Български  |  English

Нобелова проба на антинационалност

 
Русия отново не можа да премине през изпитанието на Нобеловата награда, поне за литература. Трима от руските лауреати – Бунин, Солженицин, Бродски – навремето бяха пропъдени от социалистическото общество и награждаването им предизвика взрив от дива и почти неконтролируема злоба. Шолохов, например, беше сметнат за плагиат (а някои дори са го наричали прикрит антисъветчик). Сега пък Светлана Алексиевич не харесва на повечето коментатори с това, че, според тях, е, първо, „русофобка”, и, второ, журналистка. Тоест, не е никаква писателка.
Последният аргумент очертава границите на много важна дискусия, ако критиците на Алексиевич изобщо биха се интересували от такава: трябва ли да се припомня, че високохудожественият „Архипелаг ГУЛаг” също е опит за документално изследване; че Майкъл Мур получи златната клонка на фестивала в Кан за „Фаренхайт 9/11” – филм не толкова документален, колкото публицистичен; че Чехов влага най-много сили и време в “Остров Сахалин”, а към белетристиката, включително и към собствените си съчинения, се отнася по-скоро с пренебрежение. „Новата журналистика” в САЩ е най-перспективното литературно направление на 60-70-те, а романът на Капоти “Хладнокръвно” не става по-малко велик от това, че е замислен като документално разследване.
В най-престижните университети в света четат лекции и цели курсове под наслов «Журналистика като литература». Но дори и без тях е ясно, че и двете форми на художественото слово си вървят заедно, преливат се и се допълват. Но имат различен капацитет да се борят със стреса на всекидневието и да го преработват в текст. Така стигаме до странен, но много важен извод: за разлика от живота, литературата е логична, рационална, последователна. Тя пресътворява реалните събития. А когато трябва да се осмисли нещо, което не може да се побере в никакви рамки и което е абсурдно да мине през главата дори на най-отчаяния абсурдист, ние викаме на помощ журналистиката и фактологията. Това, което на писателя не му е ясно, може да бъде обработено само от „литературата на факта”.
И, забележете, в съвременния си вариант тя се появява точно в Русия. Короленко с документалните си разследвания «Мултанското дело» и «Делото на Бейлис» е първият, комуто се пада да обмисли фашизма – явление, напълно необяснимо в просветения свят през XIX и ХХ век. Друг пример: документалните романи на Сергей Третяков, главния заедно с Брик идеолог на най-прогресивното тогава творческо обединение ЛЕФ (Ляв Фронт на Изкуствата). Очерците на Тургенев, Горки... И те не са същите като тези на Волтер и Балзак, при които философското начало излиза на преден план и пренарежда събитията. Русия постоянно се обръща към документалната проза, защото непрекъснато се сблъсква с прекалено алогични явления, които не могат да бъдат описани с традиционната литературна техника, изискваща и пораждаща психологизъм, както и преминаване на автора към позицията на героя...
Как да се идентифицираш с позицията на касапин? Доносник? Тиранин? Повествованието ще получи добре позната философска дълбочина само в един от възможните й аспекти. И то защото ХХ век създава такава реалност, пред която художественият реализъм се предава – трябва да си Шаламов, за да я пребориш, обработиш и опитомиш, макар че и той е предимно документалист и почти „не измисля». Алес Адамович – още един белоруски, или, както сега е модерно да се подчертава, „рускоезичен писател”, е напълно прав: когато се пише за опожарените белоруски села или за блокадата на Ленинград, измислиците са оскърбителни, авторските емоции са излишни.
Реалността винаги е по-страшна. По-силна от най-талантливо написаната антиутопия, всяка война - освен едно мъжко лице - крие и женското. Да го забележиш и да го покажеш на тези, които са свикнали на друг, по-кинематографичен поглед към насилието (по-цветен, по-героичен, с изнесени пред скоби философски изводи, не и с бележки под линия) ‑ се иска да имаш не само усет, но и да намериш време в безвремието. И тази литературна техника, в която са написани най-добрите книги на Адамович и Алексиевич, са не само ценен принос в световната култура, както се изтъква в становището на Нобеловия комитет, това е единствено възможен отговор на същата тази култура на предизвикателствата на ХХ век.
Алексиевич не е единствената документалистка в света. Но ирационалността, която описва в последната си книга «Време секънд хенд», днес се оказва най-актуалната: на хората са им казали цялата истина, те всичко разбират, много знаят, но въпреки това предпочитат робството, агресията и самоотравянето – било с водка, било с пропаганда, не е толкова важно. Положението е необяснимо, защото свидетелства за недостига на истина и за актуалната потребност от нов шок, за който населението го е страх дори и да си помисли. Но доброволното робство така, както го показва Алексиевич, е не е по-малко страшно от баналността на злото, както ни го показва Хана Арент.
Прочее, теоретичните разговори за жанровата природа и за еволюцията на повествователните техники никак не са интересни на тези, които слагат етикети и цени в световния магазин за факти на килограм. В Русия с по-голямо удоволствие се говори за русофобията, така че награждаването на пишещ на руски писател, вместо законната и първосигнална гордост и второсигналната радост, предизвиква поредната истерия. Макар че, ето ви очевидно най-мощното оръжие срещу всяка русофобия – първо място в световния шампионат по литература се присъжда на родената в СССР лауреатка на премията на Ленинския комсомол, пишеща на руски. И това е триумф на литературата ни, победа на този руски свят, за който толкова се говори! Но двете неща в тази комбинация се оказват лъжа: нито мирът е интересен (камо ли пък войната, за разлика от междинното състояние на вечно плачливата агресивност), нито ”руското” е интересно, защото за руснаци се признават само тези, които искат и могат да надиграят Обама, да се преродят в Ирод, да надминат по цинизъм и наглост всички съседи. И това не е само масовото схващане. Бацилът на „псевдоруската мярка” отдавна е заразил и изтънчената интелигенция.
Изобщо, напоследък се създава впечатлението, че в Русия могат да се гордеят само с постиженията на спортистите, и то колкото се може по-брутални постижения. Злоба предизвиква дори и балетът заедно със симфоничната музика. И, наистина, да се гордееш със съотечественик в Русия е възможно само тогава, когато “нашите” са в настъпление, при това в успешно настъпление, тоест, когато унищожават или поне унижават чуждите. Да се радваме на триумфа на руската промишленост – за това нямаме особени поводи, а всяко научно постижение се сервира с такава конотация – «Е! Видяхте ли?», ‑ че никой не иска особено да споделя радостта ни. В такива условия сериозно да се обсъжда равнището на прозата на Алексиевич е по принцип невъзможно: в такава стилистика не спорят, в нея само се бият и нападат.
И каква художествена литература може да го опише? Дори и световните майстори на антиутопията и социалната сатира не могат да съчинят такава реакция и такова разместване на ценностите след толкова много разбрани, преживени, видени и чути неща.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”