Български  |  English

Как се сравнява ябълка с портокал?

 
На 24 и 25 ноември в университета „Св. Климент Охридски” в рамките на традиционния ежегоден форум „Софийски диалози” (провеждащ се за 21-ви път) се състоя международна конференция „Сравнителни изследвания на комунизма. Режимът и обществото в страните от Източна Европа (1956-1989)”.
Срещата бе организирана от Дома на науките за човека и обществото (София), Френския институт и Софийския университет. В нея бяха представени и дискутирани общо 16 доклада на изследователи от 11 държави.
 
При откриването Ивайло Знеполски, под чието научно ръководство са направени изследванията[1], посочи, че страните в Източна Европа представляват идеалния обект за сравнителни исторически изследвания, особено ако се следват изискванията в студията на френския историк Марк Блох (1886 - 1944) «За една сравнителна история на европейските общества». В нея Блох препоръчва да се сравняват общества, които са едновременно съседни и съвременни, взаимно влияещи си и подчинени...
Така наречените «народни демокрации», продължи Знеполски, са съседни и съвременни, възникнали под натиска на съветската хегемония - първо военна, а по-късно политическа, която принудително ги насочва към общ тип развитие.
Изследователската практика очертава три сравнително обособени периода в историята на социалистическа Европа:
I. 1945 – 1953 – предполага изследване на процеса на съветизация на региона и установяване на тоталитарната парадигма;
II. 1956 – 1986 - обхваща както процесите на консолидиране на режима, така и извоюваната от обществото сфера на ограничена и контролирана еманципация;
III. 1987 – 1989 - предполага анализ на ерозирането на тоталитарния модел и на процеса на излизане от комунизма.
Извън тази периодизация попадат събития, като Унгарското въстание от 1956 г., Пражката пролет от 1968 г. и създаването на «Солидарност» през 1980 година. Именно с профсъюза на Лех Валенса бе свързан докладът „Сдържаната революция на „Солидарност” в Полша и Горбачовата политика на „новото мислене” на Ян Скоржински от „Колегиум Сивитас”, Варшава. Според анализа на Скоржински „Солидарност” не е искала да вземе властта, а се е надявала, че може да извоюва желаните реформи чрез сътрудничество с крило на управляващата партия. Промяната обаче настъпва с речта на Горбачов пред ООН през декември 1988 г., когато той отхвърля доктрината „Брежнев” и дава сигнал на източноевропейските лидери, че няма да има съветска интервенция, която да ги държи на власт. Така Ярузелски е изправен пред изпитание, но разрешава съществуването на „Солидарност”. В крайна сметка, заключи Скоржински, лесе-фер икономиката на Горбачов насърчава полските, а по-късно и унгарските другари да вървят към профсъюзен плурализъм.
Полският случай е предпочитан при сравнителните изследвания на комунизма в Източна Европа и страната е сравнявана и с Чехия, и с ГДР, и със Сърбия. При тях констатираните различия най-често се обясняват с потискани по време на комунизма традиции. Според Знеполски обаче, „призоваването на призрака на традицията” не е най-работещото изследователско решение. И тук той даде пример с неотдавнашно сравнително изследване, предлагащо обяснение на прехода от комунизъм към демокрация в Полша и в Югославия. В него се посочва, че Полша през ХI и XII век се обърнала към римското право и разделянето на политическата и религиозната власт, които са в основата на модерната държава. Оттук и склонността на поляците за трансформиране и организиране в гражданско общество. Сърбия пък копирала византийската система, основана върху сливането на политическата и религиозната власт, като така възпрепятствала раждането на модерна светска държава. Към това се наслагвало и по-късното наследство на османската система („милиет”). С подобни аргументи изследването обяснило защо в Полша след 1989 г. се установил демократичен режим, а в Югославия се стигнало до национализъм и война.
Според Знеполски, трябва да се отчете, че хората живеят и действат в специфични контексти, които определят техните поведения, действия и очаквания. И именно от тези контексти зависят в много по-голяма степен мотивите, формите и силата на опозиционните поведения в страните от Източна Европа по време на комунизма.
На такива специфични и конкретни контексти бяха посветени голяма част от изнесените доклади.
Александър Везенков от Института за изследване на близкото минало говори за регионалните политики през късния комунистически период, разглеждайки систематизацията на селата в Румъния и селищните системи в България.
Той започна с това, че през 1956 г., когато у нас е регистрирано увеличаване на градското население с 10%, започват да се предприемат какви ли не мерки, за да може малките села да се запазят. Но въпреки увеличаването на заплатите в селските райони и програмите за подобряване стандарта им на живот, през 1965 г. градското население регистрирало ново над 10% увеличение.
Везенков поясни, че, тъй като малцинствата населявали най-вече селата, притесненията, че българските села изчезват, били свързани със страховете, че те стават турски. Това чувство се появило в края на 60-те години, но било тема табу. По-късно всички политики, насочени към малцинствата, били „преведени” като регионални проекти. В края на комунизма се констатирало, че реално около 60% от територията на България била включена в програми за субсидиране на обезлюдените региони. Най-мащабната била „Странджа – Сакар”, като заселването на неразвитата и гранична територия имало за цел предпазване от съседна Турция.
В Румъния регионалните политики на Чаушеску в началото на 70-те години целели около 300 села да се преобразуват в малки градчета, а други 7000 малки села да бъдат унищожени по списък, като населението им се премести в градовете. От Германия и Унгария протестирали срещу подобни политики, защото ги смятали за целенасочена политика срещу малцинствата в Трансилвания. Везенков коментира, че при сравнение на регионалните политики у нас и в Румъния, ще се види, че българските управляващи са по-консервативни, а румънските - по-модерни; и чрез желанието си да хомогенизират населението, искат да изградят една нова Румъния.
Томас Линденбергер от Центъра за исторически изследвания в Потсдам пък говори за източногерманския държавен социализъм като пример за индустриално общество, отбелязвайки, че когато икономическите модели започнали да не издържат натиска на политиките на централно планиране, Ерих Хонекер успял да овладее ситуацията, засилвайки търговските отношения със Запада.
От своя страна, Олдрич Тома от Института за съвременна история в Прага разказа за практики в завода „Шкода”, илюстрирайки влиянието на реформите от 80-те години, даващи по-голяма автономия за икономически политики. По онова време в „Шкода” работели 20 хил. работници и годишно произвеждали между 160-180 хил. коли. Компанията обаче имала трудности, типични за икономиката на късния социализъм: недостатъчно квартири за работниците, невисоки заплати, често прекъсване на работния процес заради липсващи части и аварии, а срещу директора на „Шкода” се водели разследвания за купуване на части на завишени цени от ФРГ. На проверявания г-н Кръгличка изобщо не му било лесно – трябвало и да спазва социалистическите закони, и да остави предприятието си да фалира, тъй като не можел да взима икономически решения; и да носи отговорност за работниците си, за които режимът го подозирал, че ги прикрива, докато готвят бунтове.
На откритото и скрито обществено недоволство пък бе посветен докладът на Мартин Димитров от университета Тулейн в САЩ. Изследователят, проучил и китайски архиви, подчерта, че комунистическите режими разработвали множество канали, които да им гарантират нефалшифицирана информация за латентното недоволство. Един от тях били оплакванията на гражданите под форма „сигнали на читатели”. През 70-те години имало много информация за хорското недоволство и тя се използвала за насочване на репресиите. В средата на 80-те години обаче скритото недоволство започнало да се превръща в открито, а разработената система за оплаквания престанала да се използва интензивно. За Димитров интересният въпрос е как комунистическите диктатори са интерпретирали намаляващия брой оплаквания – дали са мислели, че са решили всички проблеми, или са си давали сметка, че хората вече не им вярват. В Китай, например, преди кървавите протести на „Тянанмън”, оплакванията са били изключително малко и затова до голяма степен случилото се на площада било изненада. Но според Димитров, това се дължало на силно репресивния режим – китайците се страхували дори да се оплачат.
Агнеш Гади отУниверситета в Будапещапък разгледа политическата критика на икономическите реформатори от времето на късния комунизъм в Унгария, като обърна внимание на промяната на техния език - от технически, какъвто е в годините на създаването на Института за финансови изследвания в края на 60-те години, той става политически.
Дитер Зегерт от Института по политология във Виенския университет говори за интелигенцията по време на зрелия комунизъм (1956-1989) в ГДР. Към нея комунистическата партия се държала изключително популистки. Най-често партийният апарат не бил академично образован и изпитвал известна неприязън към интелектуалците, но въпреки това ги обсипвал с редица привилегии. Зегерт, например, си призна, че от миналата година получава т. нар. „интелигентска пенсия”. Но независимо от прикоткването, интелектуалците в ГДР имали независимо поведение. Писатели като Криста Волф, например, създавали читателски общности, на които предлагали алтернативен светоглед - различен и от комунистическия, и от този на западния свят. По този начин писателите били агенти на промяната, настъпила през 1989 г., заключи Зегерт. Неговото изказване по своеобразен начин бе коментирано от Микаел Вернер от Висшето училище за социални науки – Париж, който в доклада си предупреди, че при всяко изследване на процеси при комунизма трябва да се внимава с избора на методология, категории, политическа биография на наблюдателя. Освен това, препоръча Вернер, когато се работи с понятия като „влияние”, трябва да се внимава да не се опростят прекалено сложните взаимодействия.
Въпреки тези комплексни условности се оказа, че рухването на комунистическата система е било прогнозирано още през 70-те години. Докладът на Мирослав Новак от Института CEVRO в Прага бе посветен на три книги: „Разпадащата се империя”[2] на френската политоложка Елен Карер д’Анкос; „Окончателното падане: есе върху деконструкцията на съветската сфера”[3] на сънародника й, социолога Еманюел Тод и „Ще просъществува ли СССР до 1984?”[4] на руския дисидент Андрей Амалрик.
В първата книга Карер д’Анкос предвижда разпадането на СССР, тъй като апаратчиците в Москва разбирали термина „нация” в неговия източен смисъл, а в същото време се стремели да създадат „съветски народ” така, както го разбират на Запад. Във втората книга Еманюел Тод регистрира опасни симптоми, обръщайки внимание на големите „черни дупки” в официалните данни за комунистическите общества. Амалрик пък пише, че когато обществото е в криза, на преден план избиват най-крайните идеологии – неосталинисткият национализъм, например. Мирослав Новак коментира, че вместо този краен национализъм, в СССР бил предпочетен либералният, но той също бавно започнал да променя режима. „А когато лошото и продължително управление започне да се реформира, само някой много голям гений би спасил „владетеля”, заключи Новак, припомняйки предупреждението на социолога на революцията Алексис дьо Токвил.
Адам Такач от Университета в Будапеща говори за задълбоченото изследване на Янош Корнай „Социалистическата система”. Според него, социалистическата система ще се разпадне при провеждането на икономически реформи. Причината е, че ще се премахне една от „блоковите структури” на класическия социализъм, а те, според Корнай, са: 1. еднопартиен монопол върху властта; 2. държавна собственост; 3. планово-регулирана икономика; 4. меки бюджетни ограничения – така нареченият („патернализъм”); 5. хроничен дефицит.
Именно с регистриране на сериозен дефицит, но на пътувания в чужбина, започна докладът на Дариуш Стола от Института за полски изследвания във Варшава. Статистиката от 1952 г. показвала, че в Полша били издадени само 50 международни паспорта при население 27 млн. Зад граница се излизало по-малко, отколкото по време на Средновековието! През 1955 г. обаче настъпили промени в СССР, където по инициатива на Берия се либерализирала мобилността във връзка с връщане на германски военнопленници. Така през 1960 г. се появили червените и сините задгранични паспорти, както и „колективните паспорти” за туризъм. Златната ера на пътуванията в Социалистическия блок обаче настъпила през 70-те години - за много кратко време общо 10 млн. души кръстосали Чехословакия, Унгария, Полша, ГДР (техните пътувания представлявали 80% от всички задгранични пътувания в соцблока). Интересното е, че източногерманците обменяли валута два пъти повече от чехите и словаците, а поляците - 4 пъти повече от източногерманците. Но в началото на 80-те години, заради „Солидарност” и икономическата криза (в ГДР негодували – поляците ни изкупиха 60% от обувките), безвизовото преминаване било прекратено. През 1988 г. обаче Унгария и Полша разрешили на гражданите си да пътуват и в западни страни. Така постепенно тези либерални мерки допринесли за разпадането на режима – пътуващите видели, че комунистическият режим има алтернатива, а и че те могат добре да припечелват от „куфарната” търговия. Тезата на Стола бе доразвита от Кристоф Бойер от университета в Залцбург, който, говорейки за комунистическите апарати и отношенията „режим-общество” в Централна и Източна Европа, посочи, ченовите консуматорски практики и новият тип предприемачи в края на социализма изиграли роля за рухването на социалистическата система. Но за да се направи прецизен анализ, посочи Бойер, трябва да се познава много добре структурата на всяко отделно общество. В същото време, Павел Колар от Европейския университетски център във Флоренция подчерта, че за да са разбере рухването на комунизма, той трябва да се възприеме като транснационален опит.
Драгош Петреску от Университета в Букурещ пък говори за три типа комунизъм в Източна Европа: национал-адаптивен (настъпил след държавния терор в Полша и Унгария), комунизъм на благосъстоянието (в Източна Германия и Чехословакия, където се превръща в основа на социалната държава) и национал-модернизационен комунизъм (в България и Румъния – страни, в които се води засилена политика на укрепване националната идентичност). Петреску допълни, че тези три типа комунизъм биха могли да се използват при обяснението защо падането на комунизма е настъпило в хронологичния ред: Полша, Унгария, Източна Германия и Чехословакия, България и Румъния.
Знеполски също говори за изследване, целящо да обясни почти едновременното излизане на страните от комунизма. То е озаглавено „Източна Европа – режимът и обществото 1956 – 1989” и включва пет страни: България, Полша, Унгария, Чехословакия и ГДР. Според Знеполски, сравняването на промените, настъпили през годините в отделните страни, най-вероятно отново потвърждава първоначалните различия между тях. Ето защо, според него, е необходимо е да се потърси друг обект на сравнително изследване, който да елиминира действието на конкретните контексти и да позволи акцентът да се измести върху приликите в предпоставките, изиграли решаващата роля за едновременното излизане от комунизма. Такъв избор означава да се сравняват ябълка с портокал, пошегува се Знеполски, заимствайки тази метафора от холандския социолог Хеерт Хофстеде.
После продължи, че сравнителните изследвания от типа „ябълка – портокал” носят известни рискове, без предварителното наличие на науката „фруктология”. Но веднага поясни, че в конкретния случай той разполага с теорията за тоталитаризма, която именно е резултат от сравнително изследване между „ябълка, портокал и банан” или между националсоциализъм, сталинизъм и италиански фашизъм. „Следователно, тази теория на базата на трите плода не отрича в никакъв случай разликите между тях. И необходимата фруктология не е нищо друго, освен прибавка към съществуващата тоталитарна теория, която условно можем да наречем „теория на детоталитаризацията”, заключи Знеполски.


[1] Конференцията и представените на нея научни резултати са получили финансиране от Европейския съвет за научни изследвания по Седма рамкова програма на Европейския съюз (FP7/20072013) / ERC по договор No. 269608.
[2] L'Empire éclaté (1978)
[3] La chute finale: Essais sur la décomposition de la sphère Soviétique (1976)
[4] Will the Soviet Union Survive Until 1984? (1970)
още от автора


1 - 14.12.2015 08:32

Как се сравнява ябълка с портокал?
От: Васил Антонов
А има ли някаква яснота по руската агресия и подмолна дейност, която продължава и сега
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”