Български  |  English

Еторе Скола (1931 – 2016)

 
Отиде си един от последните велики майстори на киното.
Еторе Скола разказваше предимно за Рим и неговите обитатели - витални, объркани, излъгани, пропаднали, еуфорични... И филмите му - пъстри и различни - отдавна са синоним на важно кино. Онова, без което не можем. Онова, което гледаме все по-често с носталгия.
Роден в градчето Тревико, Еторе Скола учи право, после влиза в журналистиката. Пише сценарии за комедии. „Ако ще говорим за жени” (1963) с Виторио Гасман е режисьорският му дебют в киното. С Гасман, както и с Нино Манфреди, Марчело Мастрояни, Стефания Сандрели, той ще работи занапред интензивно и плодотворно. В началото на режисьорския си път Скола, надарен с бляскаво чувство за хумор, предпочита комедиите със социални внушения. Всъщност, дори и когато филмите му са горчиви или саркастични, смехът неизменно присъства.
„Обичахме се толкова много” (1974) разказва за трима приятели с общо минало и любов и различна съдба в контекста на следвоенното италианско общество. Филмът е дълбок, носталгичен и ироничен. И изважда Еторе Скола сред сериозните режисьори в италианското кино.
„Грозни, мръсни, зли” (1976) е сред най-бляскавите сатири на социалните низини през отношенията в огромно семейство, а антифашистката мелодрама „Един особен ден” (1977) – сърдечен, проникновен и дързък ракурс към сближаването, женската наивност и мъжкия хомосексуализъм.
„Терасата“ (1979) е нещо като Рим на интелектуалците без илюзии и визия за бъдещето. Колкото те са изхабени и погубени, толкова гостоприемната тераса е разголваща сцена, която им предоставя възможност за утоляване на гастрономичните нужди и разкриване на нелепостта на избора. «Терасата» е актуален и днес интелектуален фарс.
През 1983 се появява безсловесният „Балът”. И киното вече няма да е същото. В затвореното пространство на клуб за танци, през музика, културологични и филмови реминисценции и стилизирани актьорски изпълнения, по уникално сугестивен начин преминава историята на Франция - от 80-те до 30-те и обратно в 80-те.
Еторе Скола има куп престижни награди, снима още филми, а след дигиталното тъжно-иронично мокюментъри „Хората на Рим” (2003) обявява раздялата си с киното. Нарушава мълчанието през 2013 със “Странно е да се казваш Федерико. Скола разказва Фелини”, където се обяснява в любов на своя приятел и колега. «Преоткрих величието му. Филмът е мислен преди всичко за младите с надеждата да отидат да го видят».
Между другото, Еторе Скола, заедно с Марио Моничели, участва и в български документален филм «Преводачката на черно-бели филми» (2007) на Теди Москов.
На мащабния 10. Празник на киното в Рим през октомври видях на живо 84-годишния Еторе Скола – свеж исполин с невероятно чувство за хумор преди прожекцията на обновеното копие на «Терасата».
Дълбок поклон, Маестро!
Геновева Димитрова
 


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”