Български  |  English

Да се спечели е невъзможно, да се загуби - недопустимо

 

Засега няма отговори на някои въпроси, повдигнати от руските военни действия в Сирия.
Първо. Руският президент ясно очерта срока на военните действия на нашата авиация: времето на настъпателната операция на сирийската армия. Въпросът е каква настъпателна операция, къде, в кой район? За последните няколко месеца армията на Асад отслабна, загуби важни градове. Асад може да разчита главно на елитни алауитски части, но за четири години те понесоха сериозни загуби, а и алауитите не са толкова много – около 12% от населението. През последните години успехът се дължеше на бойците от ливанската шиитска ислямистка организация Хизбула. Идеята беше добра: да биеш сунитските фанатици с ръцете на шиитски фанатици. Хизбула има опит от войната с Израел преди девет години, воюва сериозно, но ресурсите й не са безгранични. А без нея на правителствената армия ще й е трудно да води отбранителни операции, да не говорим за нападателни. Основната маса бойци от пехотата й са наборници, сунитски момчета, те не горят от желание да умират за чуждия им алауитски режим.
Асад имаше късмет, когато преди три години в Сирия дойдоха ислямистите, бойци на Ал Кайда, които после се разделиха на ИДИЛ и Джабхат ал-Нусра. Това не е парадокс – тези главорези, които по принцип са смъртна опасност за режима, му бяха полезни с това, че на техния фон много мюсюлмани сунити, както и християните, решиха да поддържат президента, за да не станат жертва на джихадистките палачи. Освен това, през всичките тези години Барак Обама упорито отказва да предостави тежко въоръжение на умерената, светска сирийска опозиция (на Свободната Сирийска армия, например), защото знае, че то може да попадне в ръцете на най-злия враг на Америка – ИДИЛ. Това играе за Асад, тъкмо затова засега той не се стреми да нанесе решително поражение на тази групировка. Вярно е и това, че не му стигат силите, сега той може само да мечтае да задържи 20-25% от териториите на Сирия, които контролира, а с руската помощ тази отбранителна задача изглежда напълно вероятна. Но дори и Асад да набере сили за настъпление, то ще бъде на първо място срещу войските на умерената прозападна опозиция и Джейш ал-Хур (включваща в себе си Джабхат-ал Нусра). Ще бомбардира ли руската авиация тези войски? Умерените се поддържат от САЩ, Турция, Саудитска Арабия, Катар. Готова ли е Москва на конфликт с тези държави?
Второ. Да бомбардираш терористи, това означава да се примириш с огромни загуби сред мирното население. В градовете терористите винаги се крият сред населението; специалистите смятат, че унищожаването на един боец в градски условия води до гибелта на минимум пет мирни жители. Това е и една от причините Обама да бомбардира цяла година ИДИЛ без резултат – заради страха, че след съкрушителен удар на мощната американска авиация по ИДИЛ, на следващия ден по екраните в интернет ще се появят снимки на окървавени трупове на жени и деца. И това ще бъдат сунитски жертви, войната се води в сунитски райони, а президентът не може да си позволи да изглежда като лидер на антисунитска коалиция. Освен всичко друго, Нобеловият лауреат за мир Барак Обама, представител на американската демократична интелигенция, не би искал да остане в историята като „убиец на деца”. Тези аргументи го карат да води войната „на бавни обороти”. Но същите опасения, същите аргументи ще се изправят и пред Путин; и нему ще се наложи да води война „на бавни обороти”, а така ИДИЛ не може да бъде разгромена. Освен това, трябва да се отчита и нов фактор: влизайки във войната, Русия става враг на сунитските екстремисти.
Най-общо картината изглежда така: режимът на Асад ще се запази на тази територия, която контролира (Дамаск, Хомс, Хама, Латакия), но не повече от това. Путин няма да остави тази власт да загине и алауитите трябва да се молят за него до края на дните си. Отбраната ще е надеждна, но за настъпателни операции силите на Асад не стигат, а за някаква „нова ефективна коалиция”, за която се шуми у нас, не може да се говори. Иран не граничи със Сирия, а да се вкарват войски през иракска територия е психологически невъзможно – известни са историческите взаимоотношения между араби и перси. Кюрдите ще се ограничат да защитават само своята територия и да се борят с Турция, успоредно с битките срещу ИДИЛ, а сунитските арабски държави няма да пратят морално ненадеждните си войски против единоверци-сунити. Както бях писал преди година: всеки може да бомбардира, но кой ще прати пехота и танкове? Сухопътни войски Русия няма да прати – и правилно. Обаче, както казваше Лавров – от въздуха война не се печели.
Накрая, компромисът, за който спомена Кери: „постепенната смяна на властта в Дамаск”, отстраняването на Асад, но не веднага, а след време. Номерът няма да мине – нито един боец от опозицията (дори умерените, дори не ислямистите) няма да се съгласи със запазването на „кървавия режим”, както го наричат.
Получава се задънена улица. Сирия остава разделена, даже военните действия може временно да заглъхнат. Но нито въстаниците, нито пришълците-ислямисти има къде да отидат. Те ще трупат сили, ще получават оръжие и всякакъв вид помощ от Турция, Саудитска арабия, Катар, а и от САЩ, особено при новия президент. И рано или късно, пак ще тръгнат на щурм „срещу алауитския бастион”, срещу Дамаск. Тогава Москва ще трябва да удвои военните си усилия в Сирия, да праща все повече техника и материали, да харчи милиарди рубли: историята, като почнем с Виетнам, показва, че за една велика държава е лесно да се намеси в гражданската война в малка страна, излизането е дяволски трудно.
Георги Мирски
1 октомври, Эхо Москвы
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”