Български  |  English

Отворено писмо
до Георги Господинов

 
Жоро, не знам как да ти благодаря! Тази твоя магична книга сякаш възроди всичките ми сетива. Отново компактна и толкова синхронна с „Физиката на тъгата”, нещо като неин синтезиран или опоетизиран вариант, инспирирана от множества идеи и вълнения за разтърсващата сила на магнетичното в света и в живота, че се чудя как да я нарека, освен своего рода енергиен космос.
В отговор, събеседване или преосмисляне на прецизно подбраните редове от Бодлер, Кавафис и Далчев, така непринудено зазвучава творческото ти битие с приливите на множества открития и догадки и в същото време - с такава затаена болка и възхитителен кураж.
Тази книга още с формулата на предисловието те хваща.
С този космополитен нагон, с тези ала Набоков непрекъснати смени на хотели и места, с това живеене с шемета на света, с присъстващото тук и с отсъстващото там, където не сме.
Та ето как стоят работите в тази книга, според продиктуваното от самата нея:  ... пълни и шумни места, където хората ... се срещат, прегръщат, целуват,/ разминават се, тичат,/ хващат трамваи,/ вечер до късно приказват/ на някой площад, пият бира,/ високо се смеят, прибират се,/ правят секс, дишат в тъмното,/ размотават се сутрин в неделите,/ пият кафета, разхождат/ кучета, бутат колички... И веднага след това ...гъмжи от живот,/ чак обидно е някак/ как гъмжи от живот/ там, където ни няма,/ там, където не сме.
В една своя детска пиеса имам такъв стих „Малкото само то/ прави голямото”. И точно съвкупността от тези дребни житейски подробности, освежени от езика и оцветени от наблюденията, правят именно чудото в книгата. Защото едно произведение има успех само когато неговият порядък придобие качеството на вълшебството. Вълшебство, да, сигурен съм, че това е оптиката на тази книга.
И после, това чудно общуване с малката Рая, като това на Орхан Памук с дъщеричката му Рюя от книгата „Други цветове”, с толкова талантливо присъстващото... изобразеното с причудливи езикови приумици детство. И после, чудесните преображения на таланта, своеволната му свобода и от една рецепта да направи стихотворение и даже повече от стихотворение, и дори да си нарисува стихотворен жираф. Е, как да не ти завиди човек? Нормално е да се наскърбяват твоите опоненти. Но какво да се прави. На някои Бог или природата са дали повече и трябва да се съгласим с това. Неотдавна, прочитайки твоето гергьовско интервю във в. „Стандарт”, си казах: ако всеки от нас притежаваше частици от това одухотворено слово, щяхме да бъдем друга страна и съвсем други хора...
И гледам как някак незабележимо, майсторски и с лекота си служиш с римите, когато усетите ти ги изискват. Човек може дълго да се вглежда в тънкостите и ненадейните отсвети в книгата и дълго да им се учудва и радва.
Тази поезия е нещо като хибридна форма между въображението и паметта. Тя е отглас за границите на реалността, за нейните подвижни пясъци. Още Толстой беше казал, че ще дойде време, когато писателят/ поетът няма да описва, а ще записва живота. Всичко човешко, което ни заобикаля и изгражда.
И това е твоят ключ към този тип свидетелска поезия, Жоро.
Благодаря, че ме направи съпричастен на дръзновенията си... Много ти благодаря!
 
Бел. ред. Думи, четени на премиерата на стихосбирката „Там, където не сме” (Жанет 45, Пд), 19 май 2016
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”