Български  |  English

Шест колажа по Как се променят нещата от Ивайло Знеполски

 
Ивайло Знеполски. Как се променят нещата. От инциденти до голямото събитие. Истории с философи и историци. 1 и 2 част, Институт за изследване на близкото минало & Сиела, София 2016, 551 + 398 стр.
 
Пространният текст на Ивайло Знеполски е методологически съществен, исторически първопроходен и е навярно най-силно разобличаващата комунистическия режим книга, издадена досега у нас.
 
1. Методологическата база
Методологическите открития произтичат от питането „що е събитие“ за днешното историческо мислене, приемащо липсата на привилегирована координатна система. Ако събитието се мисли като радикално прекъсване на континуитета и първа точка на структурно ново начало, може да излезе, че няколко европейски десетилетия през ХХ век са преминали без събития (2, 327).
Знеполски не релативира смисъла на „събитие“, а въвежда една нюансираща понятийна триада: инцидент, събитие-състояние и голямо събитие. Инцидентът се определя като основен агент на трансформацията, предизвикващ микрокризи в ограничена среда. Той е скандал и предизвикателство, тест за устойчивостта на установените практики и норми. Докато за предизвикалия го е събитие, способно коренно да промени живота му, той остава нежелано смущение в мрежата с ограничен обсег и не е пряка причина за появата на следващ. Ако инцидентите провокират бавни трансформации в едно социално поле, то събитията-състояние въвеждат променено съотношение на силите в различни социални полета. Те са „секторни събития“ – не засягат цялата структура. Но не са случайни епизоди, а резултат от сложен процес на акумулиране. Голямото събитие се появява в контекст на конфигурация от събития-състояния под формата на изключителен инцидент, чийто телесен израз ще се превърне в носител на символно означаване на радикална промяна. То преподрежда структурата. Няма обаче пряка връзка между инцидентите и събитията-състояния от различните социални полета. От своя страна, никое от събитията-състояния не е само по себе си способно да причини голямо събитие. Инцидентите и събитията-състояния предшестват голямото събитие, те са негови предпоставки, но не го предизвикват с необходимост. Голямото събитие спомага ретроспективното подреждане на инцидентите и събитията-състояния в разбираемо цяло, при което изследователската гледна точка е елемент от подреждащата схема (2, 328-338). Така обоснованата перспектива следва да бъде непременно имана предвид при опитите за структуриране и рефлектиране на съвременното историческо мислене.
 
2. Героите
Знеполски се концентрира върху генезиса и хода на набор от инциденти, поставяйки си за задача да изтълкува реалната ситуация на индивида при комунизма през съдбите на хората и да рационализира причините за случилото се в края на историите (1, 20 и 23). Чрез избора на наблюдаван сектор той прави второто си силно попадение. За разлика от изследванията върху процесите в сферата на хуманитарното знание, нововъзникнали в българския реален социализъм през 80-те, върху нещата от 60-те години и техните развития няма никаква по-цялостна рефлексия. Той я осъществява, анализирайки огромно число документални фондове: партийни, държавни, на СУ, на БАН, на ДС, на частни лица, лично проведени интервюта и т.н., като очертава една впечатляващо плътна картина на изследваното и неговия контекст. Само това да беше сторил, щеше да е достатъчно, но то не е всичко.
Изследването не се насочва към брутално репресирани, с поколения преследвани и унищожавани „народни врагове“. Неговите герои са сред наглед успешно реализираните най-изявени философи и историци на епохата: Добрин Спасов, Исак Паси, Иван Славов, Николай Генчев, Илчо Димитров, Асен Игнатов, Жельо Желев.
Те и техните сподвижници не са политически противници на режима. Всичките са с „правилен“ социален произход, имат активно участие в младежката комунистическа организация и притежават (някои до време) партийна книжка, която ги превръща в граждани от по-горна категория: осигурява им относително спокойствие, излизане извън подозрение, достъп до по-добра работа и ръководни постове, битови улеснения (1, 303). Сред многобройните им привилегии, пише Димитър Аврамов, е дори правото да проявяват известни несъгласия, безусловно отказано на гледаните с „класово“ подозрение и презрение (2, 260). Те получават достъп до университетската катедра, но си позволяват частични отклонения от модела на официално одобреното и препоръчвано познание (1, 304). Като следи генерираните от тях инциденти и съответните ефекти, Знеполски очертава в детайли един съществен сектор от първия кръг на българския комунистически ад.
Героите му са лица, опитващи се да правят наука в крайно неблагоприятни и дори опасни условия, доколкото нарушават официално приетата норма за „нова“ социалистическа наука (1,23). Те искат всъщност нещо дребно: нормалност. Позволяват си да гледат на своите професионални занимания не като на партийна задача, а като на възможност за научна реализация (1, 60), с което застават пред проблема за принципите и възможността да се прави наука в силно идеологизирана среда (1, 165). Настояват да се наложи научен подход към изследването (1, 347), борят се за правото на свободно търсене на отговори, оказващо се в тяхната ситуация по-важно от самия научен резултат (1, 188). Те просто искат да се съхранят като мислещи хора (1, 164).
„Подривността“ им включва настояването академичният авторитет да се основава на научни постижения и лично присъствие в публичното пространство. Централна ценност-цел става правото на собствено мнение (1, 88) и признаването на собствен принос. Активността им следва от стремежа към излизане от анонимност и акумулиране на субектност. Проблемът за субекта на писането става основен, тъй като при тях именно текстовете имат стойността на действие (1, 323). В последна сметка, те успяват да завоюват една ограничена по обхват, но влиятелна неофициална публичност и присъщите й форми на комуникация (1, 261).
 
3. Бариерите
Какво им противостои? Ленинската „философия“, тълкуваща себе си като научна идеология: една същински „партизанска наука“ (1, 25), за която философията е прислужница на политиката (1, 64 сл.). Самият Тодор Живков обяснява защо историците не биват оставяни да изследват свободно историята: „Не може, защото ние сме за примат на политиката над науката“ (1, 271). От този хоризонт следва пълното одържавяване на интелектуалния живот и научните изследвания, абсолютната зависимост на изследователите и преподавателите от императивите на партийната политика и нейните функционери, беззащитността на учените пред партийния произвол (1, 354). Оторизираните философи имат безпрекословна власт върху хората от „философския фронт“, от тях зависят кариерата и животът им (1, 176), което е валидно за всяка научна сфера.
Гражданинът не си принадлежи, той е обект на постоянно превъзпитание и наставничество, на него партията гледа като на ресурс – физически и интелектуален (1, 457). Той е под постоянна заплаха от изключване, маргинализиране, принудително изолиране (1, 355). Самостоятелно мислещият човек се превръща във враг, срещу когото, според Тодор Павлов, трябва да се води не дискусия, а борба (1, 148).
Друга тежка вина е обединяването в интелектуални и академични „групи“. „Груповщината“ се квалифицира като антипартийно поведение, покушение срещу „демократическия централизъм“, изискващ подчиняване на личните мнения на общите решения и интереси, определяни от Партията в лицето на нейните ръководители (1, 95). „Групата“, формирана от героите на Знеполски, няма как да не попадне в зоната на „ревизионистите“ (1, 164).
Наистина, не без тяхна заслуга през десетилетията се осъществява някакъв напредък: в ход е плаха промяна в статута на науката и нейния субект, а и в отношенията между наука, власт, политика и идеология (1, 296). Научните критерии започват да значат нещо. Придобива се ограничена гилдийна автономност на науката (2, 219). До нормалност обаче никога не се стига. Достатъчен е един по-радикален инцидент през 1982 г. („Фашизмът“ на Желю Желев) и веднага е в ход връщане към ситуацията от 1962 (2, 131). Същото става през 1987 г. след критиките на четиримата професори пред партийното събрание на СУ (2, 278-288).
Академичните фигури не са пожалени от основните антропологически лостове на комунистическия режим. На челно място там е принудителното разпадане на биографиите. Отпадат традиционните базисни понятия като житейски път, линия на поведение, репутация в професионалната среда и обществото. Публичното пространство на социализма е изпълнено с блуждаещи биографеми, всяка от които в удобно избран момент подлежи на субстантивиране. Една реплика може да се окаже фатално по-важна от цяло житейско дело (1, 393). Биографичният ход на социалистическия човек е производство на „стъпки по водата“, при което обаче такава нетрайна диря трябва да бъде и самият стъпващ. На фона на препоръчителната безличност и взаимозаменяемост, отстояването на личностна цялост, лично мнение и стил е потенциална опасност по дефиниция.
 
4. Базисната двойственост
Членовете на групата не са героични фигури, а живи хора, живеещи във и чрез компромиса. Те са част от реалността на всеобщата лъжа, макар и тази малка част, зад която се крият добри намерения (1, 32). Фундамент на съпротивителните им практики е отстояването на „творческия потенциал на Марксовото учение“ срещу „сталинистката догматика“. Идеологията се интериоризира. Тя задава начина на говорене и на защитниците на неосталинизма, и на неговите критици (1, 97). Оттук се генерира тяхната „базисна двойственост“ (1, 89), която повечето няма да преодолеят до края на режима, а и след това.
Вътрешно-външната им позиция по отношение на партията и нейните ценности се демонстрира най-рязко в жанра „писмо до вожда“ (до Тодор Живков, но и до Тодор Павлов, по-късно до Людмила Живкова, даже до Валтер Улбрихт и т.н.), практикуван от фактически всички „герои“ – индивидуално или колективно. Прескача се йерархията и се апелира до личността, имаща монополното право да говори от името на истината (1, 134). Жанрът става вектор в отношението наука–власт–идеология и регулирането на академичния живот (1, 134). Общо е убеждението, че само намеса от всесилния връх може да предотврати неправдата в ситуация на абсолютна незащитеност и произвол в среда, където моралът е последното нещо, регламентиращо отношенията (1, 355).
Разбира се, „героите“ заплащат цената: „помилването“ ги поставя в ситуация на задлъжнялост (1, 360). Ходатайството, покровителството, помилването, спиралата дар-контрадар въвличат тях, а и властта в сферата на неформалните отношения, където всичко се уговаря или договаря (1, 361). В ход е сделка за вярност и подкрепа срещу социален статут, чието нарушаване се вменява като вина (1, 389). В същия ключ на двусмисленост се развиват и отношенията на някои от тях с Държавна сигурност. Написаното за конкретните контакти с ДС, за мотивите и начините на комуникация с нея е, според мен, най-смисленото, изречено досега у нас. И в двата случая целта е една: самосъхранението и запазването на самоуважение, доколкото това е възможно (1, 164).
 
5. 60-те години: формирането
Изследването се разгръща по модела на спиралата, очертавайки три кръга – 60-те, първата половина на 70-те и втората половина на 80-те години (1, 35). Дори чисто количествено, вниманието се насочва неслучайно най-вече към първия кръг: времето на формиране.
През 60-те критика на режима „отвън“ е немислима. Всяка критика е „отвътре“, в името на вярност към принципите и идеалите на комунизма (1, 98). Езикът е инфектиран: тече „йезуитско“ говорене, целящо избягване на директно заявяване на позиция (1, 98). Използването на двусмислен език както в критиката на системата, така и в отбиването на обвиненията и репресиите остава в сила до края на комунизма (1, 137).
Все тогава обаче са и началата на процес на структуриране по професионален признак и развиване на – ограничавано – корпоративно съзнание. Набелязва се нова тенденция: идеологическите конфликти в научната сфера да се решават в научните и издателските институти, а не веднага да се търси арбитражът на големите партийни шефове (2, 57). Появяват се малки островчета (сред които някои издания), където е възможно да се изказват по-свободно мнения (1, 103).
През 60-те се формира и „групата“ (каквато „героите“ отричат да са, но постоянно им се вменява). Нейна база са високото професионално съзнание и решимостта за не политическа и не партийна научна практика (1, 92). Обществената й легализация става внимателно: чрез дълга и изтощителна позиционна война, водена без директна конфронтация (1, 87).
Победата се резюмира в правото да се говори, макар и без гаранции, че казаното ще бъде чуто (1, 181). Като нейно измерение се тълкува и усвояването на властови позиции и ресурси. Мястото в академичната администрация осигурява достъп до такива ресурси (1, 36) и повечето от „героите“ постепенно заемат сериозни позиции в нея. Водени от намерението и илюзията, че могат да бъдат полезни и да спомогнат за позитивна промяна на режима, те се превръщат в част от неговата структура (1, 37).
Върху тях пада отпечатъкът на системата. Той носи най-напред знака на лъжата. Всички в онова общество по един или друг начин живеят във и чрез лъжата (1, 396) и те не правят изключение. Господства тоталното лицемерие. Комунизмът, твърди Асен Игнатов, не е толкова царство на насилието, колкото на лицемерието (1, 515). Базисното двуличие на отношенията в обществото заразява всички (2, 140). Това пък е основната причина за липсата на обществено мнение и на обществена, както и на трайна общностна солидарност.
Вторият ключов елемент е страхът. Страхът е поголовен и прониква в съзнанията (1, 388). Репресиите са не на последно място с „педагогическа“ цел: за сплашване на всички останали (1, 467). През късния комунизъм се живее в условията на косвена принуда: не е нужно заплахата да бъде адресирана към всеки конкретно и във всеки момент, за да определя действията и особено самовъзпирането от действия, в което е същината на несвободата (1, 245).
Временно потушен, през 1968/69 г. страхът масово се завръща в обществото. Партийните апаратчици успяват в нещо съществено – да накарат хората отново да се затворят в себе си, всеки да се грижи за собственото си оцеляване. Това сериозно засяга солидарността в групата на младите философи и историци. Близките отношения между тях не изчезват, но губят социална видимост (1, 459). Едва към края на периода страхът започва леко да се нюансира от срама и честта (2, 231), макар че и през юни 1988 г. Николай Василев пише: „Знам, че на редовия партиен член и на редовия гражданин не се полага да има достойнство“ (2, 286).
Всички герои на разказа са с лъкатушещи биографии, като на повечето хора в обсега на тоталитарната власт, чийто основен проблем е да я надхитрят, заобиколят, надживеят (1, 396). И за тях са валидни характеристиките, установени от Елиас Канети за оцеляващия (der Überlebende) с всичките му психопатологии. Оцеляващият преминава през много мъртви – чужди и свои. Тяхната смърт е цената на неговото оцеляване. При него победа и оцеляване съвпадат. Чувството за мощ да се застане жив сред мъртвите е по същество по-силно от скръбта. То е чувство на избраност между мнозина, чиято участ е да отпаднат. Само защото се е запазил, оцелелият човек мисли себе си за по-добър от останалите: той е по-силен, той е герой. Той има в себе си повече живот. Каквото и да значи това.
 
6. Реализацията на героите
Героите на Знеполски реализират в различни полета и в различна степен потенциала, който притежават (1, 93). Повечето стават професори, лидиращи преподаватели, всички придобиват научен авторитет, активно публикуват, заемат академични, а някои и държавно-партийни административни постове. Скрупульозните анализи, както на произведенията им, така и на контекста, в който се разгръщат техните инциденти и всекидневни практики, показват в същото време, че огромни масиви енергия и време се инвестират в обяснения, оправдания, обосноваване на нормалността, отстояване на очевидното и естественото. В едра мяра се разпиляват потенциал и талант.
Заедно с това се осъществява интериоризирането на налаганите самоограничения (2, 225): вътрешното раздвоение се натрапва с очевидност (2, 261). Като от само себе си се установява един иманентен предел, функция на горчивия опит, придобит през 50-те и 60-те (2, 172). Борбата за надмощие между сталинизма и хрушчовизма през 60-те, която Николай Генчев описва като дълга и уморителна, безплодна и опустошителна за българското общество, се оказва опустошителна и за тях.
Изобретателността на „малкия човек“ в битката за оцеляване (1, 169) предполага тактика за справяне и оцеляване, почиваща на мимикриране, хитруване, подвеждане на опонента, използване на неговия език. Размяната на взаимни компромиси и скрита ненавист, пише Димитър Бочев, се оказа в еднопартийната диктатура единствената рецепта за социално оцеляване (1, 483). Цели се намиране и използване на пролуките в системата. Не ни е отредена ролята на дървосекачи, забелязва Петър-Емил Митев, а на дървояди (2, 267). Отклоняващи се инцидентно от логиката му, героите на Знеполски са продукти на режима, прибягващи до неговите средства (2, 249). Те са създания и на самата система (2, 323).
Мимикрията се изживява от честните умове като изневяра на самия себе си, като саморазрушителен акт, от който човекът излиза пречупен и сломен (1, 468). Разкрачен между „езоповски език“ и самиздат (респективно затвор), лудница, самоубийство, емиграция, той осъзнава съществуването си като духовна катастрофа (1, 528). Асен Игнатов свидетелства за „чудовищната безкислородна атмосфера, в която се гърчехме и често реагирахме неадекватно“ (1, 539). Възлов е въпросът до каква степен направеният компромис е белязал поведението и научната продукция на индивида и до каква степен „групата“ е понесла съществени щети (1, 248). Отговорът е: до фатално висока степен.
Неизбежен фактор при това отговаряне е отчитането на следствията от цензурирането, маргинализирането, изолацията. Той задава неконвертируемостта в международната научна общност и на най-талантливите от „групата“. Нивелировката, антиелитаризмът, ирационалността на комунистическата система са съществена част от обяснението (1, 419). Техен ефект са липсата на адекватна информация и невъзможността за овладяване на чужди езици. Спорадичният „пробив с публикации на Запад“ се гледа от партията и ДС с тревога: общ интерес е истината за реалните процеси в обществото да не проникват зад желязната завеса (1, 408). А научната продукция е част от тези процеси. Науката обаче е по дефиниция глобална, а не локална. Затварянето в границите на страната, респ. на социалистическия лагер, се оказва пагубно.
В тези граници също няма място за истинска академична ситуация, за „научно поле“ (1, 429). Липсата на свободно изразяване, на възможности за публикуване, на коректен научен диалог и дискусия, на интерес към изразените нови идеи и враждебната среда предизвикват чувството за изолация, самота и обреченост (1, 429). В този контекст не е възможна адекватна рецепция на създаваното (1, 487). Дори „Анализ на съзнанието“ (1969 г.) на Добрин Спасов, „първата българска модерна философска книга след 1944 г.” (Асен Игнатов), не получава отзвук в българските философски среди (2, 196). До края на периода се съхранява нищета на идеологията, но и нищета и безизходица на социалните науки, разкъсвани между изискването за научна обективност и политическа целесъобразност, както я разбира режимът (2, 224-5).
Въпреки пълната им отдаденост на своите дисциплини, изследваните „герои“ не успяват да създадат и удържат каквато и да е единна парадигма, не се появява „дисциплинна матрица“. Феноменът „научна школа” е непознат в българската хуманитаристика от 60-те и 70-те години (1, 500-502). Знеполски се опитва да обясни това с липсата на критична маса след унищожаването на научната традиция, натрупана през „буржоазния“ период. Много по-важен ми се струва обаче усетът за малоценност и вторичност. Той има не на последно място основа във факта, че в условията на идеологическа цензура е неизбежна висока степен на дилетантщина по отношение на установените научни стандарти (2, 211), което пък акумулира липсата на действително академично самочувствие.
Исак Паси например изповядва, че колкото и книги да остави, то си остава само от ден до пладне (2, 98). Затова хвърля големи усилия в популяризирането, в издаването на преводи, за да се дадат на четящите „големите, гениите“ (2, 99), към които той, а и останалите, даже не помислят да се приближат. Целта е преодоляване на историческата изостаналост, променяне на информационната среда и на теоретичния контекст (2, 95). Факт е, че се полага грижа за подготовката на ново научно компетентно поколение (1, 437), което по-късно ще поеме щафетата на еманципирането (1, 439), но еманципиране и от самите тях.
Невъзможността за създаване на научни школи има още един източник. Рецидивиращи са отказите от защита на членовете на групата в критични моменти, отдръпването, което е знак ако не за капитулация, то за неутрализиране (1, 469). Причината е всеобщата мнителност, тоталната психоза за следене, подслушване, а оттам и за недоверие към хората и от най-близкото обкръжение (1, 64). А взаимното доверие е първото условие, правещо възможно създаването на школа.
Тяхната „група“ налага да бъде тълкувана като Schicksalsgemeinschaft: общност по силата на съдбата. Пораждането на съзнанието за общност идва отвън, то не е акт на самозаявяване (1, 91), а защитна реакция. Затова относителната либерализация на режима генерира разбягването на „групата“ (2, 90). Разпадат се дори нейните ядра (2, 108). Никой от „героите“ не принадлежи към научна общност: те остават единаци (1, 502).
По-късните пътища на повечето от тях отиват към издигане в държавно-партийната, но и в университетската администрация и съответното, придобиване на власт. То е резултат и от промяната в стратегията на партийно-държавната машина, позволяваща да се характеризира като „репресивна толерантност“ (2, 123). Върви се от репресии към опити за спечелване и даже купуване на „интелигенцията“ (2, 106), чрез които допълнително се въвежда развращаваща и двете страни морална двусмисленост (2, 107).
Катерещите държавната йерархия не успяват да повлияят върху „голямата политика“. Социална релевантност нямат и ревностно отстояващите академичното си битие – те не постигат промяна (2, 312). Когато тя в някаква степен се случва, очакванията на обществото са надскочили очакванията на повечето от членовете на университетската група (2, 311).
Седемте проследени съдби са житейски разкази за идентичности в опасност (2, 113), оказала се в последна сметка действителна. Прекъсванията както на личния, така и на колективния разказ са ефект от разколебаването на идентичността (2, 118). Оцелелите, уж реализиралите се, победителите са в действителност жертви. Повърхностно осъществен е както личният, така и интелектуалният им потенциал. Те са представителна група от пречупените в луксозния, първия кръг на комунистическия ад.
Техните истории са толкова по-силно доказателство за тезата (на Асен Игнатов), че комунизмът страда от дълбок антропологически дефицит (1, 378). Това е навярно най-непростимото му престъпление. В този режим дори покорно служещият бива употребяван и след това задължително унижаван (2, 236), а опитващият се да съхрани човешкото си достойнство – повече или по-малко деформиран. Изобилната документираност на инцидентите в изследването на Ивайло Знеполски позволява да бъде изведена на преден план антропологическата чудовищност на комунистическата „нормалност“ с нейния необходим краен ефект: скършването на човека. Едно минало, което трябва да се помни и премисля. За да не се повтаря.

 

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”