Български  |  English

Четворката на Пи или литературният манифест като фотографско изкуство

 

Българската литературна история очевидно е на път да се превърне във фотографски сериал. Неотдавна one woman show-то „Пеат некогаш“[1], оттласквайки се от една моя несвоевременна реплика, се оплака, че около българската поезия не се случват дебати и „Литературен вестник“ почти мигновено откликна на тази жалба[2] – с мащаб и пакостлива приповдигнатост, далече надминаваща малко нещо безцелно заядливия мисловен и реторически арсенал на „Пеат некогаш“, който изстрелва своите канонади енергично, но без особено да познава българския литературен терен.
Шестчленният екип зад „ХАОС (редакторски манифест)“, сам по себе си поне 50% случаен и хаотичен, не може да бъде уличен в неприцеленост или дребнавост; колективният му жест има зад себе си многократно засвидетелствано разбиране на българския културен контекст и професионално познаване на историята на европейската философия, литература, наука и математика, като включително проблемът за хаоса е сред специално изследваните и преподавани от авторите теми. Както и въобще практиката да се пишат манифести, разигравана от част от тях по страниците на „Литературен вестник“. Така че, по всички правила, „ХАОС (редакторски манифест)“ предлага пренаписване на историята, теоретичен фундамент, проективна поетика. Това познато съчетание в случая се явява като потретващото множене на едно повторение. Тъй като потретващото повторение, което се множи, макар и, както ще видим, след десетична запетайка, е всъщност една снимка, то резюмира българската литературна история във фотографска перспектива – в епоха, когато всеки може да пише, но и най-вече всеки може да снима, какво друго й е нужно на една литература?
 
История
Предимството на такава история е нейната нагледност и лапидарност. Според авторите на „ХАОС“, тя включва три етапа, като последният е безкраен и като такъв - снемащ необходимостта от следващи етапи, тъй като му е вменено да отмени какъвто и да било ред. Тук именно се намесва теорията на хаоса и числото π, към което ще се върна. Както ни припомнят авторите на манифеста, през 1905 година е направена снимка с четворката около сп. „Мисъл“ (Славейков – Яворов – П.Ю. Тодоров – д-р Кръстев), която снимка бележи „събитие: утвърждаването и митологизирането на предстоящата (настояща) българска литература.“ Бихме могли да добавим, че през същата година в „Мисъл“ излизат стихотворения на Дора Габе и Екатерина Ненчева, които може би щяха да направят предстоящото участие на жените в българската литература настоящо, ако се бяха сетили да се снимат. Ще се връщам и към това. Втората снимка 90 години по-късно, 1995-та: пак четворка – Бойко Пенчев, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Пламен Дойнов – пак издание - „Литературен вестник“ - и пак бастун, но този фаличен атрибут е вече бутафорен и събитието – според авторите на настоящия манифест – отбелязва една „литературна трагедия: предстоящия край на българската литература такава, каквато сме я митологизирали вече цяло столетие.“
Тук ще прекъсна фотографския сериал, за да отбележа, че тъкмо тази втора снимка закрепва първата като митологична, изваждайки я от ъндърграунда на соца като новата официална версия на началата на българската литература, т.е. българската литература въобще не е била митологизирана по този начин цяло столетие. Твърдението, че е било така, е ретроактивна мистификация, както си е редно в манифестите. Това митологизиране е направено за сметка на други митологии, които са по такъв начин заличени или снизени в други регистри (за да се придържам към един мотив, въпреки че имам и други, това са, например, митологиите за „вечната и святата“, „амазонката“ и въобще мита за участие на жените в литературния канон). Четворката от 1995 се внедрява в променящия се във връзка с политическите промени модел (да споменем тук и излязлата малко по-късно, но емблематична книга на Галин Тиханов Жанровото съзнание на кръга „Мисъл“: към културната биография на българския модернизъм), като чрез приповторената фотография рамкира собственото си пародийно антологизиране и христоматизиране на миналата и съвременната българска литература и се превръща в „звездната четворка от „Литературен вестник“[3]. Така, въпреки че по-нататъшните литературно-исторически занимания на четворка 1995 имат по-сложен характер, тъкмо този кадър ги налага в публичното пространство. Това, което остава невидимо и зад кадър обаче, си струва да бъде припомняно, тъй като то включва първомайстора, идеолога и истинския гений на тяхната програма, Ани Илков, както и собствената му приятелска и поетическа четворка, свързана с алтернативния и самиздатския печат на 1980-те и създала облика на „Литературен вестник“ - Владимир Левчев, Едвин Сугарев и Румен Леонидов, която пък четворка е отворена сериално към други. Разпадането на четворка 1995 и възвръщането им в социума като нормални литературни единичности може да се види и като следствие от това фундиращо отцеубийство.
Това е достатъчно известно за онези, които следят литературните процеси. Ако цитирам в този момент Александър Кьосев, чиито уроци от „Лелята от Гьотинген“ продължават да не са научени - и тогава, и сега, поредната груповщина с линеарна историчност и поколенчески претенции. По-малко видим е един друг ефект на четворка 1995 – това, че те обръщат наопаки проекта на кръга „Мисъл“ (за който Бойко Пенчев дори е писал) да бъде създадена българска женска литература, т.е. при четворка 1995 може да се говори, напротив, за проект на нейното уволняване от канона. Иначе казано, отцеубийството служи за параван на много по-фундаментално литературно майцеубийство. 1990-те преминаха под знака на усилено говорене колко много женското писане се е освободило (да споменем, пак до четири, Силвия Чолева, Виргиния Захариева, Амелия Личева, Надежда Радулова в поезията, както и романно-теоретичния тандем Емилия Дворянова-Милена Кирова), което скри един фатален разрив, осъществен през митологизиращия жест на четворка 1995: обособяването на женско писане беше съпътствано от неговото изваждане от клуба на традицията (да го кажем по Елиът). Това, че жените не са в този клуб, не е ендемично състояние, както се приема като изходна позиция в сборниците „Неслученият канон“ (съставител и редактор Милена Кирова), а отново ретроактивен ефект: авторки като Багряна, Дора Габе, Блага Димитрова, Вера Мутафчиева (хубаво число е четири) бяха в него; те не са в него днес, при цялата привързаност на масовите медии към техните любовни и политически опущения.
Трябва ли да подчертавам, че изредените дотук ефекти се мултиплицират при тяхното потретване? В съответствие с тезата на Гачев за ускореното развитие на българската литература, вместо 90, минават 20 години до третата снимка, по-точно снимки, което не е случайно. Според авторите, тяхното време, 2015 година, пак кръгла маса и бастун, пак „Литературен вестник“, е времето на фарса, който фарс, отбелязвам го за онези, които още помнят Маркс, се явява тук чак при потретването. Това е фарсът на числото π, т.е. бихме могли да отбележим вече по Лакан, а не по Маркс, че ϕ (фарс, фотография и т.н.) = р (поколение, поезия и т.н.).
Освен фотография, следователно, литературната история се оказва математика. Р, както се знае, е числото на отношението между дължината и диаметъра на окръжност – прочуто с това, че след десетичната му запетая не се появява никаква закономерност дори при трилионната цифра на неговото изчисление. Образ на хаоса, който е и заглавие на манифеста. В българската литература то е призовано от авторите да обозначи разни неща - едно от тях е да настоява, че става дума не за последната, както се опитах да намекна по-горе, а за поредната четворка. Ще има и други, минали и следващи, и те няма да са четвъртити, а кръгли като масичката, въведена още от четворка 1905 и разиграна със или без снимки от други български литератори (но за това няма място в манифеста), както е в случая с цикъла за крал Артур и рицарите на кръглата маса у Цветан Стоянов с оглед на собствената му четиричленна общност (Здравко Петров, Тончо Жечев, Кръстю Куюмджиев). На снимките четворка 2015 се трансформира в петица и накрая в шестица, т.е. в тях се редуват – като някои са по-редувани от други – шест души. Четири може да е пет или шест, ето го тук хаосът, при това ту в един, ту в друг ред, който множи снимките. Шестица е хаотичната четворка и при изписването на няколко места в различен ред на имената на авторите – само че в края на списъка – макар и не съвсем в края, където то по ред причини също би било на място - има прилежащо и т.н. - например, „ВБВ, Мария Калинова, Камелия Спасова, Огнян Касабов, Димитър Божков, Юнуз М. Юнуз и т.н.“ И т.н. спокойно би могло да поеме трилионите след десетичния знак на р и, както ни е обяснено, трябва да изрази сериалността като отвореност на р към миналото и бъдещето, към други автори и т.н. Да, но това „и т.н.“ на снимките няма как да се сложи с всички произтичащи от това - с оглед на фотографския характер на българската литературна история - следствия. Да речем, че снимките се множат и стават все повече до трилионния трилион... трудоемка, разточителна работа, друго си е и т.н. Ще го кажа в прав текст: между фотография и език възниква разнобой, който математиката в лицето на числото р не разрешава, а напротив, умножава, като добавя друга загадка. Никога на снимките не виждаме тройка, а дори за математически игнорамус като мен е ясно, че числото р, поне в нашия евклидов свят, е по-малко от четири, а не повече. Неговата безкрайна сериалност се отваря след запетайката. Преди запетайката има цяло число, което е три – което прави от р, така да се каже, непълна, кастрирана четворка и неговата безкрайна опашка, определена на едно място от авторите като почвата на почването, може да се разглежда като змийските коси на горгоната Медуза, множествен образ по Фройд на страха от кастрация, остатък на реалното с неговите ужаси от типа на майка, раздяла, сексуалност, женски пол и персонална смърт. Така че, ясно, след запетайката цифрите се редуват без ред и без край. Кой обаче е пред запетайката в тази странна четворка, това е математическата загадка в моя текст; и дали като в християнската троица няма да се окаже, че, преобръщайки ϕ (поздрав към лаканианци) = р (също), което в случая си е чистото уравнение на фантазията, 3 = 1.
За да го кажем с езика на самия „редакторски манифест“, редакцията им е все пак редукция. В случая редакцията замества „постмодерния“ проект на четворка 1995 с нов, вписан в културните и технологически трансформации на съвременния свят. Този манифест при това не внася и не адаптира, той сглобява своя собствена платформа. Прочитът на самата българска литературна история обаче закрепва редукционисткия мит на четворка 1995, мит, от който самите тези предходници бягат по-късно в по-нататъшните си писания, без с това да деконструират самия мит (а и не са длъжни), тъй като на мита това му е работата, да не се поклаща, и това тях ги устройва.
 
Теория
Освен пренареждането на историята, концептуалният момент е неизбежен при всеки манифест и „ХАОС“ не прави изключение. При това, ако се твърди, че руският формализъм се отзовава на предизвикателствата на поетиката на руския авангард, тук бихме могли да твърдим, че поетиката на „ХАОС“ е извикана от предизвикателствата на българското теоретично мислене. Никога в българската литература не се е случвало манифест да е толкова обстоен, концептуално разгърнат, на предната линия не само на хуманитарните прения, но и на точните науки и развитието на технологиите. Това се дължи на профила на авторите, но и изобщо на постиженията на българското теоретично мислене през последните десетилетия. „ХАОС“ е ситуиран в световните дебати, но през български филтри, останали неумолимо анонимни. И тъй като науката е бавна работа, а манифестите – бърза, трябва да отбележим, че в този манифест са преразказани неща, които се случват по конференции и семинари, изнесени са препратки към теоретични процеси, които са все още в лабораторен стадий. Важно ли е кой е авторът, щом не се е снимал? И тъй, анонимно, има ги метаморфозите и асексуално пъпкуващите се радикални телесности по Боян Манчев, има ги караниците около четенето по Александър Кьосев, вее се хаотичното махало на Владислав Тодоров, животното неотдавна прошумоля през „Литературен вестник“ като нашествие от деридианските котки на Дарин Тенев, но и в един още непубликуван текст на Морис Фадел то предлага прочит на Мирослав Янакиев (този предтеча е все пак упоменат, единствено българско име сред появяващите се в текста учени, което пък бихме могли да диагностицираме по Александър Кьосев и Ивайло Дичев като типично българско боравене с авторитети)... Има го с поглед към Галин Тиханов проблемът за литературната глобализация и за националната литература като литература, която може да бъде писана другаде и на други езици. Има я и машината, която ще замени не просто жената и не просто майката (тази страшна дума е внимателно отбягната), а втората жена на бащата! И така, баща ще има, но либето ще е мъжко, преди да стане машина – ето я приложена моята собствена теоретична площадка от майцеубийството в езика до робота. Само че не като, макар и анонимна, препратка, което е също в потвърждение на кахърните й предвиждания, а като несъзнавана екземплификация на нейната прогностична сила на литературно-историческа Касандра. Защото има го и нещо, което радикално го няма в този манифест – това са дискусиите през последните 25 години в българската феминистка теория и история (в това число литературна). Така, както напълно е изчезнал всякакъв намек за наличие на жени в българската литература, изчезнали са и теоретичните рефлексии върху тази асиметрия. В битката за канона жени не може да има.
Ама – чувам някой да казва – в шесточленната четворка π има две момичета! Верно ли? Там е работата, докато има момчета, момичета също има. Имало ги е през 1905 година, имаше ги през 1995, когато дори се вдигна много шум за женска поетическа вълна, женско писане и пр. Със сигурност ги е имало и на снимки тогавашните момичета! Да, но на снимките, в чиято генеалогия π се самополага, момичета няма, така π стават първите, включили в манифестния си кадър момичета. Бели пеперудки, къде отлетяхте? Което само потвърждава правилото. Защото – такава е моята теза за майцеубийството в езика, която, според собствените й предвиждания, повтарям съвършено безнадеждно и напразно – с момичетата работата е обратната на конфитюра на кралицата, която казва на Алиса: „Конфитюр вчера, конфитюр утре, но никога конфитюр днес. Такова е правилото.“ С момичетата в литературата правилото е: „Момичета днес, но никога момичета вчера.“ Новото в „ХАОС“ е, че и „никога момичета утре“, като дори ролята им на жени на бащата, майки и либета се отменя.
 
Поетика на идното 
С тази добавка, че при такова конструиране на историята българската литература въобще се оказва момичешка работа. И все пак... На времето се скарах с Валентина Радинска около настояването ми четворка 1995 да остане в „Литературен вестник“ (което беше и разминаване в концепциите ни за вестника) – съжалявам за разминаването ни, но не и за избора си. Днес залагам на четворката π, както се казва, трябва да поема вересиите си. Има го нещото, наречено талант, но той не е всичко. Има отвъд него визия, замах, обширен кръгозор и една необичайна за нашата сцена свобода от страхове и провинциална териториалност. π-четворката вдига летвата на българската литература и очевидно не смята да се извинява за това. В точния момент, когато възникването на реална аудитория на българската литература я направи възможна като пазар и задействаха шансовете и клопките на комерсиализацията (по-скоро това се случва днес, а не толкова институционализация, както авторите на „ХАОС“ смятат), π-четворката поставя на дневен ред въпроса за големите роли на литературата като лаборатория на социална и видова трансформация. В тази рамка е поставен и въпросът за българския език, който е време да започне да мисли себе си в приливната вълна на технологичните промени: само такова, каквото ни го предлага π , само с отчитане на срещата между език и математика, език и машина може да се състои сериозното посрещане на неговото бъдеще. Авторите на „ХАОС“ ни напомнят и това: в неевклидови светове π може да бъде 2, може да бъде и 4. Чия точно ще се окаже тази поетика, е в тази перспектива маловажен въпрос: наистина е по-добре да го оставим отворен.


[2] Вж. Литературен вестник, бр. 27, 15 – 21.07. 2015; http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1457.pdf
 
[3]Изразът е на Михаил Неделчев, който също припомня по-широкия контекст и ме споменава, за което му благодаря. Вж. „Култура“, бр. 24 (2773), 27 юни 2014 http://www.kultura.bg/bg/print_article/view/22374
 
още от автора


6 - 09.10.2015 13:21

До "-"
От: Azis Kash
"глупотевини и ШАРЛАТАНСТВО на квадрат!"
Тукашната статия на Николчина ли имате пред вид или събитията, които тя обсъжда.
5 - 02.10.2015 13:59
От: -
глупотевини и ШАРЛАТАНСТВО на квадрат!
4 - 16.09.2015 20:05

Точно наблюдение
От: Алкивиад Стари
Само силният може да си позволи благонамереност.
3 - 16.09.2015 20:00

Фрапантен обрат
От: Azis Kash
Да, наистина необясним момент в декларацията за подкрепа.
Аз недоумявам, но го схванах някъде между иронията и благонамереността на силния.
2 - 16.09.2015 19:55

За поетиката на идното
От: Алкивиад Стари
През историята и теорията - добре. Обоче щом стигвахме до "поетиката на идното" - пак "свобода от страхове", гарнирана с "провинциална териториалност".

Впрочем важното е да не "залагаме" на куци коне и да "вдигаме летвата без да се извиняваме".
1 2 > »| 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”