Български  |  English

Светлана Алексиевич: пулсът в преломната точка

 

Единственият сериозен недостатък в делото на Светлана Алексиевич (1948) досега беше липсата на такава награда, която да принуди повече издатели по света да я публикуват и повече читатели да се поинтересуват от нея. Материята, с която се занимава авторката, не е естествено притегателна, така че нещо трябваше да я направи такава, за да се осъществи срещата й с публиката в големи размери. Рядко Нобелът е бил по-навреме и пò на място.
Нобеловата награда за литература през 2015 г. отива у човек, който блести несравнимо не с писателския си глас, а с писателския си слух. Иначе казано: гласът на Алексиевич са хилядите гласове в нейните книги, които трябва да бъдат чути. Ако не прочетете “Американски пасторал” или “Кафка на плажа”, ще пропуснете няколко часа приятно изкарване, съвсем заместимо с друго, но ако не прочетете “Цинковите момчета”, ще изгубите една от редките възможности да схванете с точност какво е войната, без да ходите на война, и пътем да осмислите Човека.
Светлана Алексиевич живее в Беларус, по майка е украинка, пише на руски и най-често под “ние” има предвид или злощастния експеримент homo sovieticus, или постсъветския човек, заел мястото му в страните, някога подчинени на съветския режим (което включва и България). Нещото, което прави Алексиевич от 35 години, е verbatim литература (oral history, микроистория, хорални романи), която хваща пулса на именно това “ние” в преломни точки: ние всички живеем сред палачи и жертви и всеки има своята история – казва, – а аз не мога да спра да записвам нашия свят, както Примо Леви и Шаламов не са спирали да записват концлагерите.
Дотук Алексиевич има шест големи изследвания в “жанра на човешките гласове”, както тя го нарича. “Войната не е с лице на жена” (1985) и “Последните свидетели” (1985) съдържат историите от Втората световна война на десетки тогавашни фронтовачки (първата) и деца (втората). “Цинковите момчета” (1989) е подбор от свидетелства за нашествието на СССР в Афганистан. “Омагьосани от смъртта” (1994) е за вълната от опити за самоубийство след падането на комунизма. “Чернобилска молитва” (1997) е с разкази на пряко засегнатите от аварията в атомната централа. “Време секънд хенд” (2013) обглежда понятията за свобода и минало в постсъветските места. Всяка от тези книги разтърсва до корен.
В корена си “литература” означава “грамотност”, не “фикция”. И точно както великата художествена литература е документ за човека и за времето, така и великата документалистика носи своето художество. Алексиевич пита света поименно: “Как си?”; и има силите да го изслуша, да оцелее в лавината от страх, разочарование и объркване и да пресее златото на смисъла. Да ограмоти света с познание за тъмните му кътчета. Там, откъдето е, такива като нея не ги награждават, а ги убиват, буквално или с мълчание. Надали в който и да е момент от работата й Нобелът е бил вероятен хоризонт за Алексиевич и това я прави дори по-храбра и безкомпромисна, а нейното награждаване – единствено честното.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”