”, ние започнахме последователно да публикуваме статии за различни страни от работата на Влайков и да възпроизвеждаме негови текстове от старото списание. Чувствахме като съвсем естествено задължение да го правим; Влайков ни вдъхновяваше и в нашата редакционна служба.
Правнукът на писателя Радко Влайков – истинският негов ревностен наследник след смъртта на дъщерята Радка Влайкова, издири ранния непубликуван и незавършен „депутатски роман” на стария Влайков и написа негово съвременно продължение, една втора част.
Надявам се, че в тази юбилейна Влайкова година ще успеем да разширим кръга на неговите читатели, а и последователи...
Ще си позволя тук, в последните редове на това мое юбилейно слово, да кажа и нещо съвсем лично.
Отраснал съм в родната ми дядова къща на ул. „Хан Аспарух” 62 – срещу къщите на Тодор Влайков и на д-р Кръстьо Кръстев. Влайков е починал една година след раждането ми; той беше непрекъснато в махалата ни – не само паметта за него, а някак сякаш съвсем делнично и достолепно присъстващ в разговорите на хората от околните домове. Започнах да чета неговия „Демократически преглед” още като ученик. Това четене на Влайков ме въведе в ходовете, сюжетите и идеите на българската политика, то изгради и антикомунистическия ми либерален мироглед завинаги. Да бъдем, да станем радикалдемократи, бе една младежка мечта. Осъществихме го веднага след 10 ноември 1989 година; голям риск бе това възкресяване на духовете на нашите предходници, знаехме го. Първата голяма дискусия, която организирахме почти веднага, бе на една толкова важна Влайкова тема – „Срещу партизанщината в нашия нов политически живот”; това бе едно наше предупреждение, което съвсем не всички чуха. През 1994 г. възстанових като главен редактор с един прекрасен екип от сътрудници и списание „Демократически преглед”, издавахме го без прекъсване десет години, имам сега надежда, че ще успеем отново да подемем ритмичното му издаване. Тодор Влайков стои винаги пред нас – и като идеен ориентир, и като пример за обхватност на интелигентската активност. В способността да превръща предприятията си в печеливши никога няма да го достигнем.
---
Тодор Влайков очевидно не е типичният, традиционен тип политик – и за България, и за света. Той е от този рядък вид обществени дейци, които чрез политиката изпълняват за нацията си една обща учителна мисия. Той е общобългарски учител – така, както са отец Неофит Рилски и проф. Иван Шишманов в по-новите времена. Неговата пряка политическа работа – в парламента и като партиен строител, като агитатор и като осъществител на различни коалиционни проекти, неговите политически статии и студии са обкръжени и от още толкова други паралелни дейности за стопанство и просвета, за единение на нацията и за прослава на дейците ни от миналото. Към казаното досега можем да прибавим като свидетелство за всеобхватността на служението му и като акцент за учителния патос, например, събраното в том четвърти от излезлите приживе съчинения „Статии и бележки върху обществено-просветни въпроси”. Ето само още две заглавия: „Народният учител и като учител на обществото” и „Нашата интелигенция и народното образование”; те го характеризират и него лично. И още един пример: Влайков има вила в писателската махала на курорта Костенец, но очевидно летуването и по-краткотрайните отмори не са били за него празно време за отдих. Свидетелствува големият очерк „В Костенец”, където не само са описани и анализирани различни нови стопански начинания и традиционния поминък на местните хора, но са направени и множество предложения и предписания за проекти. Същевременно Влайков не е и от този, също толкова разпространен тип политик у нас – доктринерът. В първото десетилетие от миналия век той е всред тези радикалдемократи, които най-последователно защитават възгледа, че такава сложно-идейна партия, с вгледаност в един морален императив, не бива да участвува в коалиции и не бива непременно да търси място във властта на всяка цена, защото това ще доведе до недопустими компромиси и до отказ по същество от най-важните й идеи и от моралната й позиция. Но националната катастрофа след Първата световна война, големите заплахи от плъзващите и налагащите се навсякъде в Европа тоталитарни идеологии, вулгарните практики на насилническия земеделски режим коренно променят ситуацията. И Влайков е пръв всред радикалдемократите, който заговаря за необходимост от общо противопоставяне на нормалните демократически буржоазни партии чрез един общ блок, чрез един бъдещ сговор. И съвсем лоялно и убедено започва да работи за това обединение, а оттам - нормализиране на политическия ни живот.
На днешната ни паметна вечер говорим за морал и политика. Не засягаме истински темата за Влайков писателя. Ще го направим в едни следващи акции, въпреки че литературно-художественото му творчество и корпусът от текстовете му като политически писател в никакъв случай не трябва да се противопоставят и разграничават. Те са в удивително единство, но това е друга голяма тема.
Тодор Влайков, моралистът, ще продължава да ни събира и обединява!
Проф. Михаил Неделчев
Нов български университет
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”