Български  |  English

Изкуството като информация

 

Борис Гройс (р. 1947) е руски философ и теоретик на културата. Роден е в Ленинград. От средата на 70-те години на миналия век публикува активно в съветския самиздат статии в областта на философията и теорията на изкуството. Участва в множество неформални семинари, посветени на неофициалното изкуство в СССР. През 1981 година емигрира в Германия. Понастоящем е професор по философия, теория на изкуството и теория на медиите в Държавното висше училище в Карлсруе и гост-професор на НюЙоркския университет.  
 
- Вашият доклад на конференцията в „Гаража” е посветен на понятието „post” – след какво живее съвременното руско общество? Доколко, от ваша гледна точка, са се изменили процесите в изкуството, в културата като цяло? На повечето от нас ни се струва, че всичко чудовищно се е изменило.
- Първо, аз също живея „след”, а именно – след емиграцията през 1981 година. Затова ми е трудно да кажа много. Макар че мога нещичко да отбележа. Когато пристигнах в Москва този път, имах много приятно усещане, трябва да кажа. Москва ми напомни за Москва от 70-те години. Разбира се, не става дума за идеологическо завръщане към 70-те; просто народът е един такъв тих, неагресивен, няма търговски реклами. Майките седят с децата на булевардите. Това, което промени Москва през 90-те, когато пристигнах за пръв път след емиграцията, беше търговската реклама. Огромно количество реклами. Помня, че те всички носеха абсурден характер. Първата реклама, която ме порази, беше един транспарант през улица Тверская: „Ако изпратите вашия инпут на нашия сайт, то ще получите нашия аутпут на вашия терминал”. Това изказване дълбоко ме потресе. Това, че подобни реклами вече няма, за мен е забележимо изменение. Друг е въпросът какво означава това.
- Но се възражда много силна пропаганда в някакви ужасни форми. Как ви се струва, защо властта се обръща към такива банални и остарели конструкти, нали е очевидно, че в целия свят работи съвсем друга схема?
- Това е дълбоко заблуждение. В целия свят се случва същото и Русия не е изключение. Сега се срива глобализмът, който беше създаден от Студената война. Тази машина престана да работи и всичко престана да работи. В Турция, например, отново въведоха османския език, който беше забранен от Ататюрк. В Китай всички говорят само за Конфуций. В мюсюлманския свят – салафизмът, това е връщане към исляма от времето на пророка. Даже в моята сегашна страна, в Америка, се появи Tea Party – срещу хомосексуализма, за религиозните и семейните ценности, за hard working man. Не бива да се казва, че това е неочаквана комбинация от идеологически щампи. Така че, на мен ми се струва, че всички страни сега се връщат назад идеологически, много далеч, даже Русия се връща не във времената на Сталин, а към началото на ХХ век, другите страни – към Средновековието. Всички отиват към източниците, търсят културна идентичност. Всички се опитват да се определят и да намерят своето място чрез обръщане към много прости формули на културната идентичност. Определянето протича в глобалното пространство на конкуренцията. Беше създаден огромен световен пазар, където има конкуренция. За да бъдеш конкурентоспособен, трябва да имаш нещо, което се нарича „човешки капитал”, а това са основите – семейство, своя стара култура, традиция.
- Нима това се нарича човешки капитал? А не младите активни специалисти?
- Ако човек е млад, какво му се иска? Да се отпусне, да попуши, да пийне и have good time. Вместо това, в ситуация на конкуренция, той е длъжен да седи и да учи, да се конкурира с другите, по 8-10 часа да се занимава с нещо. Тоест, да води ненормален начин на живот. За да има енергия да води този ненормален начин на живот, той трябва да е сигурен: а) в своето превъзходство над останалите, иначе няма да се занимава с това, и б) че той има за цел да докаже нещо на някого.
- Тоест, световното обръщане към традиционните ценности…
- ... има дисциплинарен характер. Знаете ли, има теория на културните противоречия на капитализма, която предложи Даниел Бел. Смисълът й се заключава в това, че в условията на капитализма един и същи човек се явява и производител, и потребител за разлика от традиционните класови общества, където производителят и потребителят са „разведени”. Например, крепостните селяни работели, а помешчикът потребявал. Днес вие и работите, и потребявате. Има дисциплиниран, отговорен човек, който е длъжен да седи по 8 часа зад бюрото и да се занимава с работи, които в по-голямата си част са му безинтересни, в това число и ако е млад специалист. От друга страна, той трябва да е спонтанен, да е готов във всеки един момент да скочи от мястото си, да си купи апарат за подводно плуване и да се отправи някъде към Канарите. Тоест, той е длъжен да притежава два вида качества, принципно несъвместими едни с други. Това създава непоносимо натоварване върху психиката на човека, защото във всеки конкретен момент той не знае как да постъпи: да отиде да се поразходи с любимото си момиче или да си седне на задника и да попълва ведомости. За да разреши тази колизия, той се обръща към Корана или към Стария Завет, където чете: „има време да си седнеш на задника и време да отидеш на Канарите”.
Казано накратко, народната мъдрост, националните традиции и т. н. имат успокоително и едновременно дисциплиниращо влияние върху човека в условията на международна конкуренция, още повече, че тези традиции са сведени практически до нула. Нито един човек, изповядващ исляма, не знае до край в какво се заключава той. Нито един човек, изповядващ комунистическите ценности, не знае в какво се заключават те. Нито един човек, който харесва Сталин, не знае добре какво е вършил той. Става дума за набор от символически знаци, сигнификанти, както се говореше във времената на моята младост. Усвояването и оперирането с тях не представлява никакво натоварване, докато по-рано хората все още са четели светци, например. Следователно, може с минимално напрежение да придобиеш идеология. Помните ли мислещия работник? Той три години след работа четял „Капиталът” на Маркс. Представете си кой днес е способен на това? Следователно, създава се идеология на нулевото напрежение, но тази идеология има стабилизираща функция и този стабилизиращ механизъм се включва винаги във всяка страна. И по този начин всички страни видимо стават по-консервативни.
Ето, аз имах турски студенти миналата година в Ню Йорк. Те участвали в някакви демонстрации в родината си и стигнали до извода, че искат да бъдат истински турци, писнало им от всички тези либерални ценности. У нас в Турция, казват те, е лошо, защото турците не са достатъчно истински турци, всички те са под влиянието на западната цивилизация, затова ние решихме да създадем зона на истинската турскост, където няма никакво пресичане с не турското. Аз ги питам: какво, в Берлин ли? Те казват, разбира се, че в Берлин.
- Вие имахте теза за индустриализацията на интелектуалния труд и за превръщането на интелектуалните работници в нов пролетариат. Ако знаем за тези процеси и погледнем към историята, какъв ще бъде следващият етап? Нали пролетариите имаха идеал да построят комунизма – а какъв идеал трябва да има сега?
- Не е ясно. Първо, ние се намираме в самото начало на процеса на експлоатация на умствения труд. Докато работниците са започнали да се борят за своите права преди 200-300 години. А тук ще мине повече време. Това първо. Второ, което е много важно - каква е разликата между работническото движение и сегашната ситуация? Всеки работник е бил зает със своята си работа. Това е критикувано от Маркс, включително. Един работник нещо завива, а друг работник нещо отвива, техният труд е специализиран и отчужден. Но днес ние виждаме, че това ги е и спасявало. Създавало е механизъм на солидарност. Ако един отвива, а друг завива, те не си съсипват живота един другиму. Те могат да се обединят и да издигнат съвместни искания, защото не се конкурират. Ние живеем в общество, където всеки прави всичко. И всеки го прави по един и същи начин. От една страна, расте ето това разграничение от типа на „аз съм мюсюлманин”. Но трудът е построен на това, че всички вършат едно и също. Първо, всички работят в едно и също място – в интернет; второ, който каквото и да прави, всички се конкурират с всички – и солидарността по принцип е невъзможна. Субектът на днешното състояние на нещата не само, че е производител и потребител в едно и също време, което разрушава психиката му, но е също работник и буржоа в едно и също време. Работи като работник, а се конкурира като буржоа. Защо е възможна пролетарската революция? Защото пролетариатът може да се обедини. Буржоазията не може да се обедини, защото всеки буржоа се конкурира с друг буржоа. Те се обединяват само в случай на криза, но в нормална ситуация това е невъзможно.
Ето, казват, има класи – буржоазия и пролетариат. Буржоазията я смятат за класа само работниците. Но буржоата не смятат себе си за класа. И ето, този буржоазен индивидуализъм сега става универсален. Това означава, че всеки е индивидуалист, че всеки знае само собствените си интереси, тези интереси са такива, каквито са и на всички останали. Именно затова те противоречат на интересите на всички останали. Всеки може да върши работата на всеки; и всеки върши всичко. Вие сами си готвите, сами се обслужвате, сами си мебелирате квартирата, сами правите поръчки. Според мен, това се е случило. Преди секретарките ми поръчваха билети и хотели. Сега върша всичко сам. Вие трябва да седнете на компютъра, да прегледате предложенията и да платите с картата си. Например, в Ню Йорк закриха всички туристически агенции, почти всички медицински организации, освен най-високоплатените специалисти. Невъзможно е, много е скъпо. Ако сте болен от нещо, отивате на специален сайт, изяснявате как се лекува това нещо, после отивате в аптеката и купувате това, което ви е нужно. Преди това беше невъзможно, а сега всичко се либерализира. Лекувай се сам, учи сам – каквото и да искате да направите, ви казват: ето ви уебсайта, обърнете се към него. Това означава, че всеки е напълно затворен, индивидуализиран, зает 24 часа в денонощието, всички вършат едно и също и не могат да се договорят. Това е ситуацията на индивидуума, който е полуработник, полубуржуа.
- Получава се така, че да се постигне групово изменение, както хората са го правили някога, сега е невъзможно?
- В живота всичко е възможно. Как хората днес постигат изменения? Те правят заявка за грант… и я пращат до уебсайтовете на различни фондове. Колкото пари им дадат, толкова и ще преобразуват.
- Защо нон-фикшънът става единствената възможна форма в изкуството? Защо никой не фантазира?
- Това мога точно да го обясня. Преди всичко, то е свързано с интернет. Работата е там, че сега в света циркулира информация. Информацията не може да е за фикции, а само за факти. По-рано режимите на функционирането на езика, както ни учеше Роман Якобсон и много други, бяха два. Единият режим – информационен, тоест, аз говоря нещо, за да предам информация. Вие можете да не се съгласите с тази информация или да възразите. Другият режим – аз говоря, не предавам информация, а демонстрирам работата на езика като такъв. Ако пиша романа „Ана Каренина”, аз изключвам информационната функция и вие не можете да ми кажете: „Неправилно сте изобразили живота на Анна Каренина, животът на Анна Каренина е бил съвсем друг, защото аз имам друга информация”.
Какво е това информацията? Тя у всеки е различна. И ако не е така, това вече не е информация, а изкуство. Ако вземем тази концепция на Якобсон за изходна, ще разберем, че сега изкуството рухна, защото рухна всичко останало. Какво имам предвид? Преди границите между фикцията и не-фикцията се определяха институционално. Например, във фабриката се произвеждат реални вещи и полезна информация, а в музея висят фикции. Но сега разликата между музея и фабриката е изличена и вече не съществува. Ето, вие искате да отидете в музей и се обръщате към неговия уебсайт. Уебсайтът ви съобщава – какво? Съобщава ви за реално случващото се в този музей. Така, както, ако искате да си изясните какво се произвежда в заводите Форд, вие отивате на сайта и там ви казват, че там се произвеждат такива и такива автомобили. Какво се произвежда в музея? Изложби, лекции, екскурзии. Всичко това са реални събития, а не фиктивни. По този начин, самото изкуство става реално. Между другото, още преди то да започне да се занимава с фактография, изкуството става реално във времето на авангардистите. Гледаш картината, виждаш квадрат; и това е само квадрат. Квадратът не е фикция, той не е изображение на Борей, похищаващ Орифия, където те и двамата се явяват фикции. Ако вие виждате писоар в музея, това си е писоар. Радикалният авангард от началото на ХХ век започна да унищожава разликата между фактическо и фиктивно. Пърформанси, хепънинги, кураторски проекти – всички те са фактични и информацията за тях се явява фактична информация за събитие.
В музея вие можете да видите Борей, похищаващ Орифия, в една зала; и фотографии и видео на Марина Абрамович в друга. В първия случай това е фикция, а във втория - реалност. Даже, ако едно действие е произведено като художествен акт, неговата документация не е изкуство – става дума за реалната Марина Абрамович, която реално се е порязала с нещо, което собствено е и било документирано. Относно тази документация винаги може да се каже, че нещата не са били съвсем така, че всъщност Марина не се е порязала или се е порязала по друг начин. По този начин, преходът на изкуството от зоната на фиктивното към зоната на реалното – това е дълъг процес, който зае повече от сто години и в настоящето завършва. Тоест, съвременният зрител не се потапя в царството на приказките; той изяснява нещо около субсидирането и т. н. Казано накратко, изкуството стана фактично и се превърна в информация. Деактивирането на информационната функция на езика просто престана да се случва, защото се изгуби субектът, който преди го произвеждаше. Такава длъжност повече няма.
 - Тук ме попитаха какво от това, че радикалите унищожиха статуите в Ирак. Нали има копия в музеите, милиони пъти са ги фотографирали. Защо изобщо са ни нужни статуи, освен от научен интерес?
- Скулптурите наистина на никого не са нужни. Интересни са не самите скулптури, а фактът на тяхното унищожение. Когато, например, Маринети и Малевич писаха, че трябва да се унищожат всички музеи и цялото изкуство в тях да се взриви и изгори, този акт на унищожение не беше осъществен. В случая с ИДИЛ фактически имаме феномен на неоавангард - просто под мюсюлманско прикритие. Там има всички признаци на авангарда: разрушаване на музеите, разрушаване на традицията – те мечтаеха да унищожават, което е по-малко известно, а също и характерната за авангарда черно-бяла естетика. Това е опит за възраждане на някакъв неоавангарден фундаментализъм от типа на ранния Маринети.
- А византийското иконоборство не е ли било явление от същия порядък?
- То стопроцентово е било явление от същия порядък и тези явления са се появявали многократно. Към тях се отнасят, например, Савонарола, както е известно, или Калвин. Когато работех над изложбата, посветени на иконоборството, видях икони, които биха обидили мнозина. На Христос бяха избодени очите, а на Богородица беше изрязан стомахът. Това бяха направили калвинисти. Унищожаването на паметниците от съветското минало в Русия и другите източноевропейски страни по нищо не се отличава от разрушаването на паметниците от ислямистите. Методите са същите – бият с чукове, свалят от пиедестала. Въобще, възраждането на иконоборството тръгна от Русия, когато тук събаряха Ленин, а премина в арабския Изток благодарение на американците, които гледаха постсъветската хроника и по същия начин бутнаха паметника на Садам Хюсеин, когато завладяха Ирак. Това стана икона на американското завоюване на Ирак, а ИДИЛ, която поначало се субсидираше от американците срещу режима на Асад, точно както Ал Кайда срещу съветската окупация в Афганистан, просто присвои съвременното руско и източноевропейско иконоборство. Съвременното иконоборство, както ми се струва, е постсоциалистически феномен в основата си.
- Изглежда, че съвременното изкуство е много по-слабо заради всичко това.
- В изкуството днес нищо не се случва. Изкуството като специфична сфера на дейност просто изчезна, заменено беше от странни форми на поведение. Аз винаги казвах на колегите си, които твърде много се увличаха по Фуко (а той смяташе девиантните форми на поведение днес за невъзможни, защото преди това са били признаци на святост, а днес за такова поведение хората ги затварят в лудницата), че за девиантни форми на поведение престанаха да затварят в лудницата, защото е твърде обременяващо, и днес те се разпознават като изкуство. Колкото по-девиантен си, толкова повече художник си.
- Но това е същото, като в началото на ХХ век, когато всички искаха да шокират...
- Да, такова е, каквото е било винаги... Просто произведението на изкуството престана да се произвежда, а стана реликва. Отстъплението на цялата култура назад към религията влияе и на изкуството. Изкуството загуби статуса на фиктивното, но придоби статуса на реликва. Примерно, някакъв човек разбива прозорец. И ето: а) фотография на прозореца, б) видео как той го разбива, в) парчетата. Всичко това се разработва в инсталация, която може да се продаде и да се придобие. В какво е смисълът на тази инсталация? Тя отразява реално събитие, тя се явява напомняне за това събитие. Или - на света Екатерина й отрязали главата. Ето главата, ето картината как й отрязват главата, ето ножа, с който са я отрязали - това е напомняне какво се случва, когато момичетата, вместо да се омъжват, се занимават с девиантни форми на поведение.
- И при всичко това, хората продължават да се занимават с изкуство?
- Какво да ги правиш, вие знаете, че хората към всичко се приспособяват с времето.
- Сега в Москва всички млади художници произлизат малко или повече от една компания…
- Винаги е било така.
- Обаче ето, по-рано имаше, например, едно нелегално помещение на улица Триезерна; онези художници не се прославиха с това, че са били прилежни студенти, те не ходеха по цели дни на занятия. Сега художниците са по-малко бохеми, те се срещат на лекциите
- Да започнем с това, че Керенски и Ленин са учили в едно училище. А знаете ли, че Хегел, Шелинг и Хьолдерлин не само са посещавали едно училище, но и са живели в една стая в пансиона? Всички известни американци от следвоенното поколение са учили в един клас на едно училище. Това показва, че кръгът е тесен. Кръгът от хора, занимаващи се с нещо на определено ниво, е много, много тесен; по-голямата част от тях се познават от детството, това е нормално в нормална ситуация без исторически промени.
Кой се явява производител и потребител на интелектуалните форми на изкуство? По принципи – това е академията. Академията стана масово явление. Ако погледнете в САЩ, става дума за милиони професори и десетки милиони студенти. Това е огромен резервоар на производители и потребители. Във всеки университет има creative arts, това означава, че е създадена огромна машина на производство и потребление. Стотици хора идват на всяка повече или по-малко интересна лекция. Кои са всичките тези хора? Те са от академията, която представлява много мощна социална организация. Ако погледнете механизма на функциониране на културата днес, ще видите, че „високото изкуство” цялото е отишло в академията, всички поети и писатели с претенции са професори. Вие може да печелите днес или на пазара - но той е много комерсиален, или като преподавате.
Може да преподаваш каквото и да е, можеш да правиш терапия като Марина Абрамович, тоест, да взимаш пари от богатите, или може да преподаваш в университета. Икономическата и социалната база на високите форми на изкуството е вече изключително академията. Ако излезете на пазара, вие не можете да сключите никакъв изгоден договор за книга, ако преди това не сте били известен политик или актьор. Идеята, че писателят просто е написал нещо, днес звучи странно. Ти трябва вече да си във всеки дом, преди да започнеш да пишеш.
Вие знаете ли защо се произвеждат всички тези безкрайни продължения на филмите за супергероите? Произвеждат се, защото извън пределите на САЩ не можеш да обясниш нищо, освен Супермен. Хората в Китай, в Индия, в Африка знаят за Супермен и Батман и нищо повече. Китаецът няма да отиде на американски филм за американския живот, той ще отиде на свой филм, изобразяващ китайския живот. Но на Супермен той ще отиде, защото в Китай такива филми не правят. Ако се отчете, че 70% от всички доходи на американския Холивуд се получават извън пределите на Съединените Щати, то ето ви и обяснението. Вие не можете днес да се конкурирате на пазара, ако не сте невероятно развъртян по други канали: спорт, политика, телевизия. Но вие можете да преподавате и с парите, които изкарвате, да живеете и да пишете романи.
- Но нали даже в литературата е много популярно възраждането на старите форми. Ето „Щиглец” на Дона Тарт, стилизиран като голям класически роман.
- Да, но това е, защото хората знаят какво е това Ренесанс. Културата сега е абсолютно тавтологична, хората искат да четат за това, което вече добре познават. Но, между другото, студентите, ако погледнем на това от друга гледна точка, живеят така, както нашето поколение през 70-те години. Аз преподавам европейска философия. Един от моите студенти свири вечер в ресторант на обой, друг пише програми. И двамата се занимават с философия.
- Тоест, изкарват пари с едно и се занимават с друго?
- Абсолютно. Изобщо, това започна в Берлин, от Източен Берлин премина в Западен, а оттам сега преминава в големите градове. Този начин на живот – да изкарваш пари с едно и да правиш друго – по-рано не беше приет в Америка. Сега, благодарение на берлинската култура, това става популярно. Това е източноевропейски модел на поведение.
- В Русия това винаги е било прието.
- В Русия това е съвършено нормално. Преди, когато току-що бях емигрирал и разказвах за това, ме гледаха с удивление. Сега всичко много се промени.
- Тоест, това е непосредственото влияние на разкола след студената война?
- Митът за Берлин – защото всички ходят там – е свързан с мита за бохемата. Берлин се оказа това място, където западната форма на икономика се комбинира с източния механизъм на възпроизводство на бохемата; и сега там всички се учат и правят същото. Бруклин – това също е Берлин. Бях в Израел, ходих по ателиетата: всички художници живеят и работят основно в Берлин. Само една художничка ми каза, че не е толкова буржоазна, за да живее в Берлин, затова живее в Лайпциг.
Разговаря Мария Семендяева
Афиша ру, март 2015 г.
Превод от руски Кирил Василев
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”