Български  |  English

Пораженията на тоталността

 
- Помните ли къде бяхте на 10 ноември 1989 година?
- В „Яйцето“. Има един тежък интелектуалец, който пише много рядко и живее на свободна практика, Димитър Дочев. Бяхме с него – и по едно време мина май че Сашо Кьосев: „Чухте ли, че са сменили Живков?“. Това ми се стори малко фолклорна работа. По това време вече имах усещането, че в биографията ми ще пише: „роден при Живков, живял при Живков, починал при Живков“. И изведнъж – такъв един момент на учудване в човешкия живот, в който сякаш светът губи категоричните си очертания и намигват други възможности за свят. Не знаеш дали е приказка, мит, слух, обещание или възможност. Седмица преди това, на 3 ноември, ходих на шествието. Като част от такова протестиращо тяло, виждаш много по-категорично обещание за промяна. Предишните 4-5 години бяха перестройката, переструвката, руските книги, списанията и т.н. В БАН между 1984 и 1989, както се казва, ни бяха отпуснали. Тогава се занимавах с организирането на едни семинари в Приморско - „Митология, изкуство, фолклор“. Там съществуваше усещане за реална свобода на дискусията, въпреки че все се намираше някой, преди започването на всяка сбирка, да ми каже с приятелски тон къде е границата, която не може да се преминава: „всичко може, само не закачайте Първия”. От една страна, се отваряше възможност, от друга, това много дразнеше. В този смисъл, усещането на шествието беше като за нещо по-голямо, като за първото обещание, което ни дава историята, че нещо реално се променя, че това не са просто дрънканиците в Приморско, в Гюлечица и въобще стратегиите за опитомяване, създавани от образованите хора в центъра на София.
Имаше и една друга линия на подготовка за промяна. От време на време тогавашният ми директор, Тодор Иванов Живков, разказваше някакви неща, които се обсъждат в кабинета на другия Тодор Живков. И той разказа веднъж, било е някъде 1988-1989 г., че се събрали да обсъждат вариант за кръгла маса, на която да търсят някакво социално представителство - ОФ, женският съюз, Православната църква, мюфтията, синагогата...
- Тогавашната представа за „граждански” образувания...
- Да. Проигравали са го като сценарий. Но двама души провалили начинанието - ако то въобще е било реалистично, ако не е било поредната тънка игра на хитреца, другия Живков. Единият е бил Пенчо Кубадински - казал да, но само ако е под шапката на ОФ, защото ОФ е по принцип широк граждански формат и може да представлява повече интереси. И другият, който се противопоставил, бил патриарх Максим, защото на Православната църква не може да й се дава равна тежест с другите вероизповедания в България.
- А какво е трябвало да се обсъжда на тази кръгла маса?
- Като се имат предвид дискусиите в целия соцлагер как да бъде либерализирана икономиката при запазване на политическия контрол, тази кръгла маса вероятно се е разглеждала като буферен механизъм за запазване на политическия контрол. В онова време се търсеха различни варианти: примерно, двамата с Димитър Дочев сме обсъждали начини за конструиране на плурализъм под формата на две комунистически партии с един генерален секретар. Разбира се, това в игрови план, но то е донякъде технологически възможно. Ето, сега Путин прави нещо такова в Русия. Така че, разговорите, мисленето течаха на различни равнища. Нещо вреше и кипеше, обаче вреше и кипеше в един много малък кръг. Да кажем, непрекъснато се виждахме в онези години с Красен Станчев, с Мишо Неделчев, с други, които имаха отношение и към Гюлечица, и към „Митология, изкуство, фолклор“. Статуквото се пропукваше по различни линии, но не ми се струваше много вероятно властта да отстъпи толкова бързо. И след това толкова бързо да се премине към някакъв вариант на политически плурализъм и към такава демокрация, в каквато сега живеем. Това е краткият отговор за 10 ноември...
- Не трябва ли по-ясно да се каже, че преди 1989-а все пак в България нещата не са били толкова заспали, колкото се опитват да ги описват? Че тук е имало някаква интелигенция, че тя е търсела собствени пътища?
- Когато сравняваме своя живот с това, което се случваше, да кажем, в Полша и Чехословакия; ако правим такива псевдоисторически сравнения, ние ще излезем с подценяващи заключения за собствения си елит, за собствения си народ. Ако обаче стоим в някаква собствена историческа мярка, там пък лесно изпадаме в другата крайност – на един провинциализъм и производство на самооправдаващи се идеологии. Има и трета гледна точка - на самоунижаващите се идеологии: много хора, които искрено уважавам, преминаха през тях и стигнаха до дълбоко самопрезрение. Ако не на самите себе си, то на елита, народа и историята.
- Защо?
- Заради лашкането. Всеки един от нас е минавал през тези, да ги наречем, рамки на самоосъзнаване. Ту сме искали да мерим своя собствен исторически ритъм и културния си опит със стандартите на Западна Европа, чувствали сме се част от тези стандарти, ту сме били силно депресирани от това, че не сме чак такава част. Истината е, че ако трябва да разсъждаваме за себе си обосновано като за разумни същества, ние трябва да мерим случващото се в България със случващото се в България. Мога да кажа, че в България политическият контрол до 1989 г. беше изключително силен, защото сме една малка страна, наистина малка. Сега, когато се отварят досиетата, виждаме, че всъщност ние – тези, които в някакъв момент сме се вълнували повече от допустимото от промяната – сме били непрекъснато обградени от хора, които са знаели добре какво правим, какво говорим, какви са ни проектите. Някои в някои моменти сме били санкционирани, други в други моменти са били кооптирани. Какво искам да кажа? Живели сме в много малка държава с много силен апарат за контрол, с много голяма степен на прозрачност на тези алтернативни пространства. И като за такава ситуация смятам, че сме се справили блестящо. Казвам го абсолютно убедено – ние сме се справили блестящо, особено във времената на либерализацията, която завърши с „Възродителния процес“.
- Говорите за 1988-1989 година?
- Още 1985-а зимата и януари 1986-а рязко се промени отношението на властта към БАН, към Софийския университет, въобще към образованите хора на млада и средна възраст, въобще към възможността за паралелна социализация. Защото това, което се случи между 1979 и 1985-86 година, беше създаването на пространство за паралелна социализация, където хора, които не са нито членове на БКП, нито са кооптирани от службите, имаха възможност да правят своите изследвания, да формулират някакви идеи и да съществуват в някакви пространства за дискусии. Дали това бяха само пространства, които ти дават глътка въздух, или бяха автентични пространства за дискусии – това вече е въпрос на един по-задълбочен анализ. Аз по-скоро съм склонен да мисля, че е второто, защото тогава наистина хората около мен се чувстваха свободни.
- А стратегията за купуване на интелигенцията?
- Най-вероятно тя е част от управлението на социалните процеси в държавата. Но когато смениха имената на турците, когато започна „Възродителният процес“, на този либерализъм рязко беше сложен край. Много възможности бяха орязани. Примерно, семинарите в Приморско продължиха, но всякакви теми около въпроса за етническото разнообразие, етническите конфликти бяха затворени. Аз по това време трябваше да взема участие в една конференция, организирана от БАН в Разград - пряко поръчение на отдел „Идеологически“ на ЦК. Трябваше да се дискутира културата на турците в България при предварително зададена ясна теза. Както каза тогава Тодор Иванов Живков: „Може да се дават всякакви факти, но на нас други заключения няма да ни бъдат позволени“. Аз вече бях работил при турци в Източните Родопи (а продължавам и досега). И не можех въобще да си представя, че ще се появя на тази конференция и ще съобщя как турците са българи, които са забравили своята култура. Тогава много се занимавах с погребални обичаи, митология, практики, магии, други такива неща. И как да съобщя, че всичкото това е българско, но някъде в хода на годините е приело мюсюлманска или турска опаковка! Тогава успях да се измъкна, записах се на курс по френски...
- Тодор Иванов Живков вярваше ли в обосновките за „Възродителния процес”? Или действаше като войник на партията?
- Не вярваше. Когато научихме какво е станало – а го научихме от него буквално на другия ден, той каза следното: „Под влияние на едни глупави хора правим една голяма глупост”. Твърдеше, че там, където е трябвало да се обсъждат тези неща, и той, и други хора в началото са изразили своите резерви, но като един опитен политик – защото той си беше и политик – веднъж решението взето, на практика се провежда.
- А каза ли кои са тези глупави хора?
- През годините постфактум по един или друг повод е споменавал, но това не е нещо, с което искам да го ангажирам, тъй като той вече не е сред нас. Много емоционално убедителни хора са повлияли при взимането на решението. А това е решение, което буквално промени българския ХХ век. И което и до днес ни тресе.
Тогава, например, Институтът за фолклор имаше договор със CNRS, Националния център за научни изследвания във Франция. И по тази линия в България идваха изключително добре информирани и добре образовани френски учени. Тогава за първи път в България дойде Бернар Лори, тогава дойде Жорж Дретас и много други. И когато такъв човек дойде и не може да зададе своите въпроси на висшето държавно и партийно ръководство, се обръща към нас: „Какви са тези глупости, които правите с турците?“. И нямаш смислен отговор, освен: „Те го правят“. Обаче това „Те го правят“ е, как да кажа, малко като моя курс по френски - изсулване. Спомням си едно интервю на Вера Мутафчиева с Гарелов. Когато той я пита: „Като османист, начело на разни комисии в БАН и на конгрес на османистите в Будапеща, как се измъкна от историята с „Възродителния процес”?, тя каза: „Изсулих се“. Много хора от Института за фолклор и от Института за етнография, а най-вече от Института по балканистика или не можаха да се измъкнат, или просто разглеждаха тази ситуация като възможност да направят скок в кариерата.
- А след 1989 г. удържаха позицията си след скока, или..?
- Различно е. Да кажем, един колега в този период си намери ново поприще, с което да се занимава до края на активната си академична кариера – паметниците на мюсюлманското изкуство в България. Той продължи да го прави и след 1989-а, и досега го прави. Тоест, една драма при него доведе до това, че си намери ново поприще, без да използва ситуацията. Но много хора направиха кариерен скок, без след това да губят позиции. Друг е въпросът, че Българската академия на науките се срина след 1989 г. и се превърна в място на безнадеждност, на вайкане, на оплакване.
- Според вас, защо се случи това?
- Първо, тя беше една мегаструктура, едно научно НДК, огромно, непропорционално на мащаба на страната ни. И като едно НДК, се опитваше да има всичко в себе си. Да може да прави и политически конференции, и театър, и музика, и базарчета за сутиени, и конгресна дейност, и не знам какво още. Една академия, която се опитва да покрие целия периметър на знанието, е обречена, защото инвестициите в наука и тогава, и сега – а и в световен мащаб – не са толкова големи. БАН трябваше да си избере някакъв фокус, някакъв стратегически приоритет. И да се съсредоточи върху него. Малко по малко да отдели онези свои части, които я дърпат към дъното. Обаче в БАН се наложи тезата, че академията трябва да си остане като една многопрофилна болница - да запазим всички институти, всички научни съвети, всички учени, всички сгради, безброй много сгради, имоти, оборудване и пр. И в един момент, когато се опитваш да правиш научна политика по този начин, всъщност, отказваш да правиш научна политика. Така в БАН избраха да затъват заедно. Да останем заедно, пък нищо, че ще потънем.
- Това е синдром, характерен за БАН, или е някакъв по-общ синдром?
- Вероятно е синдром на българското общество.
- Желанието за нарастване се наблюдава и в университетите: както в Нов български университет, така и в Софийския.
- Вероятно това, което се случва с БАН, се случва с разнообразни по своя характер и тип социални организации и институции в България. И не е учудващо. Що се отнася до Нов български университет, той все пак се опитва да стои сравнително профилирано. Не се опитва, примерно, да развива медицина, обучение по физика, химия, някакви ядрени технологии. А освен това, този университет се променя. Там се предлагат програми – предлагат се един път, втори път, трети път. И когато се види, че няма достатъчно студенти, лека-полека тези програми престават да се предлагат. НБУ е сякаш по-диалогичен с обществото, като че ли се опитва да намира центъра на тежестта, пресечните точки на различни обществени тенденции. Дали го прави добре или зле – това е съвсем различна работа. Университети по света, които да поддържат всички катедри и да ги удържат в еднаква степен развити, на практика няма. Софийският университет, вместо след 1989 г. да се фокусира, да изостави ненужното или това, което му тежи, на практика продължи експанзията с отваряне на Стопански факултет, Медицински факултет и пр. Според мен, в това има нещо от всекидневната култура на социализма. Фактът, че имаме толкова много многопрофилни болници, които се опитват да имат специалисти и техника във всички възможни сфери на човешкото здраве, е също подобен феномен. Развитието на специализирани болници, които ти позволяват да ставаш по-добър в по-малка сфера, дават ти шансове не само да оцелееш, но и да се развиваш – такава посока беше изпусната като възможност.В училищата ни предметната система на обучение запази същия, да го наречем, мегахарактер.
- А каква да бъде системата?
- Трябва да се съсредоточим върху състезателните предимства - да, трябва да има в България една, две, може би четири гимназии, които да поддържат системата на многопредметното образование; техният брой и място вероятно подлежат на дискусия. Но за една малка България това е достатъчно. А всичко останало да е много по-фокусирана система на образование. Големите ни успехи са само в някои специализирани училища - Софийската математическа гимназия, например. На практика, ние 130 години надграждаме многопредметната система. И училището ни е нагласено по този начин, и болниците, и здравеопазването, и университетите... Например, периодично се явява идеята да се направи една специализирана детска болница. Сега как е - нашите лекари отиват в чужбина, след това ние даваме пари децата ни да се лекуват в чужбина. Във високоспециализирани заведения, не в многопрофилни болници. Значи, има нещо грешно в създаването на нашите организации и развиването на нашите институции. Система, която се стреми да бъде многообхватна или многопредметна, или многопрофилна, изпуска своите конкурентни предимства, изпуска своите лекари, изпуска финансиране. Съвременното, модерното в България го направи Чирков: високоспециализиран екип за определени медицински практики и интервенции, около който идват хора, специализират, нещо се случва...
- Препоръчвате да се търси собствен фокус, така ли?
- Фокус, разбира се. Не да изоставиш останалите дейности, а да можеш да се фокусираш. Не да се опитваш да изградиш умалено копие на целия свят, на всички специалности, на всички умения... Тоталитаризмът в ума – тоест, опитът да мислим света като нещо цяло, да мислим себе си като нещо цяло и социалния ред като нещо цяло – е в основата на такива по-частични проявления в здравната, образователната и разни други сфери.
- Вие бяхте заместник-министър в правителството на Иван Костов. Даваше ли си то сметка за проблемите, за които говорите сега?
- Тогава страната беше фалирала. Въвел си валутен борд, не можеш да печаташ пари. Натиснат си от МВФ (както сега Гърция) в много кратки срокове да разпродаваш масово държавни активи. Които, разбира се, заради кратките срокове, продаваш на безценица, но това е част от споразумението с МВФ. Всички бяха убедени, че това правителство ще изкара година-две и ще се стигне до нова политическа, правителствена, парламентарна или социална криза. И напълно основателно. Тогава в един разговор казах, че Министерството на териториалното развитие и благоустройството не може да остане в този си вид. Защото е от един стар свят на тотален контрол върху територията, защото се опитва да регулира всичко – и най-малкото кварталче, ширини на улици, тротоари и пр. И че то трябва да се преориентира към проекти за развитие, а устройството на територията да се свърже или да се подчини на развитието. Бакърджиев, като един прагматичен човек, казваше: „Това, което ти предлагаш, е нещо много дългосрочно, а ние няма да имаме такова историческо време. Докато го преустроим министерството, може вече и да ни изгонят. Но, щом толкова много знаеш, ето, правим те главен секретар. Давай сценария за реформа на министерството.“ Направих го до есента на 1997 г. Тогава друг стана главен секретар. После, от средата на 1998 до средата на 2001, бях заместник-министър на МРРБ.
Историята на това министерство е показателна за това как може една такава институция да започне малко по малко да свива свои функции, да закрива отдели и дирекции и да започва да създава други функции и други дирекции - било със същите, било с други хора, които имат други компетенции. Не напразно, когато тръгна оперативната програма „Регионално развитие“, тя вървеше най-добре от всички оперативни програми. Просто защото МРРБ овреме се беше пренагласило за нов ред, нова игра при нови правила. Това не се случи в Министерството на просвещението, вероятно не е и могло да се случи. Не се случи и в Министерството на здравеопазването, и в много други министерства. В тях на практика старият елит, старата администрация не беше променена. Така тези министерства се оказаха една минисоциална среда, която при подбора на кадри избира такива, които са етически, естетически, културно или социално по шаблона на хората, които са вътре.
- Това ли е проблемът на държавата след 1989 г.?
- Един от големите ни проблеми.
- Липса на фокусиране?
- Имаше фокусиране. Виденов имаше много ясен фокус с много ясна философия и идеология: солидарността и държавността минават през пряка подкрепа за държавните предприятия, през фонд за реконструкция и развитие. Това доведе до фалит, но той имаше много ясен фокус. След това Костов също имаше много ясен фокус – приватизация на всяка цена, стабилизация на финансите, дългосрочен неинфлационен растеж. Всичко друго беше периферно. Присъствал съм на разговор преди избори - в еди-кой си град или в еди-кое си село нямат питейна вода или канализация. И Костов казва: „Както са живели досега, така ще продължат да живеят и през следващите няколко години. Това не ми е приоритет“. Когато стана дума с Александър Божков, Бог да го прости, как да управляваме нарастващите диспропорции между регионите, той каза: „Ние имаме фокус. Фокусът е дългосрочен нискоинфлационен растеж. Който оцелее, оцелее. Когато държавата стабилизира своите финанси и дръпне напред, и натрупа достатъчно средства, може да отделим фонд за управление на дисбалансите. На този етап не може.“ И чуждите съветници казваха същото: „България в момента не разполага със средства да прави активна регионална политика“.
- Тоест, „регионите кучета ги яли“.
- Говорим за 1997 г. Да. Има такива моменти в историята, когато точната диагноза е изключително важна. При Костов така беше създадена системата, че царят след него не я промени, използва я. А най-важното - не направи никакъв опит да пренасочи енергията или да промени стратегическата ориентация. И резултатите дойдоха, дойде растежът. Затова царят в своето управление докара нещата до членството в НАТО и по-късно в ЕС. Правителството му също не предприе никакви опити за по-активна регионална или социална политика, за по-активна намеса извън генералната линия. Може би това е една от причините за лошия му резултат на следващите избори. Все пак, в онези години на растеж вече имаше достатъчно ресурси да започне да се мисли за по-активна регионална и социална политика. В някаква степен, след това тройната коалиция го направи, но не в регионалната, а в социалната политика. И социологическите изследвания веднага показаха, че недоволството на слоеве с най-ниски доходи пада. Започнаха да говорят много повече за социална политика, отколкото за дългосрочен нискоинфлационен растеж, конкуренция, иновации – неща, които засягат едно активно малцинство; започнаха да говорят по теми, които засягат много по-широк кръг хора. И отпуснаха повече пари за социална политика.
- Но и те също се сринаха...
- Сриването на тройната коалиция е политическо. Тя беше сглобена конюнктурно и си изпълни конюнктурната задача. След това се трансформира в друга коалиция... за да стигнем до днес, когато имаме все повече партии, които представляват все по-малки групи граждани. Но и сега няма фокус. По времето, когато беше предложен Орешарски за министър-председател, се създаде усещането, че отново ще има фокус - върху баланса между икономическа политика на развитието и социална политика на подкрепа за най-слабите. Самата фигура на Орешарски беше обещание за някакъв нов подход в комбинацията между развитие и защита. Имаше дори подготвена инициатива сред българския бизнес за оказване на мека подкрепа на Пламен Орешарски в лично качество. Ключови говорители по икономически проблеми смятаха, че той може да разшири социалната база на управлението, като държи близо до него икономически активните субекти. В момента, в който предложиха Пеевски, икономически активните хора се отдръпнаха.
- Как понякога случайностите решават хода на живота...
- Може би. Така още от самото начало правителството на Орешарски загуби легитимност... Но понеже говорехме по-общо – през годините имаме в България примери за институции, които са опитвали и са успявали да се специализират и фокусират върху национални политики в зависимост от стратегически задачи. Имаме обаче и такива, които не успяха. И въпросът тук не е да увеличим, макар че не би било зле, бюджетните разходи в дадена сфера - на образованието, здравеопазването и т.н. Въпросът е преди това стратегически да се откажем да изграждаме тотални структури. Тоталността като умствен дефект ми се струва нещо, което трябва да осъзнаем. И на мен самия ми трябваха страшно много години да се боря с него. Изглежда, по нашите земи периодичните революционни избухвания и външният натиск трябва да се комбинират с внимателни, точно насочени еволюционни трансформации към стратегически цели.
- Има ли днес надежда за еволюционна трансформация?
- Еволюцията трябва да е ръководена... Оставяйки институциите да съществуват еволюционно, но без тази еволюция да е подбутвана в една или друга посока, ние се изправяме пред нещо, което съвременните молекулярни биолози наричат „оцеляването на най-равния“. У нас за много кратък период от време стават много промени. Тези хора от институциите, които искат бързо да се адаптират към промените, бързо изгарят, защото новата промяна отменя старата нагласа. Тези, които са най-бавните, които въобще не предприемат стъпки за промяна, те също изгарят, защото в един момент са, така да се каже, живото минало на институцията, присъствието на миналото в днешния ден; те са анахронизми. Кои оцеляват? Оцеляват тези, които са „по-равни”. Не са съвсем бавни в своето адаптиране към промяната, но и не бързат да заемат водещите позиции. Така че, ако се оставим на подобна „еволюция”, и след 50 години МиГ 21 ще е по-предпочитаният от състава на Министерството на отбраната самолет, отколкото въоръженията на западните ни съюзници.
- А има ли в днешната ситуация кой да подбутва еволюцията?
- Не виждам много такива хора... За да правиш това, трябва ти известен оптимизъм. Оптимизъм на индивида, оптимизъм на някаква група, на някаква прослойка. Но в днешно време като че ли надделява тезата, че оптимизмът е за глупавите.
Като че ли сега в България хората от елита или хора образовани, които си позволяват да говорят оптимистично за бъдещето (тоест, които знаят, че бъдещето не е катастрофично, че пътеките към него се прокарват от хора, които знаят какво искат от това бъдеще), тези хора биват гледани като наивници. Много по-популярен е сладостният самопрезрителен мрак на д-р Николай Михайлов, отколкото хората, които говорят конструктивно за българското общество и неговите идни дни.
- От това следва, че Бойко Борисов е един от оптимистите.
- Него за това и го избират, защото всъщност се държи като едно жизнеутвърждаващо момче, дошло от село, което казва: „Абе, щом за мене имаше надежда, и за вас има надежда. Нищо, че сте обърнали Студентски град на една голяма кръчма и публичен дом... Вие имате бъдеще“. Вярно е, че оптимизмът, ако не е положен в някакъв смислен разговор – разговор за сигурността и рисковете за България, разговор за българските институции, разговор за българското образование или здравеопазване – този оптимизъм наистина може да води до изглупяване. До една безпочвена вяра, че утрешният ден по принцип и по един скрит смисъл на историята е по-добър от днешния.
- Но ако качеството на Борисов е само едно - да вдъхва известен оптимизъм на населението и нищо друго – от това какво следва?
- Мисля, че самият аз, предполагам и повечето от читателите на вестник „Култура“, изпитваме базово културно недоверие към Борисов. Той не е от алтернативните пространства на Софийския университет или БАН от 1989 година, не идва от кулисите или задкулисието на властта. Той дойде от другаде. Ние спокойно можем да разсъждаваме за него като за чужденеца, но не чужденеца на Камю, а по-скоро като за ябанджията. Той не е от нашия свят, в наше село хората, които идват от другаде, до края на живота си остават „ябанджии”. Тази автохтонност, която ти дава място и ти позволява лидерство в обществото, на Борисов му липсва. Идва ябанджията - идва си със сопата, защото, като шестващ между социалните слоеве и социалните пространства, няма как да е без сопа, всяко пространство си има кучета да го пазят. Идва си с абичката, с лафовете, идва си обаче с приятелите, идва си с миналото – и малко по малко заема централно място. Разбира се, към ябанджията може да се отнасяме като към узурпатор - не бяхме внимателни и той грабна властта, която се търкаляше на земята, а ние не забелязвахме, че сме я изпуснали. Но ако го третираме като узурпатор, ние самите по-щастливи няма да станем.
Хората, които третират Борисов като узурпатор, слагат много лесни етикети: „И този (от нашите) се продаде на Борисов.” А тези хора, които се включиха по един или друг начин в игрите на Бойко Борисов или в системата на управление – партийно, държавно управление, са образовани, качествени хора. Нещо повече, предполагам, че тези хора, които се вляха, но не са от изначалната кохорта на Борисов, в скоро време ще направят революция. И че ГЕРБ ще се сцепи между два типа културни идентичности. На тези, образованите, деликатните, мислещите стратегически, и другите, които Борисов доведе. В своето време Костов вкара нова кохорта от управляващи в политиката; царят вкара нова кохорта от управляващи (не коментирам техните качества). Борисов вкара една последна кохорта. Политици, които вкарват нови хора в политиката, по принцип трябва да се гледат с уважение. И който ги е подценил, е сбъркал. Борисов обаче вече няма какво да вкарва. ГЕРБ и Борисов са в процес на свиване, все повече ще разчитат на външни партньори в политическото пространство. Колкото повече се свива политическото влияние на ГЕРБ, толкова повече двете ядра – на тези от „нашия” свят и другите от „неговия” свят – ще са изправени пред колизия. Същото се случи и в СДС. Половината хора в СДС говореха за другата половина като за кръга „Агнешките главички“. Защото едните се събираха на по един коктейл да решават даден проблем, а другите сядаха на маса на чревца и шкембе чорба. Културен сблъсък. Борисов, този ябанджия, в момента е по един или друг начин лице на дясното. Той има дясно ориентирано политическо правителство, има и най-голямата дясна партия. И предполагам, че срещу него вече са се групирали достатъчно сили от различни посоки, които да ускорят неговия край. Мисля, че Борисов си дава сметка, че разправата с него ще е като с царя и с Костов. Тя ще дойде отвсякъде. Стига в един момент във водата да замирише на кръв. И аз, като човек, който гледа отблизо политическото поле, се питам колко години след политическото унищожаване на Борисов няма да има здраво конструирано и работещо дясно политическо пространство...
- И за това търсите вината в кого?
- Не търся вина. Това, което искам да кажа, е, че образованите хора в България не трябва да пребивават в спокойствие. Ние не можем да забулим всичките си драми и всичките си въпроси – къде сбъркахме в прехода, какво проспахме... Защо изпуснахме съдебната система още от самото начало, защо й позволихме да стане автономна среда с много глави – отсечеш едната, израства друга. Кога и къде проспахме регионалния разпад, кога и къде проспахме демографския разпад, кога и къде проспахме всичко случващо се в ромската общност? Ние трябва да си задаваме и ще си ги задаваме тези въпроси. И аз, като човек оптимист, което означава в някакъв смисъл и частично глупав, също си задавам въпроса: „Къде проспахме това или онова?“ – за да мога да участвам в разговори как да насочваме еволюцията в бъдеще. Основата на моя оптимизъм и причината да вярвам в тази стратегия се крепи на нещо просто. Когато разговарям с чужденци, които имат интерес към българската история, това, което ми казват, е, че България ги е учудила, защото за пореден път сме избегнали кръвопролитието. Не сме се избили в този преход. Всъщност, ако да не бяха непропорционалните санкции по времето на „Народния съд“ - защото там достигнахме отвъд здравия разум и морала висоти – в общи линии, нашият ХХ век е кротък и некръвопролитен. Ако мислим за българската история в тази рамка – на некръвопролитието, на бавното и постепенно изграждане на едни институции, които в някакви моменти са били по-работещи, а в други моменти по-неработещи – ние може да имаме едно по-удовлетворително бъдеще. Не бих говорил за щастие или за справедливост, но по-удовлетворително от гледна точка на нашия живот, на нашите близки, на нашата цялостна среда бъдеще.
Разговора водиха Копринка Червенкова и Христо Буцев
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”