Български  |  English

За изгубената битка

Нобелова лекция на Светлана Алексиевич

 
Не съм сама на тази трибуна... Около мен звучат гласове, стотици гласове, те са винаги с мен. Още от детството ми. Живеех на село. Ние, децата, обичахме да играем навън, но вечер сякаш магнит ни привличаше към пейките, на които се събираха пред своите къщи или хати, както ги наричат у нас, уморените жени. Никоя от тях нямаше съпруг, баща, брат, аз не си спомням мъже след войната в нашето село – през Втората световна война в Беларус на фронта или в партизански отряд бе загинал всеки четвърти беларусин. Нашият детски свят след войната беше свят на жени. Най-добре съм запомнила, че жените говореха не за смърт, а за любов. Разказваха как се сбогували последния ден с любимите си, как ги чакали, как още ги чакат. Минаха години, а те ги чакаха: “да се върне, ако ще да е без ръце, без крака, ще го нося на ръце”. Без ръце... без крака... Струва ми се, че аз от дете знаех що е любов...
Ето няколко тъжни мелодии от хора, който чувам.
 
Първи глас:
“Защо ти трябва да знаеш? Това е много тъжно. Срещнах мъжа си през войната. Бях танкистка. Стигнах до Берлин. Спомням си как стояхме, а той още не ми беше мъж тогава, край Райхстага и ми каза: “Хайде да се оженим. Обичам те.” А на мен ми стана едно обидно след тези думи – цяла война в кал, в прах, в кръв, наоколо само псувни. И му отговарям: “Ти първо ме направи жена: подарявай ми цветя, говори ми нежни думи, ей го, ще се демобилизирам и ще си ушия рокля.” Дори ми се дощя да го зашлевя от обида. Той почувства всичко това, а едната му буза беше изгорена, цялата в белези и гледам: по белезите текат сълзи. “Добре, ще се омъжа за теб.” Казах това... и сама не си повярвах, че го казах... Наоколо сажди, натрошени тухли, с една дума, наоколо война...”
 
Втори глас:
“Ние живеехме близо до Чернобилската атомна централа. Аз бях сладкарка, лепях пирожки. А мъжът ми беше пожарникар. Тъкмо се бяхме оженили, дори до магазина ходехме, хванати за ръка. В деня, когато избухна реакторът, той беше дежурен. Заминали за повикването по ризи, по домашни дрехи, не им дали никакви специални облекла. Така живеехме... Вие знаете... Цяла нощ гасили пожара и получили дози радиация, несъвместими с живота. На сутринта веднага със самолет ги закараха в Москва. Остра лъчева болест... човек живее само няколко седмици... Моят беше силен, спортист, умря последен. Когато отидох, ми казаха, че лежи в специален бокс, никого не пускат вътре. “Аз го обичам – молех ги. – “Там ги обслужват войници. Къде си тръгнала?” – “Обичам го.” – Придумваха ме: “Това вече не е любим човек, а обект, подлежащ на дезактивиране. Разбираш ли?” А аз едно си повтарях: обичам го, обичам го... Нощем по пожарната стълба се качвах при него... Или молех пазачите, плащах им, за да ме пускат... Не го оставих, до края бях с него... След смъртта му... След няколко месеца родих момиченце, живя само няколко дни. Тя... Толкова я чакахме, а я уби... Тя ме е спасила, поела е целия радиоудар. Толкова мъничка... Мъниченце... Но ги обичах и двамата. Та може ли да убиеш с любов? Защо са едно до друго – любовта и смъртта? Винаги са заедно. Кой ще ми обясни? Пълзя по колене около гроба...”
 
Трети глас:
“Как за пръв път убих германец... Бях на десет години, партизаните вече ме вземаха на задания. Този германец лежеше ранен... Казаха ми да му взема пистолета, изтичах до него, а германецът се вкопчи в пистолета с две ръце и го задвижи пред лицето ми. Но той не успя да стреля пръв, успях аз...
Не се уплаших, че съм го убил... И през войната не си го спомнях. Наоколо имаше много убити. Учудих се, когато след много години изведнъж този германец се яви в съня ми. Беше неочаквано... Сънят настъпваше, настъпваше... Летя, а той не ме пуска. Ето, издигаш се... Летиш... летиш... Той ме настига и аз падам заедно с него. Сривам се в някаква яма. Или искам да стана... да се надигна... А той не ми дава... Заради него не мога да отлетя...
Един и същи сън... Преследваше ме десетки години...
Не мога да разкажа на сина си този сън. Синът ми беше малък – аз не можех, четях му приказки. Синът ми вече порасна – и пак не мога...”
 
Флобер е казвал за себе си, че е човек-перо, аз мога да кажа, че съм човек-ухо. Когато вървя по улицата и до мен стигат някакви думи, фрази, възклицания, винаги си мисля: колко романи изчезват безследно във времето. В мрака. Има една част от човешкия живот – разговорната, която ние не успяваме да отвоюваме за литературата. Още не сме я оценили, не сме учудени и не сме възхитени от нея. А мен тя ме е омагьосала и ме е направила своя пленница. Обичам, когато човекът говори... Обичам самотния човешки глас. Това е моята най-голяма любов и страст.
Пътят ми към тази трибуна беше дълъг почти четиридесет години – от човек към човек, от глас към глас. Не мога да кажа, че винаги е бил по силите ми този път – често съм оставала потресена и уплашена от човека, изпитвала съм възторг и отвращение, искало ми се е да забравя чутото, да се върна във времето, когато още съм била в неведение. И неведнъж ми се е доплаквало от радост, задето съм видяла човека прекрасен.
Живях в страна, където от деца ни учеха да умираме. Учеха ни на смърт. Казваха ни, че човекът съществува, за да се даде, за да изгори, за да се пожертва. Учеха ни да обичаме човека с пушка. Ако бях израснала в друга страна, нямаше да мога да измина този път. Злото е безпощадно, трябва да си ваксиниран срещу него. Ние обаче израснахме сред палачи и жертви. Макар че нашите родители живееха в страх и не ни казваха всичко, а най-често нищо не ни казваха, самият въздух на живота ни беше отровен от това. Злото непрекъснато ни дебнеше.
Написала съм пет книги, но имам чувството, че всички те са една книга. Книга за историята на една утопия...
Варлам Шаламов написа: “Аз бях участник в една огромна изгубена битка за действително обновяване на човечеството.” Аз възстановявам историята на тази битка, на нейните победи и поражения. Как са искали да изградят Царството небесно на земята. Рая! Града на слънцето! А се свърши с море от кръв, с милиони погубени човешки животи. Но е било време, когато нито една политическа идея на ХХ век не е била сравнима с комунизма (и с Октомврийската революция като неин символ), не е привличала по-силно и по-ярко западните интелектуалци и хората по целия свят. Реймон Арон е наричал руската революция “опиум за интелектуалци”. Идеята за комунизма е на поне две хиляди години. Ще я намерим у Платон – в ученията за идеалната и правилна държава, у Аристофан – в мечтите за времето, когато “всичко ще стане общо”... У Томас Мор и Томазо Кампанела... По-късно у Сен-Симон, Фурие и Оуен. В руския дух има нещо, което е подтикнало към опит тези блянове да се превърнат в реалност.
Преди двайсет години ние изпратихме “червената” империя с проклятия и сълзи. Днес вече можем да погледнем неотдавнашната история спокойно, като исторически опит. Това е важно, защото споровете за социализма не стихват и до днес. Израсна ново поколение, което има друга картина на света, но доста млади хора отново четат Маркс и Ленин. В руски градове откриват музеи на Сталин, издигат му паметници.
“Червената” империя я няма, а “червеният” човек е останал. Продължава.
Моят баща, той почина неотдавна, до края си беше вярващ комунист. Пазеше своя партиен билет. Аз никога не мога да произнеса думата “совок”, това толкова унизително определение за съветския манталитет – тогава би трябвало да нарека така своя баща, близки, познати хора. Приятели. Те всички са оттам – от социализма. Сред тях има много идеалисти. Романтици. Днес ги наричат другояче – романтици на робството. Роби на утопията. Мисля, че всички те биха могли да изживеят друг живот, но са изживели съветския. Защо? Аз дълго търсих отговора на този въпрос – пропътувах огромната страна, която доскоро се наричаше СССР, записах хиляди ленти. Това беше социализмът и беше просто нашият живот. По зрънца, по трошици събирах историята на “домашния”, на “вътрешния” социализъм. Събирах онова, което живееше в човешката душа. Привличаше ме ей това малко пространство – човекът... единият човек. Всъщност, именно там става всичко.
Веднага след войната Теодор Адорно е бил потресен: “Да се пишат стихове след Освиенцим е варварщина”. Моят учител Алес Адамович, чието име днес искам да назова с благодарност, също смяташе, че е кощунство да се пише проза за кошмарите на ХХ век. Тук не може да се измисля. Истината трябва да се дава такава, каквато е. Нужна е “свръхлитература”. Трябва да говори свидетелят. Можем да си спомним и Ницше с неговите думи, че нито един творец не би издържал реалността. Не би могъл да я повдигне.
Винаги ме е измъчвала мисълта, че истината не се побира в едно сърце, в един ум. Че тя е някак раздробена, че е много, че е различна и е разпиляна из света. Достоевски има една мисъл, че човечеството знае за себе си повече, много повече, отколкото е успяло да запечата в литературата. Какво правя аз? Аз събирам повседневността на чувства, мисли, думи. Събирам живота на своето време. Интересува ме историята на душата. Битът на душата. Онова, което голямата история обикновено пропуска, към което е високомерна. Занимавам се с пропуснатата история. Неведнъж съм чувала, а и сега чувам, че това не е литература, това е документ. А какво е литературата днес? Кой ще отговори на този въпрос? Ние живеем по-бързо от преди. Съдържанието накъсва формата. Чупи я и я променя. Всичко излиза от своите брегове: и музиката, и живописта, та и в документа думата се изтръгва от рамките на документа. Няма граници между факта и измислицата, едното прелива в другото. Дори свидетелят не е безпристрастен. Когато разказва, човекът твори, той се бори с времето като скулптор с мрамора. Той е актьор и творец.
Мен ме интересува малкият човек. Малкият голям човек, така бих го нарекла, защото неговите страдания го уголемяват. В моите книги той сам разказва своята малка история, а заедно със своята история – и голямата. Какво се е случило и се случва с нас, още не е осмислено, трябва да се изговори. Като начало, поне да се изговори. Ние се страхуваме от това, още не сме в състояние да се справим с миналото си. В “Бесове” на Достоевски Шатов казва на Ставрогин, преди да започнат разговора си: “Ние сме две същества и сме се събрали в безпределността... за сетен път в света. Оставете своя тон и говорете с човешки! Поне веднъж заговорете с човешки глас.”
Приблизително така започват разговорите ми с моите герои. Разбира се, човек говори от своето време, той не може да говори от никъдето! Но да си проправиш път към човешката душа е трудно, тя тъне в боклука на суеверията на века, на неговите пристрастия и измами. На телевизията и на вестниците.
Искаше ми се да взема няколко страници от моите дневници, за да покажа как се движеше времето... как умираше идеята... Как аз вървях по нейните следи...
 
1980 – 1985 г.
Пиша книга за войната... Защо за войната ли? Защото ние сме военни хора – или сме воювали, или сме се готвили за война. Ако се взре човек, всички ние мислим като военни. Вкъщи, навън. Ето защо у нас човешкият живот струва толкова евтино. Всичко е като на война.
Започнах със съмнения. Е, още една книга за войната... Защо е нужно?
При едно от журналистическите си пътувания срещнах една жена, през войната е била санитарен инструктор. Разказа ми: през зимата вървели през Ладожкото езеро, противникът забелязал движението и започнал да ги обстрелва. Коне, хора потъвали под леда. Всичко това ставало през нощта и тя, както й се сторило, сграбчила и затеглила към брега ранен човек. “Мъкна го, мокър, гол, мислех, че дрехите му са се свлекли – разказваше тя. – А на брега видях, че съм довлякла огромна ранена моруна. И закрещях такива триетажни псувни – хората страдат, ами зверовете, птиците, рибите – те защо? При друго пътуване чух разказ на санитарна инструкторка от кавалерийски ескадрон как по време на боя тя довлякла в яма от снаряд ранен германец, но че е германец открила вече в ямата, кракът му бил прострелян, кръвта му изтичала. Ами че това е враг! Какво да прави? Там горе загиват нашите момчета! Но тя превързва този германец и продължава да пълзи. Довлича руски войник, той е в безсъзнание, а когато се съвзема, иска да убие германеца, онзи пък, когато се съвзема, грабва автомата и иска да убие руснака. “Удрям единия по муцуната, удрям другия. Краката ни – спомняше си тя – целите в кръв. Кръвта се смеси.”
Това е била война, която аз не съм познавала. Женска война. Не за герои. Не история как едни хора героично са убивали други хора. Запомних женските поплаци: “Вървиш след боя по полето. А те лежат... Всичките млади, толкова красиви. Лежат и гледат към небето. Мъчно ти е и за едните, и за другите.” Ето това “и за едните, и за другите” ми подсказа за какво ще бъде моята книга. За това, че войната е убийство. Така е останало в женската памет. Току-що човекът се е усмихвал, пушел е – и вече го няма. Жените говорят най-много за изчезването, говорят колко бързо на война всичко се превръща в нищо. И човекът, и човешкото време. Да, те самите са молели да ги пратят на фронта, на 17-18 години, но не са искали да убиват. А са били готови да умрат. Да умрат за Родината. От историята думи не се изхвърлят – и за Сталин.
Две години не издадоха книгата, не я издадоха преди перестройката. Преди Горбачов. “След вашата книга никой няма да тръгне да воюва – учеше ме моят цензор. – Вашата война е страшна. Защо в нея няма герои?” Аз не бях търсила герои. Бях писала историята по разказа на незабелязан от никого неин свидетел и участник. Него никой никога не беше го разпитвал. Ние не знаем какво мислят за великите идеи хората, просто хората. Веднага след войната човекът би разказал една война, след десетки години друга, разбира се, у него нещо се променя, защото той подрежда в спомени целия си живот. Целия себе си. Как е живял през тези години, какво е чел, виждал, кого е срещал. В какво вярва. Най-сетне, щастлив ли е или не е щастлив. Документите са живи същества, те се променят заедно с нас...
Но аз съм абсолютно сигурна, че момичета като военните момичета от 41-а година никога вече няма да има. Това е било най-високото време на “червената” идея, дори по-високо от революцията и Ленин. Тяхната Победа и до днес засланя ГУЛаг. Аз безкрайно много обичам тези момичета. Но с тях не можеше да се говори за Сталин, за това как след войната композиции с победители са пътували за Сибир, с хората, които са били по-смели. Останалите са се върнали и са мълчали. Веднъж чух: “Бяхме свободни само през войната. На предната линия.” Нашият главен капитал е страданието. Не нефтът, не газът – страданието. Това е единственото, което постоянно добиваме. През цялото време търся отговор: защо нашите страдания не се конвертират в свобода? Нима са напразни? Прав е бил Чаадаев: Русия е страна без памет, пространство на тоталната амнезия, девствено съзнание за критика и рефлексия.
Великите книги се търкалят в краката ни...
 
1989 г.
Аз съм в Кабул. Не исках повече да пиша за война. Но ето, че съм на истинска война. От вестник “Правда”: “Ние помагаме на братския афгански народ да строи социализъм.” Навсякъде хора на войната, вещи на войната. Време на война.
Вчера не ме взеха в боя: “Останете в хотела, госпожице. После ще трябва да отговаряме за вас.” Седя в хотела и мисля: има нещо безнравствено в разглеждането на чуждото мъжество и на риска. Втора седмица съм тук и не мога да се отърва от чувството, че войната е изчадие на мъжката природа, неразбираема за мен. Ала делничността на войната е грандиозна. Открих за себе си, че оръжието е красиво: автоматите, мините, танковете. Човекът много е мислил как ще е по-добре да убие друг човек. Вечният спор между истината и красотата. Показаха ми нова италианска мина, моята “женска” реакция: “Красива е. Защо е красива?” По военному точно ми обясниха, че ако нещо прегази или настъпи мината ето така... под еди-какъв си ъгъл... от човека ще остане половин кофа месо. Тук за ненормалното се говори като за нормално, разбиращо се от само себе си. Ами нали, война е... Никой не обезумява от тези картини – че ето, на земята лежи човек, убит не от стихия, не от съдбата, а от друг човек.
Видях как товарят “черното лале” (самолета, който откарва в Родината цинковите ковчези със загиналите). Често обличат мъртвите със стари военни униформи още от четирийсетте години, с бричове, понякога и такива униформи няма достатъчно. Войниците си говореха: “В хладилника са докарали нови убити. Мирише като попрестояло диво прасе.” Ще пиша за това. Страхувам се, че вкъщи няма да ми повярват. В нашите вестници пишат за алеи на дружбата, които садели съветските войници.
Разговарям с момчетата, много са дошли доброволно. Поискали са да ги пратят тук. Забелязах, че повечето са от интелигентски семейства – на учители, лекари, библиотекари – с една дума, книжни хора. Искрено мечтаели да помогнат на афганския народ да строи социализъм. Сега се присмиват на себе си. Показаха ми мястото на летището, където лежаха стотици цинкови ковчези, те загадъчно блестяха на слънцето. Офицерът, който ме придружаваше, не се сдържа: “Тук може да е и моят ковчег... Ще ме наврат там... А аз за какво воювам тук?” Веднага се уплаши от думите си: “Това не го записвайте.”
През нощта сънувах убити, всички имаха учудени лица: ама как тъй аз съм убит? Нима съм убит?
Заедно с медицинските сестри тръгнахме към болницата за мирни афганци, носехме подаръци на децата. Детски играчки, бонбони, бисквити. На мен се падна да нося пет плюшени мечета. Пристигнахме в болницата – дълга барака, за спане – само одеяла. При мен дойде млада афганка с дете на ръце, искаше да каже нещо, за десет години всички тук се бяха научили да говорят малко руски, дадох играчката на детето, то я захапа. “Защо със зъбите?” – учудих се. Афганката свали одеялцето от малкото телце – момченцето беше без две ръце. – Твоите руснаци ни бомбардираха.” Някой ме подхвана, падах...
Видях как нашата “Градушка” превръща селата в разорано поле. Ходих на афганските гробища, дълги като село. Някъде по средата на гробищата виеше стара афганка. Спомних си как в едно село край Минск внасяха в къща цинков ковчег и как виеше майката. Не беше това човешки вой, не беше и животински... Приличаше на онзи, който чух на кабулските гробища...
Признавам, не станах свободна отведнъж. Бях искрена със своите герои и те ми се доверяваха. Всеки от нас имаше свой път към свободата. Преди Афганистан аз вярвах в социализма с човешко лице. Оттам се върнах свободна от всички илюзии. “Прости ми, татко – казах, когато се видяхме, – ти ме възпита във вяра в комунистическите идеали, но ми бе достатъчно веднъж да видя как доскорошни съветски ученици, които сте учили вие с мама (моите родители бяха селски учители), на чужда земя убиват хора, които не познават, та всички твои думи да се разпилеят като прах. Ние сме убийци, татко, разбираш ли?!” Татко се разплака.
От Афганистан се връщаха много свободни хора. Ала имам и друг пример. Там, в Афганистан, едно младо момче ми извика: “Ти какво можеш да разбереш за войната, жено? Нима хората умират на война като в книгите и филмите? Там те умират красиво, а вчера убиха моя приятел, куршум го уцели в главата. Той тича още близо десет метра и си лови мозъка...” А седем години по-късно същото момче, сега преуспял бизнесмен, обича да разказва за Афганистан. Обади ми се: “За какво са нужни твоите книги? Прекалено са страшни.” Това беше вече друг човек, не онзи, когото срещнах сред смъртта и който не искаше да умира на двайсет години...
Питала съм се каква книга за войната бих искала да напиша. Бих искала да напиша за човек, който не стреля, не може да стреля по друг човек, на когото самата мисъл за война причинява страдание. Къде е той? Не съм го срещала.
 
1990 – 1997 г.
Руската литература е интересна с това, че единствена тя може да разкаже за уникалния опит, през който е преминала някога огромната страна. Често ме питат: защо постоянно пишете за трагедии? Защото ние така живеем. Макар да живеем сега в различни страни, навсякъде живее “червен” човек. От онзи живот, с онези спомени.
Дълго не исках да пиша за Чернобил. Не знаех как да пиша за това, с какъв инструмент, откъде да го зачопля? Името на моята малка, изгубена в Европа страна, за която светът по-рано почти не бе чувал, зазвуча на всички езици, а ние, беларусите, станахме чернобилски народ. Първи се докоснахме до неведомото. Стана ясно: освен комунистическите, националните и новите религиозни предизвикателства, тепърва ни очакват по-свирепи и тотални, но все още скрити от очите ни. Нещо се открехна след Чернобил...
В паметта ми е останало как един стар таксиметров шофьор разпалено изруга, когато гълъб се блъсна в челното стъкло: “За един ден по две-три птици се убиват. А във вестниците пишат, че ситуацията била под контрол.”
В градските паркове изгребваха листата и ги откарваха извън града, там погребваха листата. Изрязваха заразени чимове, погребваха и тях – погребваха пръст в пръстта. Погребваха дърва, трева. Лицата на всички бяха леко безумни. Стар пчелар ми разказа: “Излязох сутринта в градината, нещо ми липсва, някакъв познат звук. Нито една пчела... Не се чува нито една пчела. Нито една! Какво? Какво има? И на втория ден не излетяха, и на третия... После ни съобщиха, че в атомната централа станала авария, а тя е на хвърлей от нас. Но дълго не знаехме нищо. Пчелите са знаели, а ние не.” Чернобилската информация във вестниците се състоеше само от военни думи: взрив, герои, войници, евакуация... На самата централа е работел КГБ. Търсели са шпиони и диверсанти, разнасяше се мълва, че аварията била планирана акция на западните спецслужби, за да се взриви лагерът на социализма. По посока на Чернобил се движеше военна техника, пътуваха войници. Системата действаше, както обикновено, като на война, но войникът с новичкия автомат в този нов свят беше трагичен. Всичко, което можеше той, бе да събере големи дози радиация и да умре, когато се прибере вкъщи.
Пред очите ми дочернобилският човек се превръщаше в чернобилски.
Радиацията не можеше да се види, да се пипне, да се подуши... Вече ни заобикаляше един толкова познат и непознат свят. Когато отидох в зоната, бързо ми обясниха: цветя не бива да се късат, не бива да се сяда на тревата, водата от кладенеца не се пие... Смъртта се бе притаила навсякъде, но това беше вече някаква друга смърт. Под нови маски. В непознат облик. Старите хора, преживели войната, отново заминаваха в евакуация – гледаха към небето: “Слънцето грее... Няма нито пушек, нито газ. Не се стреля. Е, че това война ли е? А трябва да ставаме бежанци.”
Сутрин всички жадно грабеха вестници и веднага ги хвърляха разочаровано – не намерили шпионите. За врагове на народа не пишат. Светът без шпиони и врагове на народа също беше непознат. Започваше се нещо ново. Чернобил след Афганистан ни правеше свободни хора.
За мен светът се отвори. В зоната не се чувствах нито беларуска, нито рускиня, нито украинка, а представител на биологичен вид, който не може да бъде унищожен. Съвпаднаха две катастрофи: социална – потъваше социалистическата Атлантида, и космическа – Чернобил. Падането на империята вълнуваше всички: хората бяха угрижени за деня и бита си, с какво да купят и как да оцелеят? В какво да вярват? Под какви знамена да застанат отново? Или трябва да се учат да живеят без голяма идея? Последното бе непознато за никого, защото никога още не бяхме живели така. Пред “червения” човек стояха стотици въпроси, той ги изживяваше в самота. Никога не бе оставал толкова самотен, както в първите дни на свободата. Около мен имаше потресени хора. Аз ги слушах...
 
Затварям своя дневник...
Какво се случи с нас, когато империята рухна? По-рано светът се делеше: палачи и жертви – това е ГУЛаг; братя и сестри – това е война; електорат – това е технологии, съвременен свят. По-рано нашият свят се делеше и на затворници и надзиратели, днес делението е на славянофили и западници, на национал-предатели и патриоти. А също на такива, които могат да купят и които не могат да купят. Последното, бих казала, е най-жестокото изпитание след социализма, защото доскоро всички бяхме равни. “Червеният” човек така и не можа да влезе в онова царство на свободата, за което бе мечтал в кухнята си. Разделиха Русия без него, той остана с празни ръце. Унижен и окраден. Агресивен и опасен.
Какво чувах, когато пътувах из Русия...
– Модернизацията у нас е възможна чрез шарашки – онези, затворите за учени, и разстрели.
– Руснакът май и не иска да бъде богат, дори се страхува. Какво иска тогава? Ами той винаги иска едно: някой друг да не забогатее. Да не стане по-богат от него.
– Честен човек у нас не можеш намери, инак светци има.
– Няма да дочакаме небити поколения; руснакът не разбира свободата, казак и камшик му дай на него.
– Две са най-важните руски думи: война и затвор. Откраднеш, повеселиш се, влизаш на топло, излизаш и пак влизаш...
– Руският живот трябва да бъде зъл, нищожен, тогава душата се издига, осъзнава, че не принадлежи на този свят... Колкото по-мръсен и кървав живот, толкова повече простор за душата...
– За нова революция няма нито сили, нито някакво безумие. Няма дух. На руснака му трябва идея, от която косата ти настръхва...
– Така се и люшка нашият живот – между хаоса и бараката. Комунизмът не е умрял, трупът е жив.
 
Ще се осмеля да кажа, че ние изтървахме шанса, който имахме през 90-те години. На въпроса: каква трябва да бъде страната – силна или достойна, в каквато хората живеят добре, избрахме първото – силна. Сега отново е време на сила. Руснаците воюват с украинците. С братята си. Моят баща е беларусин, майка ми – украинка. И така е при много хора. Руски самолети бомбардират Сирия...
Времето на надеждата смени времето на страха. Времето потече обратно... Време втора ръка...
Сега не съм сигурна, че съм дописала историята на “червения” човек...
Имам три дома – моята беларуска земя, родината на баща ми, където прекарах целия си живот, Украйна, родината на мама, където съм се родила, и великата руска култура, без която не си представям себе си. Всичките са ми скъпи. Но в наше време е трудно да се говори за любов.
7 декември 2015
Превод от руски Здравка Петрова
още от автора


3 - 22.12.2015 19:57

интересно
От: Николай Узунов
Без да искам да руша авторитета на Айнщайн и опитите ви да бъдете "оригинален", г-н Крумов, само искам да попитам, как се гледа в бъдещето, преди да имаш ясна равносметка за миналото си и това, върху какви основи стъпваш?
От откъсите, които съм чел на нейни текстове (признавам без бой, че на този етап нямам време за худ. литература), мога да кажа, че това е страхотен постекзистенциализъм. В случай, че името Сартр нещо ви говори, тогава ще разберете преобърнатата ситуация при Алексиевич, а с това и контекста на романите й. Вече НЕ може да говорим за един субект, който попада в различни ситуации, напротив, трагизмът е в това, че ситуациите го застигат, човекът им е подвластен и колкото и да си въобразява, че е активен, всъщност не може да промени нищо пред събитието (това ви отвежда и към текстовете след т.нар. Обрат на Хайдегер, но за да ги разберете ви е нужен контекст, а не перифрази на Айнщайн).
Успех!
2 - 18.12.2015 21:22

Светлана Алексиевич - превод
От: Vesselina
Тя е изумителна. Но преводът безкрайно ме разочарова, гъмжи от русизми на всички нива, които правят текста неразбираем на моменти.Убедена съм че причината е бързане. И вярвам, че ще го редактирате, за да се чуе истинския глас и на Светлана, и на Здравка.
1 - 18.12.2015 18:50

comment
От: milan kroumov
Когато Айнщайн не е харесвал някоя идея, той е казвал: „Ако това е наука, по-добре да бъда обущар”. Перифразата, която възниква от „За изгубената битка” на С. Алексиевич е „Ако това е литература, по-добре да бъда обущар”. Очевидно е, че руските хора, както и повечето източно-европейци следва да продължат пътя към космополитния начин на живот, който избраха преди 26 години и да загърбят самоцелните ретроспекции към трагизмите и оптимизмите на миналото, което ги дърпа назад към затворените националистични схеми, дори и когато биват отричани. Трябва да се говори и пише за изходите от руските и източно-европейските блата. Нужни са думи за спасителното бъдеще, а не за безславното минало.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”