Думи срещу думи ( литература), брой 26 (2863), 15 юли 2016" /> Култура :: Наблюдатели :: Да гледаш с дървени очища
Български  |  English

Да гледаш с дървени очища

 
Карло Гинзбург. Дървени очища. Девет размишления за дистанцията. Превод от италиански Валентин Калинов, Тодор Петков. ИК Критика и хуманизъм, С., 2016
 
Всеки, който е ходил като турист по улиците на Рим, ще разбере защо Карло Гинзбург избира странната фраза „дървени очища“, за да назове с нея една от своите книги. За италианците дървеното човече Пинокио се е превърнало в национална емблема, то наднича от всички сергии със сувенири. Всеки турист би могъл да запита с фразата на един друг Карло – Колоди: „Дървени очища, защо ме гледате?“. Да гледаш „с дървени очища“ за Гинзбург означава метафора на остранностения поглед: гледаш-виждаш познатите неща като чужденец, сякаш за пръв път осъзнаваш истинския смисъл, който се крие в тях. Този поглед носи в себе си дистанцията като алтернатива на рутинното знание, а това ни води право към подзаглавието на книгата – „Девет размишления за дистанцията“.
Българският превод на сборника „Дървени очища“ излиза осемнадесет години след неговата оригинална поява. Това е всъщност първата книга на Гинзбург у нас – автор, доста по-слабо представен от Джовани Леви, другия баща на италианската школа, станала известна като Микроистория, или може би микроисторизъм би бил по-точният превод според българската традиция за назоваване на понятията.
Научната полза от изданието е гарантирана чрез внимателната и компетентна работа на целия екип от преводачи и редактори. За самия Гинзбург, вече седемдесет и седемгодишен, българското издание е станало повод да се „заеме с ретроспективни размисли“, както пише самият той в специален предговор. Е, и това е някакъв български влог в Микроисторията, след като методът е слабо познат и бегло инкорпориран в родната ни изследователска практика. Новото, което носят „размислите“ на автора, виждаме в две посоки. Най-напред е опитът му да дефинира, при това два пъти в две страници, същността на метода, който използва. Първия път той говори за подход, при който „един специфичен изследователски предмет е подложен на детайлно изследване с цел да се разгърнат по-широките, произтичащи от това значения на темата“. В другия случай настоява (и сега вече виждаме, че дистанцията е проработила и за него, тъй като по този начин отговаря на много упреци, натрупани през изминалите години), че „микро“-то в термина „не се отнася до мащаба … на разглеждания предмет, а до дълбочината на самото изследване – тук се съдържа алюзия за микроскоп“. С това определение Гинзбург всъщност настоява на постмодерния произход на микроисторията: нейната цел е да разпитва познатите факти в дълбочина, тъй като се е усъмнила в ползата и в коректността на „големите истини“. Метафората на микроскопа, от своя страна, имплицира идеята за въоръженото око на микроисторика. Кое е оръжието на Карло Гинзбург читателят разбира скоро след началото на книгата. На първо място това е оръжието на ерудицията – огромна, зашеметяваща, даже потискаща, защото текстът издърпва във фокус сякаш безкрайна поредица от имена, текстове и събития по целия свят.
Втората новост на българския предговор е позоваването на Сергей Айзенщайн и на неговото прочуто есе за произхода на кадъра в близък план. Подходът, наречен микроистория, е базиран – твърди Гинзбург, върху изкуството на монтажа. Той не е разказ за маргинални явления и групи от хора, а начин да се мислят вече познати теми в дълбочина и през увеличителното стъкло на близкия исторически прочит. Неговите девет есета наистина наподобяват филми на Айзенщайн: камерата-поглед на автора извежда във фокус наблюдението на различни предмети и последователността на тяхната репрезентация съдържа в значителна степен логиката на разказа за тяхното съществуване. Има моменти, в които читателят се чувства изгубен в зашеметяващата поредица от детайли и примери. В повечето случаи обаче авторът му помага да се измъкне от вербалния лабиринт с водещата нишка на някаква теза, която се отстоява през целия текст. Всъщност тук се вижда големият залог, но и големият капан на микроисторията. Ще успее ли, или няма да успее да съгради убедителен разказ с обобщителна теза? Само успехът за разказ може да го направи конкурентоспособен на съблазънта, която излъчват големите наративи, особено ако се съчетае с ефектите на детективския жанр: издирване на улики и конструиране на мотиви. Що се отнася до темите на деветте есета, те са много разнообразни и е излишно тук да ги изброявам. За мен например беше особено интересно увлечението на Гинзбург (нерелигиозен евреин по собствените му думи) да издирва и свързва нишките на близостта между еврейските свещени писания и християнската теология, включително в литературните изображения на Исус. Четири от есетата се оказват обединени от по-общия опит да се преосмислят отношенията между показване и разказване. Кое обединява образа, името и мита, пита Гинзбург и сам отговаря: това, че са отвъд истината и неистината. А как да достигнем способността да виждаме отвъд истината и неистината той не ни казва пряко, но читателят вече знае, че може да се научи, ако успее да гледа „с дървени очища“ – като идолите, които юдейството забранява, или поне като емблематичния италианец на Карло Колоди.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”