Български  |  English

Любен Петков (1939 – 2016)

 

Памет за Любен Петков

 

Ще сдържим скръбта си по напусналия ни приятел и ще кажем: литературната ни история все още не е посочила ясно и точно мястото на белетриста Любен Петков и на неговите литературни събратя всред другите алтернативни на официалната комунистическа идеология насоки в българската литература на 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век. А заедно с Рашко Сугарев, Георги Величков и Димитър Коруджиев, Любен Петков съставя тази неформална четворка белетристи (всичките родени около 1940 г.), която експериментираше с по-кратки жанрови форми (повести, новели, понякога и с разположени някъде между есето и очерта разкази и пр.). Те не се поблазниха да се опитват да са превръщат в т.нар. живи класици, като произведат спекулативни „големи социални романи” (така, както направи, за съжаление, с „Низината” техният близък предходник, големият Васил Попов). Тези четирима белетристи често създаваха силни образци на една синтетична проза, експериментираха и с непознати дотогава в литературата ни интонации, въвеждаха в прозата си непознати социални типажи (от Войводата на Любен Петков в „Зелени кръстове” до Старшината на Рашко Сугарев), усвояваха нови и нови културни региони. И наистина не правеха никакви компромиси.

 

Любен Петков се открои всред връстниците си още веднага с дебютната си повест „Зелени кръстове”(1968 г.) – една удивителна странджанска история за местните горяни, за насилията при отнемането на земята, за мъжката съпротива. С тази си творба и с някои от следващите Любен Петков направи мощен принос за утвърждаването на едно също необобщено в нашата култура специфично явление: странджанския магически реализъм.
В един свой предговор от 1987 г. той пише: „Сепнах се, когато напечатах „Зелени кръстове”, първата ми книга. Подир толкова избродени пространства, стори ми се немислимо да напиша втора. Въобще, питах се и се тешах как е възможно да се напише втора книга. Докато подир пет години я написах.”
Но и след тази 1987 г. книгите на Любен Петков са десетки, избродените пространства се множаха. Макар и да бе така съдбовно свързан със Странджа планина, с родното си село Крушевец, той бе неуморен странстващ писател, с огромно любопитство проникващ в нови и нови човешки светове. И все пак, след Странджа и Бургас – този жив град, „морски и странджански”, други любими места, където той реално и въображаемо се връщаше отново и отново, бяха Добруджа и Варна. Огромно щастие бе за него, че успя да направи и своите мечтани пътешествия до Светите места, до Божи гроб, до монашеската република на Атон, до фасциниралата го Виена – не с друго, а с кървавия подвиг на любимата на Ванче Михайлов Менча Кърничева в Бургтеатър, че написа и издаде удивителните си пътеписи от книгата „Отвътре и отвъд Обетованата земя”(20153 г.).
Сякаш бе невъзможно да побере всички вълнуващи го светове в каквито и да е романи, повести, разкази, очерци. И Любен Петков ги въплъти калейдоскопично в своите пъстри „шарки, документи и дрънкулки, фрагменти от ръкопис” на книгата „Огън и мъгла”, към която прибавяше страници отново и отново – първо издание от 2006 г., двойно по-дебелото от 2015 г. - книгата, която ни събра около писателя за последно.
Макар и по своя деликатен и сдържан начин, Любен Петков бе и пределно политизиран писател гражданин – и по отношение на стоящи живи в съзнанието му сюжети от миналото, и спрямо съвременни драми и катаклизми. Желаеше да издаде отново своя опус магнум - големия исторически роман „Преображение Господне”, за героиката и трагиката на 1903 г. Поднесе ни през 1997 г. новелите си от книжката „Градът на истината”, където чрез фантастичната си визия засели всред врявата на случващото се в началото на 90-те „между Археологическия музей, червеникавите каменни темели на президентството и сенчестия корпус на партийния дом” самия Томазо Кампанела.
Делникът на Любен Петков бе преизпълнен с планове и проекти до последните му дни – да направи 6-томно издание на съчиненията си, да организира построяването в София на паметник на Свети Цар Борис Покръстител, да...
Сбогом, приятелю! Знаем, че внимателно ще ни наблюдаваш как четем книгите ти.
Михаил Неделчев
13 март 2016 г
 
Скъпи Любчо, приятелю!
Какво друго, ако не огромна скръб мога да чувствам в този момент, когато вече си отиваш. Ти беше един от първите мои български приятели, мой, на Ева, на нашите деца, Яцек и Юстинa, за които ти беше чичо Любчо. Това наше приятелство, продължаващо от 1967 година, трае вече почти 50 години. То се превърна в приятелство на нашите семейства и нашите деца. Дадохте ни дори ключа за къщата ви в Крушевец. Именно тогава, през лятото на 1967 г., ти тръгна с нас из България и ни я показа почти цялата. Ти тръгна с нас, както те бяхме заварили, без никаква подготовка и без колебание, без никакъв багаж. Като нашия гид и безимотния покровител с богата фантазия. Ти засели нашата юношеска любов на остров Св. Анастасия и нас, сякаш бяхме робинзонкрузовци посред бурното море, без да забравяш за хляб наш насущний, грижейки се през ден, през два за нашето препитание. След това опознавахме вкусовете и ароматите на твоята Странджа, красотата на Ропотамо, многото твои приятели, поети и писатели. Нашето приятелство имаше най-обикновено човешко измерение, но и литературно. Понякога ни се случваше да берем пролетта коприва в полите на Витоша и в същото време да говорим за литература. Минаваха дни, минаваха години, а ние пренасяхме в себе си за себе, един за друг, толкова добри думи, толкова човешка топлина, толкова мечти, толкова радости от освободената в литературата чрез словото красота, доброта, любов към земята, към природата, жажда за справедливост, но и смайване пред човешките страсти, добри и лоши, каквито ги ма в живота.
Отиваш там, закъдето на всички ни е пътят. Не мога да си представя, че няма да ти шуми там гора зелена и това усойно място да не е Странджа планина със зелените кръстове посред нея.
Оставаме с близките ти и най-вече с Надя, като споделяме тяхната болка и памет за теб.
Светла да е паметта ти, Любене.
Войчех Галонска, Ева, Яцек и Юстинa
Краков, 8 март 2016 г.
 
Не е да речеш, че сме другарували кой знае колко отблизо, но сигурно точно поради това ми ставаше едно такова учудено-топло, когато ми звъннеше. От Странджа ли ще е, от София ли – обаждаше се ей тъй просто да си поговорим, повече той да говори, защото аз мълчах благодарно, че го е направил. Инак се знаехме главно покрай Димитър Яръмов и Рашко Сугарев. Като се случеше да се видим, винаги беше с лицето си на мъдър сатир, с тънката усмивка, в която иронията беше дружелюбна, а не зла. Точно тъй гледаше – уж присмехулно такова едно, пък всъщност добронамерено, както добронамерено и говореше с хората, прочее. Такъв беше и когато го видях за последно на една премиера, само дето тогава вече беше тънък като вейчица... Както и да е...
Не знам как е с другите хора, но като си отиде някой писател, както сега си отиде Любен, аз все вадя книга на отишлия си. Тоя път най под ръка се оказа „Преображение господне”. (Според дарствения му надпис излиза, че я имам от 4 юли 90-та година, а значи сме се видели точно когато е излязла в „Христо Г. Данов”.) И пак ми премаля от тоя ЛюбенПетковски език, в който има величествени пръчове и според който език съзаклятниците от Странджа могат да бъдат лекокрили многознайковци. Ако не беше излязла в мътното време на 90-та година, тая книга можеше да прогърми по света и да ни умие очите за много работи...
Довиждане, Любо! Носи поздрави на Рашко, на Яръма, на Георги Марковски, на Добри, на Фехим... На Йордан Радичков непременно! И когото изобщо срещнеш там! Довиждане!
Христо Карастоянов
 
Рядко в една и съща личност се съчетават добрият човек и добрият писател. Любен Петков разказваше краищата на много дълги истории – в неговите книги видяхме края на патриархалния свят, края на държавния социализъм, края на българската гора… Той можеше да се гневи на несправедливостите, но можеше и да прощава. Да обяснява скрупулите си в битката за справедливост и доверие между хората. Остави ни романи, повести и фрагменти, към чиято жилава стилистична сладост тепърва ще се връщаме. Беше космополит и селянин, шегобиец и благородник. Беше ласкав като планина. Затова с неговата смърт Странджа вече не е същата.
Прощавай, Любене.
Марин Бодаков
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”