Български  |  English

Революцията и смисълът

 
Светлана Алексиевич не обича думата “революция”. Революцията е страшна. Казва го няколко пъти. В светлата хотелска стая в Бон, в която си играят слънчеви зайчета по стените, тези думи се запомнят още повече. Както и въпросът, който си задава сама - защо така се получи, че не успяхме да превърнем своето страдание в достойнство? Светлана Алексиевич говори кротко, но ясно. Агресия, война, апокалипсис – тя не избягва силните думи. Но ги произнася без злост. Честна кроткост или кротка честност. Не знам. Но това ме кара да я слушам. Такива са и книгите й – тя умее да слуша и да разказва това, което чува. В книгите й субективността е издигната в култ – няма друга гледна точка освен тази на човека, разказващ за своя смисъл в това, което му се е случило. Парадоксално, именно при такова вторачване в “микроисторията”, вместо разпадане на всеобщия смисъл, сме завладени от усещане за смисъл, от чувството, че разбираме. Границата между журналистика и литература е вдигната. Дали това се дължи именно на тази кротост, която не отбягва реалността и назоваването й? Или на тази настойчивост, че не може да няма смисъл в това, което ни се случва, въпреки гротескния трагичен абсурд? Или на тази абсолютно нормална човешкост? Австрийският логотерапевт Виктор Франкъл, преживял няколко концентрационни лагера по време на Втората световна война, поставя в центъра на основаната по-късно от него логотерапия намирането на смисъла на живота.”Ние трябва да извършим нещо като Коперниканска революция и да обърнем изцяло въпроса за смисъла на живота. Животът е този, който задава въпроси на човека, не е човекът този, който ги задава. По-скоро човек трябва да признае, че е питан от живота и да отговори, като поеме отговорност. Той може да отговори наживота, решавайки да отговаря за своя живот.”
В книгите си Светлана Алексиевич кротко, но настойчиво ни кара да се замислим върху това – върху множеството наши всекидневни начини, по които всеки от нас отказва да отговаря за живота си, върху малките ни всекидневни предателства и убийства, които правим, без да осъзнаваме, върху лекотата, с която от всичко това невидимо се ражда колективното зло. През нея аз чувам отново и едно друго старо прозрение за човешкия упадък на Херман Хесе -Добрите хора били завладени от един мълчаливо сърдит, лошите – от един злорад песимизъм. Първо трябвало да се разруши всичко отживяло и чрез политиката и войната да се извърши известно преустройство на света и морала, преди културата да бъде способна за действително самонаблюдение и отново да заеме мястото си. (“Игра на стъклени перли”).
Изпитах истинско щастие от Нобеловата награда на Светлана Алексиевич. Мисля, че тя извършва малка революция – тя връща мястото на действителното самонаблюдение в журналистиката. Тя настоява да не се отказваме от честността спрямо себе си. И от разговора за смисъла на това, което понасяме. Толкова прости неща.
 
Диана Иванова
 
Послепис. Тази година през май малка група от съмишленици поканихме Светлана Алексиевич на фестивала на спомените в Бела Речка. Темата на фестивала - Second Hand, беше до голяма степен вдъхновена от последната й книга. Светлана Алексиевич беше много любопитна да види България, но множеството й ангажименти не й позволиха да ни посети. Как е при вас, питаше тя. Как е България. Има ли и при вас повторение на миналото, реванш на червения човек, как се чувстват хората. Тези обикновени въпроси, които засядат на гърлото. Надявам се, че ще може да чуе историите и гласовете на много хора тук, на място. Надявам се, защото тя дава надежда.
 
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”