Български  |  English

Калуня-каля: шедьовърът от кривите улички

 
Георги Божинов, Калуна-каля. 2 изд. Пловдив: Хермес, 2014.
 
Мисля, че има някакво обезумяване около този роман. Толкова ли не четат хората внимателно? И тъй като това не е първата нашенска полуда по някоя средна книга, явно шумотевицата около „Калуня-каля” е пореден пример за това как през последния четвърт век българската литература периодично хуква по първата крива уличка, за да излезе на правия път. Преди беше поне последователна. Стоеше си в махалата на кривите улички и не помисляше да излиза на никакъв прав път. Рекламата обаче е настъпателна.
 
Това е роман шедьовър за Априлското въстание, сравним директно с Дино Будзати и Джон Кутси, заявява Деян Енев в послеслова към второто издание на книгата. „Сензацията на книжния пазар”, го нарича Димитър Коруджиев и допълва, че в романа „няма евтини писателски трикове, отстъпки на развлекателното”, но пък „се чете на един дъх”. „Плътен, омайващ език”, „необозримо словесно богатство”, „натегнат като пружина словоред”, „завладяваща фабула”, съкровищница на „истините за човека и живота, които са в пространството на универсалното и общочовешкото”. В подобен дух се изказват из периодиката и в Интернет серия писатели, книжни работници, отбрани читатели. Продажбите като че ли потвърждават заключенията им. А и не само това. На много места из интернет-пространството книгата вече е качена в електронен вид и може да се свали безплатно. Човек се пита не ставаме ли най-после свидетели на явление в иначе безхарактерното ни литературно настояще?
Край поредицата художествени достойнства на книгата видно място се оказва, че заемат и политическите. Георги Божинов, авторът, е бил уволнен от редакцията на сп. „Септември” през 1975 г. заради поместване на „неудобни” за цензурата текстове. Изкарвал си е после прехраната, както е могъл, обикалял е страната в търсене на свежи теми и автентични знания, написал е няколко сборника с разкази, очерци и пътеписни бележки. „Калуня-каля”, първият му и последен роман, излиза през 1988 г., тъкмо в момент, когато историята бе загубила значение, пометена от политиката на деня, и поради тази причина остава незабелязан, непрочетен, неоценен. С една дума, към литературните съвършенства се добавя романтичен полудисидентски, ако не съвсем дисидентски ореол. Какви по-добри условия за „преоткриване” могат да се намерят? Явлението се оказва напълно готово, триизмерно, остава само да се възвести.
В интензивната реклама винаги има нещо нездраво, което плаче за уравновесен критически поглед, дори ако той само преутвърди заявеното от нея. Уви, у нас толкова се е сринал статусът на критиката, че рекламата в литературното поле е добила отривиста острота, непривична за нея в нормални обстоятелства. Появиха се обаче и две резки изключения от общия хор: Иван Станков и Милена Кирова[1]. Станков е по-есеистичен, Кирова е по-аналитична, но и двамата поддържат конструктивна дистанция към обекта на наблюдението си. При това, ни един не заявява позиция срещу „Калуня-каля”. Според Станков, това е „съвсем прилична книга”, а „езиковата специфика ... е една от силните страни на романа”. Кирова пък подчертава, че „Божинов разказва добре и с усет към значимостта на детайлите”, поради което „ще допълни панорамата на българската белетристика от тоталитарното време”. Двамата обаче еднакво категорично аргументират, че е пресилено да говорим за „Калуня-каля” като за явление, не на последно място защото й личи патината на времето.
Ами, прави са. Просто са прави. Но за какво все пак става дума в романа? Предвид датировката му, той е очевидно замислен от автора си сред прясното ехо от така наречения „възродителен процес”. Събитията текат по времето на Априлското въстание, местодействие са Родопите, ключово поле на брожения и смутове след Освобождението през 1878 г. и непосредствено около насилственото преименуване на турците от 1985 г., а в литературен план – традиционна тематична зона за родния исторически и шпионски роман. Въстанието е само далечно ехо. Героят Калуньо е помак чорбаджия, който постоянно търчи между дома си и близките села по разни неотложни дейности около стопанисването на имота, а междувременно сменя жени една през друга и консумира женски прелести. Но долита слух, че българите в царщината са вдигнали глава, помаците от околността образуват потеря и тя бастисва съседно българско село. Калуньо, който не е делял никога хората си според религиозните им убеждения, подема борба срещу участниците в колективния грях, за да ги принуди да върнат награбения добитък и отвлечените деца, та да може да се възземе някакъв живот от пепелищата. Спечелва си много врагове сред единоверците – бивши приятели, комшии, роднини, - с които повежда безмилостна партизанска война, подпомогнат от преданите си хора. Накрая загива в единоборство с най-смъртния си враг, а къщата, която е градил по времето на събитията, остава като самотен белег за това, което е било.
Звучи, да речем, привлекателно, особено като се вземе предвид и точката на всеобщо съгласие между реклама и критика: хубавият език на написаното. Да, наистина, романът е „хубаво написан”. Не бих спорил. Нека е така. Но какво значи „хубаво написан”? Това е писателски аргумент, но не читателски. Читателят търси емпатия с художествения свят и езикът му е важен, доколкото не му пречи да я постигне. Хубаво ли е написано „Под игото”? В отделни битоописателни пасажи можем да допуснем, че Вазовото слово се доближава до Божиновото по езикова видимост и заслужава подобна оценка, като например в главата „Силистра йолу”: „В тая белочерковска Капуа се бяха разсипали много леки търговци и мираз-ееджии в ерфенета и парси и после отишли на нова печалба в Силистренско...” Но едва ли някой би се сетил да даде за отличителен белег на „Под игото” това, че е „хубаво написано”. Толкова по-важни неща може да се кажат за качествата му. Хубаво ли е написан „Спасителят в ръжта” на Селинджър? Пак със същото се сблъскваме. Романът казва важни неща по интересен начин, а щом езикът не пречи за това, значи явно е бил „хубав”.
Разлика има, и то принципна. „Хубавият” език в „Калуня-каля” е всъщност проблем. Романът е буквално желиран в „хубав език”. Същият е особено гъсто концентриран в преките битоописания, във възхитите пред родопските красоти, в пасторалните или сластни съзерцания на главния герой. Ето пример:
Просторите се откриха, когато [Калуньо] навали в дола на Рата. Широка, меко удълбана долина, пълна със зелено. Сиво-зелени ливади, светлозелени ръженици, които се дигаха вече и прошарваха склоновете на иви, като престилка. И тъмнозеленото на чамовите гори, из които бляскаха, изправени като свещи, жълтите стволи на дърветата.
Това е на много места. Езикът на Божинов има различни нива, но е равно видим навсякъде из романа. Не отричам потребностите на жанра от регионален и исторически колорит. Но за постигането на такъв колорит са достатъчни отделни знаци – тук старинна думичка, там регионална или битова, колкото да държат читателя в контекста на разказа, да го „отчуждават” здравословно, без да му затрудняват четенето. В случая обаче този тип език е веществото на романа, тестото, от което е замесен. Той не само изпълва описанията, но населява и сюжетния разказ, който, освен че съдържа изразни маниеризми от рода на „Погледна часовника – беше се презпладнило”, „И все пак нещо му беше лихо” или „Тръповен чакаше тя първа да се обади”, съвсем ненужно е изпъстрен открай докрай с думички като „тряба” вместо „трябва” и „свет” вместо „свят”. А прониква дори в диалозите:
„Айдук човек, аслъ с айдушка жилка отунутре." „Тя знае – някое по-сугарно агне, не голямо и не тлъсто. После ще се премени и ще излезе да се повиди с приятели, да погледа и гюрешите. Да не беше това с ръката му - и той би обул киспетите и би плеснал с ръце.”
„На думата ми мож да стъпиш като на ездитен камък.”
Резултатът е един общ декоративен реторичен поток, който, освен че придава на повествованието книжна напевност, го разводнява, забавя и насича с чисто изобразителни мотиви, нямащи друга функция, освен да създават сладост и да внушават възпитателни мантри от рода на „ето българското”, „ето автентичното”, „ето корените ни” – неща, които би следвало да се подразбират от самия избор на темата, а и не са достатъчни в днешно време като автоматични заместители на литературна ценност. Този поток пречи на съвременния читател да „влезе” в сюжета, кара го да рови старателно и често пъти безполезно в речниците, а специално във и около интимните сцени оставя усещане за нещо вехто, вкиснато, недодялано и по селски полулакомо-полусрамливо, което би могло да съблазни въображението само на ценител, изживял младостта си в регион и епоха, аналогични на изобразените в романа:
„И хапнал-нехапнал, още неумит, неразсъблечен – се хвърля жадно на нея, събаря я на козяците. И дълго, настървено мачка и премята снагата й, тя се огъва и вие в неговите ръце. Докато мъжката му сила изтлее докрай и угасне в отмала и сън.”
„Чръноовчарката беше коленичила до него и го гледаше тихо. Беше гореща и още потна, или сочна, чуваше диханието й. Ухаеше на хляб. Самата тя беше хляб. Калуньо се надигна да свали тънкия месал на тоя хляб, тя му помогна да го свали — и благоговейно го взе в ръце. Беше точно като хляб за гладен, беше проста като хляб, топла и задъхана, дъхаща като хляб. Беше незабележима и ненужна - беше единственото нещо, от което един гладен се нуждае. И Калуньо я взе като хляб в гладните си ръце...”
Защо ни е това през 2015 г.? Ако аргументът е „заради автентизма”, тогава стигаме до сърцевината на въпроса какъв смятаме, че трябва да е съвременният ни исторически и въобще роман. Медия или музей? Рупор на актуални ценности, независимо от тематичната призма, или сбирка етнографски реликви? Мисля, че българската литература е дълбоко разделена по този въпрос и това е един от най-отявлените симптоми на кризата й. Точно по тази причина тя се влачи към Европа като котка с пречупен гръбнак, предните два крака не знаят какво правят задните. Затова и „Калуня-каля” се оказва написан хем натруфено с псевдофолклорен естетизъм, хем професионално, т. е. „хубаво”.
Разбира се, това преизобилие на езикова „хубост” би могло да се прости, ако беше организирано около някакъв ярък, завладяващ център. Идея. Герой. Такова нещо можем да кажем примерно за „Мехмед Синап” (1937) на Людмил Стоянов, повест, от която Божинов е заимствал не само схемата на езика и сюжета, но и жената на главния герой (Гюла). Но, в сравнение със самотния деспот-закрилник на Людмил Стоянов, Божиновият Калуньо е, меко казано, размит като образ. И тук стигаме до главния дефект в „Калуня-каля”, пред който и езиковите излишества бледнеят – композицията.
Как е композиран сюжетът на „Калуна-каля”? Как е композиран героят? Да започнем със сюжета, изваждайки го от езиковия налеп. Божинов е преплел три повествователни линии. Първата е „Калуньо гради къща”, втората – „Калуньо защитава бедните и озлочестените, без оглед на вероизповеданието им”, а третата – „Калуньо неустоимият любовник”. И трите страдат от сериозни сривове и противоречия. Първата би следвало да е сюжетният похлупак на романа, тъй като дава заглавието („каля” е „кале”). Но тя се появява само на две места, ако не броим заключението, където заглавието бива обяснено. А и там, където присъства, тази линия не убеждава, че е нужна. Самият Калуньо не влага душа в градежа, той му е нещо съвсем странично. Почти през цялото художествено време на романа душата му е обсебена от чаровната каракачанка Костанда („Какво е стока, имот, защо е тоя бейски сарай, за какво е всичко това без нея - едничката, единствената?”) и макар той да дава механични заръки на майсторите и техния ръководител какво да правят, това става само когато някой поиска такава заръка. Междувременно героят се налива с ракия и бленува по изгората си. Къщата е крайно маргинален обект в сюжетната композиция, страничен фактор, който не присъства в мотивационния апарат на главния герой и не виждам защо е сложена посредством заглавието за водещ символ на Калуньовата „история”.
Минавам към любовната сюжетна линия. Тя е основната, макар и необявено. Още в стартовото изречение на романа героят зарязва първата си жена, а в следващите няколко страници се жени за втората (споменатата Гюла) и я изоставя емоционално, сексуално и присъствено заради Костанда. Именно Костанда е душевният и мотивационен център на Калуньовия свят. За него тя притежава еротично-магнетичен чар, който му пие силите, любопитството към другите страни на живота и волята за действие. В резултат, през огромната част от романа Калуньо дрейфува из родните Родопи, мъкне се до някое село да спазари овни или до съседното, за да види дали е там сестриният му син, но пътьом почти неминуемо се отбива при Костанда и след секса продължава по пътя си. За герой той е изключително пасивен, играчка на съдбата и страстите си. Едва след като конфликтът му със „своите” – вследствие на отказа му да се присъедини към тях при погрома над българското село – набира ход и довежда до отлъчване, омрази и война, той се активизира в действие, но голямата част от романа вече е отминала и взискателният читател е набрал достатъчно основания да захвърли книгата. Пък и дори тогава героят не съвсем функционално започва да се захласва по най-новата си кандидат-изгора, малолетната Ленка, мъкне я навсякъде със себе си, тупа я „бащински” по задничето и макар че удържа на чара й от притеснение заради разликата в годините, никак не ни убеждава, че не би й посегнал в някакъв бъдещ момент, зарязвайки голямата кауза на личната си война, ако в самия финал на повествованието момичето не умира, обесено от враговете му, и не го отървава по този начин от мъките на похотта. Впрочем, извън всичко това, заключителната част на романа е сравнително най-динамичната и интересна за четене. Но краят не компенсира изпуснатото дотогава.
Стигаме до епицентъра на противоречията в образа на главния герой. Защо все пак той зарязва „своите” мюсюлмани и става не „българоубиец” като тях, а „българозащитник”. В смисъл, извън обстоятелството, че тук е България и в полето на родния си роман можем да правим каквото си искаме. Божинов явно е усещал празнотите в сюжетната си логика и се е постарал да ги запълни с мотивационна обосновка. Тя обаче е съшита зле, механично, при това на база на – съвсем буквално – социалистически клишета. В началото на романа Калуньо, при все, че е добра душа, е типичен чорбаджия мюсюлманин, раздава заповеди, влачи се по фусти, деребейства. В един момент, около погрома над българското село, той внезапно и изотникъде се изпълва с любов към селския труд, показва неподозирано умение да върти коса сред горска поляна и даже развива разсъждения в духа на разночинския етап от еволюцията на социалистическите идеи в Русия:
„Той съблече ризата, полепнала за гърба му, върза кърпа на главата си и измъкна косата, забучена в топлата шупнала пръст. И усети как гърдите му се издуват от сила, в ръцете му напира сила, в цялата му снага трепти радостна сила, която не знае къде да се дене и какво да прави със себе си; тиха радост, просмукана у него от тая зелена земя, която Бог създал за труд и услада на човека. За всички има от тая земя, за всички. Всички са братя и тряба да живеят като братя...”
За един помашки деспот от ХІХ век това последното е доста напредничаво обобщение. Разночинството е все пак интелигентско движение, пък и с идеология, доста вкоренена в източноправославното християнство. Но това не е сепнало Божинов дотолкова, че да отстрани пасажа. Накарало го е само да добави втори мотивационен план: Калуньо всъщност е попил идеите на баща си, който бил ходил по Близкия Изток и донесъл оттам „чудновати истории”, като му разправял също така, че „всички живи твари имат душа, даже дърветата и тревите”, и че „всичките хора по тая земя са братя и тряба да живеят като братя”. Едничкото общо нещо, което тази смес от източен мистицизъм и ранен социализъм би могла да има с родопско-мюсюлманската направа на Калуньовия манталитет, е, че покрай „братята”, тук не става ни дума и за „сестри”. На „сестрите” в семейната идеология явно е отредена само почетната функция да служат телесно на „братята”. Което се доказва и на дело.
Втори идеологически парадокс. Калуньо пази семейна тайна и я разкрива само пред Костанда. В рода му от памтивека се предава по женска линия малка икона на Богородица, която го облъчва с магическо очарование. Фактът, че решава да я покаже на Костанда, зарежда ситуацията със символиката на мистично обручение пред Бога, „истинския” Бог. Нищо по-малко.
Какво имаме тук? Калуньо е помак, мюсюлманин, но в паметта си държи генеалогична връзка с християнските си корени. В традиционната ни култура помаците са натоварени с двойствено значение. От една страна, те са полубългари, самоотлъчени овце от лоното на Църквата, родоотстъпници, преминали в лагера на поробителя. От друга страна, те са „автентични българи”, които, точно защото са се отделили от българското племе, са съхранили езика, нравите и обичаите ни в древната им чистота. Намекът е прозрачен и е деликатна реплика, адресирана към властта от периода на „възродителния процес”, съвсем в унисон с пропагандата й. Божинов все едно казва: „Родопските мюсюлмани - помаци, турци, няма значение – са наши хора, българи, забравили корените си. Но корените им са живи нейде вдън душите им, правилно постъпвате, че ги преименувате, те ще се върнат в лоното на рода и ще стане хубаво.”
Не искам да кажа, че авторът на „Калуна-каля” се подмазва на властта. Макар че го прави. Романът е плод и на искрено родолюбие, и на искрена амбиция от страна на Божинов за самореинтегриране в официалното писателско общество след злополуката с „антисоциалистическите” публикации. Времето е било сложно, чувствал се е беден, несигурен, отстранен, нелюбим. Заиграването с конюнктурата по споменатата тънка линия не е било за него кой знае колко драматичен компромис. Други са правили по-големи дивотии.
Проблемът е със сегашните употреби на този роман. Той е среден, противоречив. В него има и качества, и бутафория. Но да обявиш бутафорията за класика, да обявиш за шедьовър роман без каквото и да било актуално послание – това в най-благородния си и достоверен вариант на интерпретация е глад да се случи най-после нещо в българската литература, нещо, което да върже мая и да обедини литературата около пакет „автентични” ценности. „Глад за голямо” го нарече Иван Станков. Не. Глад за реставриране на изгубеното родно писателско самоуважение. Уви, избраният в случая път е утъпкан и сбъркан.
 


[1]Иван Станков, „Глад за голямо.” Литературен вестник, 4, 2015; Милена Кирова, „Завръщането на един свръхгерой.” Култура, 5, 2015.
 
още от автора


5 - 04.06.2015 17:59

относно "Калуня-Каля"
От: Бисера Колева
Намирам за твърде дребнаво критикарското високомерие на В.Т. Защо ли експертният гняв на господина се сипе връз тази силна, завладяваща книга, която се чете на един дъх и няма как да не развълнува всеки нормален и лишен от прекомерни комплекси човек? Веднъж наблюдавах един гащат петел, който настървено се опитваше да изкълве всички изсипани зърна, при това едновременно...Е,не стана!
4 - 21.05.2015 11:14

За "Калуня-каля"
От: KOSTOV
Не ми допадна текста на г-н Трендафилов. Чета го и не мога да повярвам, че пише точно за тази книга. Опитва се да ме убеди колко ми е било трудно да се вместя в този сложен и натруфен език, колко тежко върви действието, как се препъвам по съжета и пр. условности. Някава суха лаборатория, без дори и авторът да се замисли, че написаното от него е далеч по-сухо и скучно и не бих прочел дори и една трета от него, ако причината не беше авторът на Калуня. Романът се чете на един дъх. Дори с пресекващ дъх. Без предразсъдъци и велики очаквания, но с плътното усещане за нещо специално. При тази ширпотреба на псевдо-романи и всякакви криминално-битови сюжети, бих заложил последния си петак, че става въпрос за един много добър роман. Благодаря на Деян Енев,че направи тази среща възможна.
3 - 20.05.2015 11:58

Защо ни е това през 2015 г.?
От: Rumyana Cholakova
Може би не само писателите имат нужда да възстановят загубеното си самоуважение. Техните читатели също имат нужда да уважават себе си и държавата, в която живеят. Оставих романа след първата глава, но ако в него има истинско родолюбие, както Вие твърдите, това може да обясни популярността му. Патриотизмът в България се практикува в публичното пространство от хора, които ме отблъскват, и май не съм единствена. Съмнявам се, че ще си върнем самоуважението с вторачване в менците и опинците, но се опитвам да намеря някакво обяснение защо Калуня Каля масово се чете и харесва.
2 - 18.05.2015 14:06

Смешно просто
От: Daniela
Това, което твърди авторът на статияета е спешно просто. Читателят трудно бива заблуден. Книгата не се чете, защото Деян Енев или Д. Коруджиев са я харесали, а защото е хубава. А това, че Владимир Трендафилов не я харесва си е негово право, разбира се, но мнението му е изолирано. Аз също прочетох книгата "на един дъх".
По мое мнение, авторът на статията търси да популяризира себе си, ставайки известен с "непопулярно" мнение. Жалко, но явно няма какво по-интересно да каже.
1 - 16.05.2015 20:33
От: Боряна Даракчиева
Поздравявам автора на статията. Моите впечатления са същите. Не разбирах само как е възможно никой да не го вижда.:)
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”