Български  |  English

Тука нещо трябва да се случи

 
Марин Бодаков: Днес влизате от интервю в интервю за много български медии. Затова нека ви попитам първо следното: кой от вашите персонажи предпочитате да вземе интервю от самия вас? Кой от героите на вашата драматургия би се заинтересувал от Жорди Галсеран?
Жорди Галсеран: Феран, главният герой на „Методът Грьонхолм” би направил едно добро интервю с мен. Той винаги казва това, което другите не посмяват да заявят на глас. Всъщност, основната му характеристика е способността да дава устен израз на нашето съзнание без каквито и да било задръжки. Да, Феран би ми задал нелоши въпроси.
Никола Вандов: Винаги ли е добре да се казва цялата истина? Нима, ако срещнеш грозна жена, й го казваш в лицето?
Жорди Галсеран: Не, разбира се. Истината се надценява. Ние живеем заедно благодарение на доброто възпитание, а това на практика означава да лъжем. Това е точно като при двойките. В това число, и семейните. Всички твърдят, че при една семейна двойка трябва да има диалог. Но аз смятам, че това е възможно най-лошото за нея. Никога не трябва да казваш какво мислиш за своята половинка. Това е фатално. Направо е краят на връзката.
Никола Вандов: Парадоксално е. Но го виждаме и във вашите пиеси. Парадоксът в тях винаги е врата към по-бързото и ярко разкриване на персонажите.
Жорди Галсеран: Опитвам се винаги да пиша изненадващи истории. Затова всеки персонаж по задължение трябва да крие нещо. Нещо повече, персонажът трябва да умее да дозира внимателно своето разкриване. Ако авторът смогне да пресъздаде всичко това, пиесата става интересна. Феран би бил интересен журналист, защото винаги казва истината. Но той е измислен образ – в действителността, такъв човек не съществува.
Марин Бодаков: Сякаш вашите пиеси са пиеса в пиесата в пиесата... Нова и нова игра, чиито правила се сменят в движение... Когато ви стане скучно, влизате в нова форма.
Жорди Галсеран: Прав сте. Когато започвам една пиеса, тръгвам от конкретна идея – и просто си пиша, без да знам накъде отивам. Но в един момент неизбежно започвам да се отегчавам и си казвам: „Аха, тука нещо трябва да се случи.” И правя едно завъртане, каквото не съм предвиждал до този момент. Често се изненадвам от себе си. А щом с мен се получава, значи ще се изненада и зрителят. За мен и самото писане е игра – с определени правила, с определени играчи, има си винаги и конкретен залог. Но и някакво пространство, запазено за случайността, за да могат нещата да се случват неочаквано – хвърляш заровете, излиза дюшеш! И всичко се променя.
Никола Вандов: Как си обяснявате вашия широк успех в България?
Жорди Галсеран: Това е единственото място в света, където става така. Мои пиеси са поставяни в много страни, но тук са поставени буквално всички. Публикувани са тук и там мои произведения, но само у вас има том с почти всичко, което съм написал. Каква е разликата между България и света? Нейното име е Нева Мичева, моята преводачка. Тя не само се погрижи да преведе всичките ми пиеси, но и да ги социализира, да намери най-подходящите режисьори и театри. Естествено, и пиесите си имат своите качества, но колкото и да са стойностни, ако нямаше някой, който да ги побутва напред, не би се случило това, което се случи в България.
Никола Вандов: Аз се чудя дали тревожността на вашите персонажи, които може да се куражеят, но винаги са пред риск от катастрофа, не е онова, което говори много на нашата публика. Мисля, че тя се разпознава в тях.
Жорди Галсеран: За мен е много трудно да разбера защо моите пиеси сработват или не, откъде идва успехът им. Стремя се зрителят, по думите на Дейвид Мамет, постоянно да се пита какво ще се случи в следващия момент. Това е моето задължение като драматург: да разкажа една история, в която вниманието на зрителя да е постоянно приковано към бъдещата перипетия. Никога човек не знае накъде ще се развият моите персонажи. Може би затова пиесите ми са интересни за публиката. Аз постоянно я предизвиквам с изненадващите си ходове.
Марин Бодаков: А може би предизвикателството е да се чувстваме виновни, когато и вашите персонажи се чувстват виновни.
Жорди Галсеран: Моите персонажи не толкова изпитват вина, колкото са замесени в една история и са принудени да действат. Иполит в „Дакота”, например, няма никакви проблеми и затова си ги измисля. Това е типично за западния човек. Ние живеем доста удобно и си създаваме проблеми от нищото. Такива проблеми просто не съществуват. В конкретния случай Иполит просто си измисля проблеми, за да бъде щастлив.
Никола Вандов: И в други интервюта споменавате Дейвид Мамет, очевидно ви е близък като драматург. Той често говори за нуждата от поне две или три изненади в драматургичния текст.
Жорди Галсеран: Не знам колко на брой точно трябва да са повратните моменти, но в театъра те са основата на цялото драматургично действие. По това един спектакъл се различава от романа, който може да разказва и най-банална история. Но театралният зрител иска да види нещо наистина специално.
Никола Вандов: Сега ще гледате „Дакота” – спектакъл по ваша пиеса в Сатиричния театър. Вие обаче познавате текста. Къде за вас ще бъде изненадата?
Жорди Галсеран: В театъра се опитвам да изненадвам чрез писането, но и режисьорът също трябва да се потруди и да изненадва чрез режисурата. И актьорът, прочее, трябва да се стреми към същото. Спектакълът ще ми хареса само ако ме изненада. Режисьорът трябва да изненадва, но без да изневерява на текста. Не може да прави каквото си иска, той трябва да се придържа към неговата логика.
Никола Вандов: Излиза, че в театъра е като в живота – непрекъснати изненади, но не бива да напускаме руслото на конвенциите, на възпитанието?
Жорди Галсеран: Изненадите в живота обаче нямат никакъв смисъл. Докато изненадите във фикцията трябва да се придържат към логиката на драмата. Животът няма никаква структура, но фикцията, за разлика от него, си я има.
Марин Бодаков: Идвате от любителския театър. В какви случаи ви се приисква да се върнете в него?
Жорди Галсеран: Аз продължих да се занимавам с любителски театър, но като актьор. Никога не бих станал професионален актьор, защото не ме бива особено много. За мен театърът е хоби и моят късмет е, че си вадя хляба тъкмо чрез своето хоби. Освен източник на доходи, театърът продължава да бъде моето забавление.
Никола Вандов: Би трябвало да сте много щастлив човек.
Жорди Галсеран: Да, аз съм щастлив, но съм и голям късметлия.
Никола Вандов: Звучите твърде бодро, оптимистично. Но във вашите персонажи има една стаена обърканост, тяхната цялост е малко привидна, лесно се рушат взаимоотношенията им, самочувствията им... В пиесите ви има много хумор, но това са и драми. Мислите ли, че преувеличавам?
Жорди Галсеран: Ако една история е истински добра, може да бъде написана както от драматична, така и от комична гледна точка. Моята гледна точка почти винаги е откъм комедията. Но много режисьори са ги поставяли като драми. Ако говоря за човешки отношения между човешки същества, те не могат да сработят във всеки тон. Моят начин да разбирам живота и писането е през чувството за хумор. Просто не мога да приема нищо сериозно. Мен ме плашат хората, които приемат всичко сериозно.
Никола Вандов: Но не се усмихвате вече толкова минути…
Жорди Галсеран: И жена ми казва същото: „Много си сериозен по време на интервюта”. Няма нищо общо между това да пишеш хумор и да си забавен в компания. Мен не ме бива да разказвам вицове. В реалния си живот нито съм смешен, нито съм забавен. Но, когато пиша, не мога да избягам от смешните ситуации. Не мога да съм забавен по един импровизиран начин. Много често отивам на интервю и ми дават дълъг въпросник, като очакват от мен крайно интелигентни отговори. Аз им казвам: „Мога да ви отговоря нещо наистина умно, но нека си ида вкъщи и поработя една седмица...”
Марин Бодаков: Пиесите ви са я смешни, я страшни, но въпросът за мен е другаде: от кой момент смехът започва да ранява?
Жорди Галсеран: Много е трудно да се определи. Моите пиеси обичайно се движат по ръба на бръснача. Смехът и крясъкът са съседи. Идете на кино да гледате филм на ужасите: ще видите, че половината публика се хили, другата половина панически крещи. Това са две твърде близки реакции. И двете зависят от изненадата. Смехът и страхът функционират така. Как се пише един комичен диалог? Единият герой казва нещо, другият прави пауза. И по време на тази дълга пауза всички зрители си представят какво ще му отговори. Моята работа е той да каже неочакваното. И тогава ще се разсмеем. Същото е и при ужаса. Отговорих ли ви?
Марин Бодаков: Във “Въведение във фантастичната литература” Цветан Тодоров цитира Нортръп Фрай: “Комичното помирява човек с обществото, трагичното го изолира.” Но защо между трагичното и комичното първото се смята за по-истинско и дълбоко?
Жорди Галсеран: Комедията ни помага да разберем другите. Действията им, видени в светлината на хумора, изведнъж ни се виждат приемливи, общочовешки. От трагедията те натежават многозначително, стават самотни явления. Ако откриеш нещо невъобразимо и сам си извадиш очите, правиш нещо, което стои изненадващо и зрелищно на сцената, но не е споделимо. Ако обаче се разсмееш пред ужасното откритие и си представиш какво би казал съседът ти, и си помислиш, че и утре е ден, успяваш да споделиш съдбата си, да се задържиш в играта. Чувството за хумор е нашето голямо оръжие срещу бедите.
Марин Бодаков: Нева Мичева ми подсказа, че, според речника на Кралската академия на Испания, комедия е “творба, в чието действие преобладават приятните, празнични или хумористични аспекти и чийто край обикновено е щастлив”. Краищата на вашите комедии са спорно щастливи...
Жорди Галсеран: Добрият финал е обрат: нов поглед към всичко, което се е случило току-що. Понякога пиша финали, които не се поместват в определението на хепиенда, но не са и трагични. Щастието не зависи толкова от фактите, колкото от това как гледаш на тях. Всъщност, истинският край на всички истории е един: смъртта. Това обаче вече го знаем, така че се опитвам да съм малко по-оригинален...
Марин Бодаков: Влияе ли телевизията върху съвременното развитие на театъра? А киното?
Жорди Галсеран: И двете влияят и то много – на културата на зрителя. Днес, пред лавината от истории, под които е затрупан всеки от нас, познанията на зрителите за драматични структури, изразност, повествование са огромни, дори да са неосъзнати. Хората в салона знаят повече от теб и не им се чака, докато им разправяш неща, за които вече се досещат. Това направи драматургичното писане по-икономично, по-малко обяснително. Рецепцията е мигновена, думите олекнаха. Трябва да приемем, че нашата публика в близкото бъдеще, което донякъде е вече тук, ще е отраснала пред екрана.
Марин Бодаков: Защо мислите, че след Бекет няма новости в писането за театъра?
Жорди Галсеран: Не ми е известен нито един друг съвременен драматург, който да е направил качествено нова крачка напред във формата, да е предложил нещо радикално различно. На света сме няколко хиляди души, които се занимаваме с писане за театър. Всички по цял ден се чудим как да измислим нещо изненадващо, но тази мисия е почти невъзможна. Все по-рядко и трудно се появява някой, когото да наречем новатор. Е, струва ми се, че от десетилетия това не се е случвало. Затова и личната ми битка не е да изобретя нов тип разказване на истории, а да намеря нови истории за разказване. Струва ми се по-просто и достъпно. Гениите са малко и нямам претенцията да съм от тях.
Марин Бодаков: “Девет пиеси” на българското издателство „Жанет 45” е първото цялостно представяне на вашите творби на хартия. Какво е отношението ви към драмата в книжна форма?
Жорди Галсеран: Театърът на хартия е за професионалистите, ерудитите или най-ревностните радетели на аматьорския театър. Пиесите се пишат за сцената. Хартията не е обичайната форма за връзка на драматурга със зрителя. Много от моите текстове не са особено привлекателни на хартия, но в ръцете на талантливи актьори се превръщат в ценност. Така и трябва да бъде. Не слушам много какво казват моите читатели, защото на тях им липсва почти половината информация, с която разполагат моите зрители. Словото на драматурга предполага оригинален прочит от страна на актьор, а този прочит добавя смисъл... От друга страна, понякога чувам реплики от сорта на "пиесата не е много добра, но изпълнението е великолепно”. Грешка. Ако има великолепно изпълнение, значи текстът го е направил възможно.
Превод от испански Райна Петкова
София, 9 декември 2015
 
Бел.ред. Един от най-прочутите днес в света драматурзи, Жорди Галсеран, беше в България като почетен гост на Софийския международен литературен фестивал, където представи своята книга „Девет пиеси” (ИК „Жанет 45”, Пд, 2015). Редакцията благодари на тяхната преводачка Нева Мичева за осъществяването на този разговор.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”