Български  |  English

In memoriam

Богдан Богданов (1940 – 2016)
Човекът: едно протичане

 
През 2010 година се проведе конференция за 70-годишния юбилей на Богдан, на която аз представих доклад с горното заглавие. Идеята ми беше през Хераклит да изследвам трансформацията в писмени трудове на самото говорене на Богданов, това толкова модулирано, гъвкаво, многомерно, разнопластово, протеично, хипнотично, способно винаги да каже и тъй, и инак, като накрая е все пак тъй, а не инак; брутално в самата си майсторска сдържаност диалектично владеене на устното слово. След конференцията се видяхме на една от редовните ни, не твърде чести и не твърде редки срещи в „Махалото“, аз – на ракия, той – на айран, винаги прочел развълнувано нещо ново и винаги с някакво поразително изречение, което да ме занимава с дни след това. Тогава ми каза, че не е харесал доклада ми. Защо? – попитах. Отговори ми, че не обича Хераклит – тъмно говорене, пък и ужасният му край.
Това беше един от споровете между нас – Богдан не смяташе, че зад жанровостта на античното писане може да се търси някаква личност, докато аз, с цялата проблематичност на авторството в античността, та и до днес, винаги съм склонна да събера и най-нищожните фрагменти в персона, с която да общувам. Но в моменти като този се виждаше, че и той го прави.
Моят текст така и остана недовършен, тъй като много скоро след това излезе досието на Богдан. Мнозина написаха едни или други неща по този повод, мнозина – общи приятели – ми се обаждаха и спираха на улицата да ме подканват да му се обадя. Не можах да направя първото, дълго не можах да направя и второто. Непрестанно блокирах при следния въпрос: за другите хора е разбираемо, но защо големи интелектуалци, майстори на сложното проникване отвъд клишетата, с които мислим, като Вера Мутафчиева и Богдан Богданов, не съумяха да ни разкажат? Виновни, невинни, смесени, каквито Богдан умееше да вижда нещата? На едни беше казвал едно, на други – друго, трети неща написа, а когато най-после се срещнахме, това, което ми каза, беше: протичане. Не съм вече оня човек. Честно казано, не съм сигурна дали тогава разпознах, че той ми връща собствения ми термин, толкова ми се видя далече Хераклит с неговите реки като онтология или естетика от практическия разум, от отговорността за миналите ни действия, от грижите на полиса.
Не разпознах тогава също собствения си проблем, собственото си нямо вцепенение. Ако сред толкова много досиета само това на Богдан ме порази като гръм, то е, защото само то беше за мене лична травма. А травмата е затова травма, защото за нея не може да се направи разказ. Дали по тази причина тъкмо разказът стана една от последните големи теми в творчеството на Богдан? Той обичаше да повтаря, че разказът ни спасява от скуката, а не е ли скуката оная първа и най-тънка преграда, празният екран, който едвам-едвам ни отделя от ужаса?
Най-сетне, има я и другата страна, страната, която слуша. Имаме ли такава? Въобще, може ли да има такава? Способни ли сме всъщност с нашите клишета, с нашите религии и идеологии, с готовите ни интерпретационни матрици да чуем? Ако разкази липсваха, то може би първата и истинска причина е, че те нямаше на кого и за кого да бъдат разказани. Засега не. Все още не.
Добрите ми дела ще ме защитят. Опенхаймер го казва. Около месец преди смъртта на Богдан в една гореща привечер срещнах Копринка Червенкова в плод-зеленчук на „Милин камък“ и сред острите миризми на лято и шума на сокоизтисквачката, тя ме попита: Още ли му се сърдиш? – Не - казах. Всъщност, не се сърдя вече. – Ами обади му се - каза тя. Времето свършва. - Ще се обадя, казах. Но, разбира се, не повярвах, че времето свършва. В нощта, след като новината ме застигна, сънувах, че искам да се сгуша в леглото при майка си, а тя се мръщи и ме пъди, и навярно с право, тъй като е от десет месеца мъртва...
Около четири години трябва да са минали от онази първа и последна среща, на която с Богдан бяхме направили опит да закърпим зева, отворен от рикошета на миналото. В „Махалото“, както обикновено, той на айран, аз на ракия, разказах за смъртта на кучето си. При смъртта на човек, казах му, се утешаваме, ако не с безсмъртие, то с дела, памет, следа, та макар и чезнеща, с по-трайното тяло на човечеството. А това куче, моето куче, ето това малко пламъче, какво може да е утеха за угасването му? Срещнах погледа на Богдан, за момент бяхме стопили стената. - И с човека е така, Миглена, каза. И с човека е така. Сбогом, приятелю.
Миглена Николчина
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”