Български  |  English

Кристо като част от масовата култура и преди това

 

От перспективата на днешния ден мащабните градски проекти на Кристо от края на миналия и началото на настоящия век, като опакованите Пон Ньоф (1985) и Райхстаг (1995) или Портите (2005) в Сентрал парк в Ню Йорк, сa вписани идеално в съвременната масова култура и капитализма на свободното време. Те не предлагат нито естетическо, нито политическо или социално предизвикателство. Тяхната естетика е съвсем традиционна: красиви цветове, бляскави материи, геометризирани форми. Неща, които са ни до болка познати от съвременния дизайн и реклама. Отдавна сме свикнали (благодарение и на работите на самия Кристо) с арт проекти, реализирани в градска среда. Отдавна сме свикнали със събитиен тип изкуство, в което творбата живее ограничено време и след това от нея остават само визуални и текстови архиви и индивидуални и колективни спомени. Отдавна сме наясно, че проектите на Кристо са апетитни за медиите, защото предлагат мащабно зрелище, което е политически, естетически и морално коректно. Отдавна сме наясно също така, че подобни проекти осигуряват големи печалби на туристическата индустрия и затова са желани от нея. Желани са и от политиците като отлична реклама на отвореността им към съвременното изкуство и култура.
В своята чудесна монография (наистина една от най-добрите), посветена на творчеството на Кристо - „Конкретни утопии. Проектите на Кристо“ (Изд. Отворено общество, 1997), Ангел Ангелов признава, че в тези проекти има латентна за самия проект опасност да се превърнат в тривиално зрелище. Ангелов обаче смята, че те се измъкват от тази клопка, защото дават шанс на публиката да бъде автор на собственото си развлечение, за разлика от зрелищата на културната индустрия, която предлага на публиката да консумира чуждо развлечение. За съжаление, не е така. Днес културната индустрия отдавна не е тази, описана от Хоркхаймер и Адорно в „Диалектика на Просвещението“.Тя се е научила да привлича и подкупва публиката с идеята за съучастие в авторството на продукта. Всъщност, едно същинско авторство на развлечението от страна на публиката в проектите на Кристо би означавало свободата за пряка намеса в опакованите обекти: тяхното разрязване, оцветяване, препакетиране и т.н. Нещо, което е изключено, защото Кристо реализира финансово проектите си, като разпродава материалите, с които са осъществени. Тоест, икономически неговите проекти са осъществими само чрез затвърждаване на архаичен фетишизъм.
Дали можем да наречем, както това прави Ангел Ангелов, проектите, за които става дума, конкретни естетически утопии и с това да спасим тяхната еманципаторска социално-политическа роля? Можем ли наистина да видим в тях освобождаващ жест? Струва ми се, че това е невъзможно, защото в основата им стои традиционна естетика. От Кант знаем, че в красивото винаги има етически (а значи и политически) момент, разкриващ се в очертаването на една възможна общност на вкуса. Когато красивото е традиционно, а не е открито по нов начин, няма възможност за нова общност на вкуса. Има препотвърждаване на старата общност с нейните социални конвенции и добре темперирано консуматорско щастие. Утопията е начин да се предизвика въображението на настоящето по посока на невъзможното бъдеще. В случая с коментираните проекти на Кристо имаме добре обезопасена самонаслада на въображението на настоящето от самото себе си и залъгване с илюзията, че в него е нахлуло бъдещето.
Но може да се пита и още по-остро политически: Дали превръщането на централни обществени сгради като Райхстага, натоварени с тежка политическа и историческа символика и травматична колективна памет, в естетически обекти, чрез жеста на опаковането им е освобождаване от тежестта на миналото над настоящето? По-скоро не. Преобразяването им в обект на традиционна естетическа наслада е начин травматичните съдържания и енергии да бъдат изтласкани в колективното несъзнавано, което няма нищо общо с освобождаването от тях. Напротив, както знаем от психоанализата, изтласканото със сигурност се завръща и то усилено многократно.
По друг начин стоят нещата с градските проекти, които Кристо реализира през 60-те и 70-те години на миналия век. Опакованият фонтан в Сполето (1968) и Опакованият паметник на Леонардо да Винчи (1970) са много по-малко известни на широката публика днес и рядко попадат в историите на изкуството на ХХ век (вж. например Rurhberg.Schneckenburger.Fricke.Honnef. Art of the 20th Century. Taschen, 2005). Те не са толкова мащабни (а мащабът е важен за интереса на медиите и широката публика). Кристо не избира за тях ярки цветове, блестяща материя и начин на опаковане, при който разположението на въжетата подчертава конструктивните особености на сградата или паметника. Той не ги опакова, както се опакова лъскав подарък, а както се опаковат вещи, които предстои да бъдат изнесени от дома, защото собственикът е починал или се е сменил. Те не се вписват в естетиката на красивото, а по-скоро в естетиката на възвишеното, защото онова, което явяват, е непредставимо. Те явяват времето и относителността на всеки социален порядък. Те са десакрализиращи властта на социалните конвенции, без да ги заместват с фалшивата вечност на красивото. Около тях няма празничност, защото те са знаци на траура. Суверенът (естетическият или политическият) е мъртъв, това известяват те.
Нарочно си позволих да стилизирам и противопоставя едни проекти на Кристо на други, оставяйки встрани трети и четвърти (като лендарт проектите му, например), за да придам повече контраст на онова, което ми се струва важно и все още продуктивно в неговото творчество и да посоча онова, което вече ми изглежда мъртво. В годината, в която честваме 80-годишнината на единствения български визуален артист, успял да си осигури място в световната история на съвременното изкуство, ми се струва излишно той да бъде славословен безкритично и така присвоен обратно от нашата култура по един провинциален начин.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”